въпроси, крито сега Харди ще трябва да си ги изяснява сам, стига да може. А времето изтичаше. Вече не му се играеше като глупак на котка и мишка. Особено пък с човека, докарал Франи до затвора.
Навикът едва не го накара да паркира срещу затвора, където щеше да посети Франи и да се отбие повторно в кабинета на Ейб. По това време — в събота привечер — действително имаше свободно място до бордюра.
Но продължи да кара. Сега не биваше да оставя никакви послания на Глицки заедно с бележката за отпечатъците на Деймън Кери. Щеше да си проличи ядът му към Рон и да размъти водата. Доколкото това зависи от него, не искаше Глицки дори и за миг да си помисля за Рон като за възможен заподозрян.
А Франи? Преди всичко заради нея се занимаваше с всичко това. Е, да, можеше да отиде и да я подържи за ръка още веднъж, но това щеше да му изхаби два скъпоценни часа. Франи искаше от него да спаси Рон и децата му, а цената на тяхното спасение за нея бе, че съпругът й няма да ходи да я утешава всеки път, щом се озове наблизо.
Честно казано, изчезването на Рон пак предизвика у него същинска „пустинна буря“ от яд към Франи. И по-лек полъх на недоволство към собствената му лековерност, към неспирните му усилия в една кауза, в която в най-добрия случай се бе насилил да повярва. Правеше всичко това заради съпругата си, по нейна молба. Нека тя да се оправя с последствията. Да я види колко ще й се усладят плодовете им.
Но трябваше да признае, че някои страни от развитието на случая не зависеха от Рон Бомонт, че бяха възбудили собствения му интерес. Тримата мъже — Канета, Пиърс и Кери, които оплакваха смъртта й. Днешното отравяне с МТБЕ. Лъжата на Ал Валънс. И неизменно — трите милиарда долара.
Харди машинално, по някакъв нерационален път, бе решил да отиде в кантората си. Все още разполагаше с два часа, докато стане време да дойде Канета и да си разменят сведения. Имаше голяма вероятност Дейвид Фримън да е там и да работи в събота. Харди можеше да се изфука с откритията и догадките си пред своя хазяин — навик, който винаги се оказваше поучителен.
Ако Фримън го няма, ще се задълбочи в копията от бележките на Грифин, които му бе предоставил Глицки, и ще види дали някоя подробност няма да привлече вниманието му. Спомагателен план, вярно, но все пак някакъв план.
И в този миг зърна празното място до тротоара на „Пета“ и „Мишън“. Свободно място за паркиране през работната седмица можеше да се окачестви като чудо, но да видиш цяла
Същинско знамение.
Джеф Елиът бе репортер в „Кроникъл“, водещ рубриката „Градски клюки“ за политическия живот в града.
Навремето, когато Харди се запозна с него, той бе младо, хубаво, свежолико момче от Средния запад, което се придвижваше с помощта на патерици заради несекващата си борба с множествената склероза. Сега, макар на практика все още млад — Харди не вярваше да е навършил трийсет и пет, — младоликото хлапе си бе пуснало посивяваща, добре оформена брада. Гръдният му кош бе наедрял, а очите му изглеждаха вечно изморени. Тук, в кабинета му точно до редакцията, някогашните патерици стояха до вратата, вече почти непотребни. Сега Джеф се придвижваше с инвалидна количка.
Но все още бе представителен на вид, поне в очите на Харди, който през годините бе служил като източник на множество ценни сведения и сюжет за една-две рубрики. Елиът и жена му дори бяха гостували на приеми в дома на Харди.
Днес Джеф несъмнено бе, дошъл заради отравянето на водата. Освен ако не убиеха президента или не станеше земетресение от осма степен, то щеше да е водещото заглавие утре, а и гъмжеше от политически елементи.
Но сега, след като си подаде носа през вратата му, първо най-важното. Джеф се извъртя от компютъра си и му махна да влиза.
— Големият Диз — усмихна се той. — Как си? — После се сети и внезапно стана сериозен: — Как я кара Франи?
Харди направи гримаса. Какво да му каже?
Джеф възмутено поклати глава.
— Иде ми да дам под съм Брон, Прат, Рандъл и цялата им пасмина. Или да ги убия. Може и двете.
— Струва си да се обмисли.
— Значи си чул обаждането ми у вас?
— Не. Цял ден не съм се прибирал.
Думите му изненадаха Джеф.
— Ами съобщих ти, че се каня да посветя на историята с Франи една-две колонки в понеделник, може би ще направи впечатление на когото трябва. Мислех, че можеш да ми предоставиш подходящ цитат.
Харди се усмихна вяло.
— Нищо, което да става за отпечатване в приличен вестник.
Джеф го изгледа въпросително.
— Значи не си чул съобщението ми и все пак си тук?
— Видях свободно място за паркиране. Господи, цялата улица беше празна. Какво друго да направя? Казах си: „Ей, ти, що не вземеш да размениш няколко приказки не за печат с добрия си приятел Джеф?“
Думите му предизвикаха усмивка у събеседника му. Някога Харди пропускаше да направи пред Джеф уговорката кои от репликите му не са за печат. От това не произлезе нищо хубаво и оттогава Харди смяташе за необходимо да включва думите „не е за печат“ при всеки свой разговор с Джеф, дори и на чисто светски теми.
— Очаквах да го кажеш — усмихна се журналистът.
— Освен това — продължи Харди, — сметнах, че може да знаеш нещо, което на мен не ми е известно.
— Възможно е. Специалист съм по Средновековието и Викторианска Англия.
— Ядец! — Харди щракна с пръсти. — Нито едното, нито другото. Говорех по-скоро за Франи, Брий или Рон Бомонт, за тая история с МТБЕ. — Замисли се за миг. — За Деймън Кери. За Ал Валънс.
Джеф се ухили.
— Свърши ли? Струва ми се, че пропусна жена ми и неколцина сенатори.
Харди разпери ръце в знак на безсилие.
— Май не съм съвсем наясно как да свържа всички тези неща помежду им.
Репортерът извъртя инвалидната си количка, за да застане с лице към Харди.
— А в замяна аз ще получа изключителни права върху тайната, заради която Франи е в затвора, така ли?
— Не, но можеш пръв да научиш кой е убил Брий.
— Надуши ли го вече? Всички твърдят, че бил съпругът й. Рон ли е?
Харди поклати глава.
— Ейб Глицки, който, може би си спомняш, е шеф на „Убийства“, определено не го твърди. А Ейб е човекът, който се занимава с тази работа.
— И не е по петите на Рон?
Настъпи мълчание.
— Не е Рон.
Прозвуча едва ли не сякаш Глицки твърди с положителност, че Рон не е убиецът, което не бе вярно. Но ако Джеф го е схванал така, няма да опровергава това впечатление.
— И кой е според теб? Подозираш ли някого?
Както си седеше на стола, Харди въздъхна. Беше събрал доста сведения. Но вместо да чувства, че се е добрал до нещо в разследването си, осъзна, че не би могъл да определи до какво точно. Когато помоли Елиът да му разкаже за Деймън Кери, сам се изненада не по-малко от Джеф. Откъде изникна този въпрос?
