забравил основния въпрос, който искаше да зададе в лагера на Кери. Скочи от канапето и догони кандидата и антуража му, точно когато те стигнаха до Ал Валънс, току-що приключил с някакъв репортер.
— Извинете ме, господин Кери.
Охраната понечи да задържи Харди на мястото му, но Кери отново им каза, че всичко е наред. Той бе кандидат за губернатор, предстояха избори и се налагаше да разговаря с хората.
— Имам още един въпрос, този път към господин Валънс, ако нямате нищо против. Ще отнеме само минута.
Кери пусна наглед искрена усмивка.
— Добре, Коломбо, разбира се. Разчитайте винаги на една минута. Ал, това е господин Харди. Той е адвокат на Рон Бомонт.
Валънс хвърли бърз поглед по средата между Харди и Кери, после протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем. Какъв е въпросът ви?
— Чудех се защо сте се обаждали на Рон Бомонт миналата седмица — питали сте нещо за папките на Брий?
Усмивката на Валънс потрепна за секунда.
— Едва ли съм бил аз — отвърна. Погледна Кери: — Да сме се обаждали на Рон?
— Не, доколкото си спомням.
— Не сте ли се обаждали на Рон Бомонт и не сте ли му оставяли съобщение миналата сряда или четвъртък — там някъде?
Валънс се престори, че размишлява, повторно погледна Кери, после поклати глава.
— Струва ми се, че имате грешка. Той не е ли напуснал града? Чух, че бил заминал.
Харди се разкая най-искрено:
— Простете. Навярно са ме осведомили неправилно. — И добави с широка усмивка: — Господин Кери, още веднъж ви благодаря.
Кери му махна с ръка:
— Не се притеснявайте. Можете да ми се обадите по всяко време.
— По дяволите — гласът на Валънс звучеше неестествено пронизително по телефона. — Тоя знае нещо. Тоя Харди. Кой е той? За какво става дума?
Бакстър Торн му отговори с най-спокойната си интонация:
— Ал, винаги е най-добре да кажеш истината. Особено пред Деймън. Кажи му, че си забравил. Бил си погълнат от отправените му днес обвинения в тероризъм. Главата ти е била замаяна и за миг си забравил. Всъщност си спомняш, че си звънял на Рон — ето ти нещо прекрасно, — за няколко възпоменателни думи за Брий, които е искал да включи в речта си, ако… не, когато Деймън бъде избран. В речта при встъпване в длъжност, ако Рон не възразява, ако няма да е прекалено мъчително за него. Затова си позвънил.
— Но откъде тоя Харди знае…
Торн имаше прелестна логика:
— Оставил си съобщение. Сигурно го е чул.
— Но как?
— Е, сигурно е бил там тогава, нали? В жилището на Брий.
— И е търсил доклада ли?
— Не зная. Възможно е. Несъмнено е търсел нещо. Но ти ми каза, че е адвокат на Рон, нали? Възможно е да няма нищо общо с нашия проблем. Не се тревожи. Ще проуча. Гледай си кампанията.
— Добре, добре. Но се безпокоя.
— Не се притеснявай, Ал. Нищо сериозно. А ако е нещо сериозно, аз ще имам грижата.
18
Вечерта бе ясна и топла, без мъгла и Харди усети, че е надушил следа. Хората се изплъзваха и лъжеха, а в това бе неговата сила.
Щеше му се да разполага и с отпечатъците на Ал Валънс. Нямаше обяснение защо Валънс излъга, че не се е обаждал на Рон. Все пак оставаше му ловко отмъкнатата водна чаша на Деймън Кери и той я сложи на бюрото на Ейб Глицки с тайнствена бележка, че тя съдържа съдбовни улики по случая „Брий Бомонт“ и трябва да бъде сравнена с отпечатъците, открити в дома на убитата.
Харди добави, че ако Глицки не го стори, само ще съжалява — изявление, на което Ейб щеше да се зарадва. В писъмцето се споменаваше също, че Кери отрича да е ходил когато и да било в жилището й, а това е нов обрат.
Все още бе рано — Харди имаше време преди уговорената за седем среща с Канета в кантората си. Можеше да отскочи да се види с Рон и възпитаните му деца, да се срещне с него по-рано от уговореното, да ги поразведри всичките.
Освен това изпълни цяла страничка в адвокатския си бележник с въпроси, на които Рон бе в състояние да му отговори, свързани предимно с имената, които Канета бе записал от телефонния секретар.
Коя е Мари? А Коджий Сасака? А Тилтън? Какво искат всичките? Ами Валънс, Кери и Пиърс? Рон познавали ги добре? А Брий познавала ли ги е?
И по-тежкия въпрос: допускал ли е или знаел ли е Рон, че Брий има връзка с друг мъж? Ако е така, то с кого? А за бременността й? Той и тя искали ли са детето? Как е минала последната им сутрин? Тя притеснявала ли се е за нещо? Доколко Рон е бил в течение на професионалния й живот, ако изобщо е бил? Знае ли над какво е работела в момента?
И най-важното: как Рон ще обясни обстоятелството, че от всички мъже, с които Харди разговаря — Пиърс, Кери, дори Канета, — собственият й съпруг изглежда най-малко разстроен от смъртта й?
Карайки на юг по безплатната магистрала към хотела, където се криеха Рон и децата, Харди без малко да си внуши, че е постигнал известен напредък. Рон щеше да отговори на въпросите му, може би ще научи повечко за МТБЕ и етанола и за днешното отравяне на резервоара, което, разсъждаваше той, е свързано с убийството на Брий. Нещата действително започваха да се проясняват.
— Господин Брустър е напуснал.
— Напуснал ли? — повтори Харди, сякаш това бе израз на чужд език, който не разбираше.
Администраторката беше миловидна, млада жена, пъргава и експедитивна.
— Да, господине. — Тя натисна няколко клавиша на компютъра си: — Рано тази сутрин.
— Сигурна пи сте? — И с извинителна усмивка: — Простете. Просто имахме уговорена среща и съм малко изненадан.
Тя натисна още няколко клавиша и забелязала явната му загриженост, видимо омекна:
— Да не сте сбъркали деня?
Харди кимна:
— Така ще да е.
И тъй, все още бе рано и разполагаше с два свободни часа.
Рон Бомонт започваше да му напомня неколцина клиенти от предишните години: бяха склонни да лъжат и да изчезнат, ако не бъдат задържани. Това го влудяваше, но същевременно подобно поведение бе и доста предсказуемо сред заподозрените и не биваше непременно да приема, че са виновни за каквото и да било. Просто бяха изплашени, объркани, заблудени. С изключение на ония, които в действителност бяха виновни и се укриваха.
Докато караше покрай нос Кендълстик, Харди с цялото си същество се опитваше да се придържа към разумния довод, че Рон трябва да закриля децата си. Нещо повече, щом Харди бе успял да го засече в този хотел, то други с доста по-неблагожелатени намерения — следователите от Областната прокуратура например — биха могли да постигнат същия успех. А и Рон не му бе обещавал, че ще се навърта тук за по- продължителни консултации.
Обаче когато отби по отклонението от Седма улица покрай Съдебната палата, раздразнението му вече се бе превърнало в истински гняв. Рон Бомонт, кучият му син, държеше в ръцете си отговорите на хиляди
