Това го възпря. Очите й се насълзиха. Той се пресегна и я придърпа към себе си.
— Не искам да ти крещя — каза й. — Просто в момента не те разбирам. Опитвам се да те разбера. — Отдръпна се, за да я вижда. — Цял живот се опитвам, знаеш. Мъча се да съм край вас — край теб и децата. Не се дистанцирам нарочно.
— Зная. Не биваше да се сприятелявам с Рон, във всеки случай не по този начин. Защото нищо друго не е имало, но… струваше ми се толкова невинно наистина да направиш първите стъпки. Нали знаеш, най- сетне да се сближиш с някого.
Харди знаеше. Точно преди да се роди Винсънт бе изпитал същото — сближаване, увлечение. Огън, от който бе избягал, преди той да изпепели и него, и Франи. Знаеше.
— Не биваше да допускам да се превръща в нещо съществено — продължи тя. — Трябваше да го предвидя и да сложа край, но ние само разговаряхме. Струваше ми се, че не нанасям никаква вреда.
— Само дето се докара дотук.
Тези думи ги върнаха към изходната точка, макар, разбира се, да не бяха стигнали доникъде. Вече бе почти полунощ и утре сутринта собствените им деца ще се събудят при баба, а родителите им няма да са при тях.
Франи трепереща огледа оранжевия си комбинезон. Този път сълзите рукнаха с все сила.
— Толкова съжалявам, Дизмъс. Толкова съжалявам.
Харди отново я притегли към себе си, ръката му се плъзна нагоре-надолу по гърба й, а той самият също ужасно съжаляваше.
Глицки седеше на бюрото си, отпиваше хладък чай и се опитваше да извлече от думите на Франи нещо, което да не му е известно, но то не бе много. Брий и петролната война. И какво от това? Отдавна бе инспектор по убийствата и представата, че нейното е свързано с бизнеса, според него бе прекалено пресилена, за да я взема под внимание.
Като размисли по същество и се запита кой би имал изгода от смъртта на Брий, на преден план излезе Рон. А и все същият инстинкт на полицай, забравил за миг само защото Франи бе зад решетките, че тя е невинна, същевременно му проглушаваше ушите, че никой не се държи така отбранително като нея, ако няма какво да крие. В истинския живот това може би не бе безусловна истина, но ако човек си има непрекъснато работа с престъпния свят като Глицки, направо ще се обзаложи, че е вярно.
И тъй, независимо колко му се иска Шарън Прат и Скот Рандъл да грешат, сметна, че не е разумно напълно да изключва Рон. Би било прекрасно да открие друг заподозрян, но ако разследването избере по- неутъпкания път и не намери никого, след като Областната прокуратура е указала посоката на дирене, предчувстваше, че има да му го напомнят поне едно-две десетилетия.
Смътно съзнаваше, че двама инспектори пишат доклади оттатък в отдела. Внезапно на вратата му изникна сянка и той вдигна поглед.
— Бях само наполовина убеден, че ще се появиш.
— Коя половина? — попита Харди. Пристъпи в кабинета му и се промуши покрай бюрото му, което едва се побираше в помещението, за да се добере до един от дървените столове, натикан в оскъдното свободно пространство. — Франи ми каза, че си имал чудничък разговор с нея.
Лейтенантът въртеше ли, въртеше чашата си, борейки се с някаква мисъл.
— Онова, което чух, не ме зарадва много, Диз. Мисля си, че в края на краищата може и да го е извършил Рон.
Лицето на Харди не издаде нищо и запази обичайното си изражение.
— Как е могъл да го направи? Кога и къде, искам да кажа.
— Зная. Проблематично е.
— Например, че не е бил там. Това ли е единият от проблемите? — Изрече го сдържано. Но изобщо не желаеше да насочва разследването към Рон. Защото щяха яко да се потрудят да го открият, което отново щеше да изправи него и децата му под ударите на закона. А това изключваше личния замисъл на Харди — единствения според него, който би сложил задоволителен край на тази бъркотия. Затова попита: — Какво знаеш за Брий? Какво е намерил Грифин?
Чашата спря на половината път към устата на Глицки и се върна обратно. Обикновено изражението на лейтенанта беше нещо средно между намръщване и навъсване, но този път той надмина себе си.
— Карл може би е щял да приключи случая за два часа, ако не беше умрял. Така или иначе, нямаше навика да записва докладите си. Никакъв го нямаше в писането.
— А в какво?
Глицки присви очи.
— За какво намекваш?
— Ами сигурно е постигнал нещо. Това, че в папката няма кой знае какво, не означава, че няма нищо. — Събуди интерес у Глицки и продължи да настъпва: — Грифин женен ли е? Разказвал ли е на жена си? На някого тук в отдела? Кой е оглеждал местопрестъплението? Сигурно са открили някакви веществени улики в жилището на Брий. Имам предвид, че Грифин се е занимавал и с това, нали? Все е разполагал с нещо.
Този път на Харди му се видя доста по-лесно да проникне в надстройката с ключа, който Рон му бе дал.
Щом се озова вътре, заключи вратата зад себе си и запали осветлението. Наглед нищо не се бе променило, след като двамата с Канета излязоха миналата нощ, но Харди усети смътно сепване, когато се запъти към кабинета с телефонния секретар.
От какво ли?
Закова се намясто, каза си, че може би в това е разликата между обикновената умора от миналата вечер и сегашното му полубезсъзнание, но все пак реши за момент да се ориентира и се заоглежда наоколо.
Докато бе на посещение при Франи и после при Глицки, прибра пистолета си в багажника. Като се върна в колата, отново го затъкна на колана си. И макар за втори път през последните пет часа да се почувства много глупаво, пак го извади.
Картините, гледката, трапезарията — всичко си бе все същото. Заключи, че няма нищо. В момента бе като ходещ мъртвец, който вижда призраци, може би си играе с тях.
Но ето!
Миналата вечер бе излязъл на балкона, а преди това бе разтворил завесите на около половин метър. Помнеше го съвсем точно, защото от мястото, където се намираше сега, не бе в състояние да види френските прозорци, водещи към балкона, от който е била хвърлена Брий. Тогава нямаше представа, че се намират там.
А ето че сега бяха скрити, завесите бяха спуснати плътно.
Прекоси дневната, трапезарията с кътчето за сядане, опитвайки се да си припомни, а убедеността му нарастваше. Миналата нощ и той, и Канета изобщо не бяха приближавали насам. А на излизане Харди хвърли последен поглед към стаите — френските прозорци се открояваха в съзнанието му, а това означаваше, че завесите не са били плътно спуснати.
Повторно ги разтвори, бутна вратата и излезе на балкона, пристъпи до края му. Беше си все така високо. Борейки се със световъртежа, отстъпи една крачка назад. Нищо не бе докосвано, нищо не се бе променило.
Значи някой бе спуснал завесите, предпазвайки се от нищожната вероятност да го видят, че се разхожда из местопрестъплението на дванайсетия етаж.
Последен поглед и Харди се прибра вътре, но този път спусна завесите. Все още държеше пистолета в ръка.
— Ей — провикна се. — Има ли някой?
Тишина.
Палейки пред себе си лампите в преддверието и стаите, обиколи останалите помещения, както бяха направили с Канета миналата нощ. Всичко изглеждаше непокътнато. Дори кабинетът — предполагаемото местонахождение на важните папки на Брий — изглеждаше, както го видя за последен път.
