Хечи“. Това чудо на архитектурата и градоустройството каптира изобилните води и топящи се снегове от планинската верига Сиера Невада при националния парк „Йосемити“ и ги отвежда на около триста километра, предимно под земята, до една падина, някогашно светилище на индианците.
Това някога свято място сега е водохранилището „Кристалните извори“ — източникът за питейна вода на Сан Франциско и всъщност една от главните причини естествено пустинният Сан Франциско да се превърне в една от големите столици, а не да си остане старомоден туристически обект с прекрасни гледки и отвратително време.
Осеяният със скулптури парк край храма е любимо място за пикник и в този ясен, топъл следобед той представляваше типична за циганското лято гледка: разстлани по тревата одеяла с храна и напитки, лодки в прозрачните води на езерото, деца, кучета, двойки, шепа колоездачи и четящи самотници. От време на време патрулна шерифска кола от окръг Сан Матео обикаляше паркинга, но е местността нямаше редовна охрана. Никога не е имало нужда от такава.
Паркингът бе почти препълнен и невзрачната „Чеви Камаро“, която зави откъм главния път, трябваше да спре в северния му край на почти триста метра от храма.
От предните врати слязоха двама мъже на средна възраст, а от задните — две жени. Всички случайни очевидци биха се съгласили, че са прекалено топло облечени за този ден — жените с шалове на главата, мъжете с ниско нахлупени шапки, — но слизайки от колата, те не привлякоха ничие внимание. Без да разменят и дума, те се струпаха до багажника, после двамата мъже и едната жена поеха към храма с голяма кошница за пикник. Другата жена се върна в колата, настани се на шофьорската седалка и отвори прозореца.
От мястото, където паркираха, тримата носачи не чуваха нищо, освен чуруликането на птиците и обичайните шумове от пикника, но щом се приближиха, постепенно започнаха да долавят глух тътен, който полека-лека стана съвсем ясен.
— Някой от вас скачал ли е тук като дете? — попита първият мъж. Не очакваше да му отговорят, бърбореше от напрежение и никой от двамата му придружители не отрони и дума. Така или иначе, разказът му бе заглушен от водата, шуртяща през входните тръби в храма, но той не спря да говори: — Когато растях, да ви кажа, това бе
Той имаше предвид някогашния популярен сред юношите на полуострова на Сан Франциско обичай за спускане. Години наред мъжкарчетата със замъглено от тестостерона съзнание идваха тук с други момчета или с приятелките си най-вече по здрач, прескачаха ниската стена на храма и се хвърляха от четири и половина метра в разпенената, леденостудена вода, прииждаща с хиляди литри в секунда в кръгъл, покрит с плочки басейн. Потокът подхващаше хлапетата — или пък ги притискаше и не ги пускаше повече, — издигаше ги и ги изхвърляше през петнайсетметровия подводен тунел в канала, водещ към резервоара.
В наши дни заради редките удавяния щатът бе покрил басейна с широка стоманена решетка и скачането в него вече не съществуваше като възможност.
Щом тримата заговорници стигнаха до ниския — зид, жената — тя безспорно бе водачът им — се озърна назад да се увери, че колата им се е изтеглила и ги чака запалена, за да ги измъкне оттук. На площадката заедно с тях имаше млада двойка — момчето бе прегърнало момичето с една ръка и двамата изглеждаха хипнотизирани от стремителния поток на водата и едва ли щяха да помръднат оттам поне още пет минута.
Самотен мъж над петдесетте по шорти и туристически обувки изкачваше ниските стъпала към храма, а зад него семейство от четирима души ставаха от одеялото и като че ли се канеха да дойдат насам.
Мъжът с късите панталон и туристическите обувки улови погледа й и тя прекалено бързо — и глупаво — отмести очи. Грешка, грешка, грейка. Продължаваше да я гледа. Беше привлякла вниманието му — непростим грях. Той като че ли забеляза кошницата за пикник на земята до краката й. Намръщи чело, навярно при неправдоподобното наличие на кошницата там, а може би заради донейде странното трио с шалове и нахлупени шапки, със сака и дебели панталони.
Тя хвърли още един мигновен поглед на семейството зад гърба си. Да, и те идваха насам, към храма.
Видя, че колата им вече е на място и ги чака. Не можеше да се бави повече, дори я да станеше опасно. Бяха обмислили и подобна случайност. Бяха подготвени.
Рязко кимна на двамата си партньори, сочейки им самотния турист на средна възраст. На заговорническите си сбирки бяха решили, ако съдбата ги постави в подобно положение, изцяло да се възползват от него. Това щеше още повече да изтъкне деянието им. Общественият отзвук винаги бе къде по-задоволителен, ако има ранени или убити. Такава възможност превръщаше играта в далеч по-значима. А и тръпката ставаше по-голяма.
Единият от мъжете вдигна кошницата за пикник върху ръба на парапета, а другият нехайно пое откъм гърба на човека, който в момента видимо смаян наблюдаваше гледката в краката си — сгромолясващата се вода и грохота — цялото
— Ей, какво?…
Настъпи моментът да се раздвижат. Още едно кимване и двамата мъже пристъпиха към действие. Партньорът й, онзи, който някога бе скачал в храма, за да докаже мъжествеността си, обгърна самотния турист с ръце и го метна през ръба като чувал с брашно. В същия миг другият й спътник отвори капака на кошницата, извади една от двайсетлитровите кофи и я изля върху решетката, а тя стори същото с другата.
И после хукнаха, зарязвайки кофите, а влюбените юноши се видяха в чудо дали да помагат на възрастния турист или да подгонят злосторниците.
А те, тичайки с все сила, се шмугнаха край приближилото семейство, наблъскаха се в чакащото ги „Камаро“ и излетяха от паркинга, свирейки с гумите.
Харди чу за инцидента по радиото на път за кантората си след разговора с Глицки. В извънредния репортаж се предупреждаваха гражданите на Сан Франциско да не използват водата от водопроводите, докато не се определи какво е всъщност веществото, изсипано в „Кристалните извори“.
— … макар възстановените етикети върху кофите при пулгаския Храм на водата да навеждат властите на подозрението, че това е бензиновата добавка МТБЕ…
Харди рязко протегна ръка и усили звука. Едва тази седмица научи за това вещество, а сега то внезапно изникваше навсякъде. Говорителят продължаваше:
— Групировка, самоопределяща се като „Съюз за чиста планета“, е изпратила факс до нашата програма и до други новинарски програми, поемайки отговорността за отравянето.
Деймън Кери, кандидатът за губернатор, чиято предизборна платформа предвижда забраната на МТБЕ като бензинова добавка в Калифорния, днес е в Сан Франциско. На току-що приключилата пресконференция в хотел „Св. Франциск“ той отговори на критиките за един вид съучастничество е това нападение. Ето какво каза той по повод тази последна ескалация в тъй наречената „война за бензиновите добавки“…
Харди вече бе на входа към паркинга под своята сграда, но изчака навън на улицата, защото не искаше да изтърве и дума от предаването. От колонките му зазвуча сърдит глас:
— Хората, които са се опитали да отровят водохранилището на Сан Франциско, са терористи. Те казват, че целта на отравянето е да изобличат измамата на петролните компании, които твърдят, че МТБЕ в питейната вода не представлява сериозна опасност за здравето. Казват, че това долно деяние ще придаде съдбоносен характер на позицията им. Аз обаче казвам, че са извършили безсъвестен и престъпен акт. Всички, свързани с моята кампания, не питаят нищо друго, освен презрение към тези лица и техните действия.
Извънредният бюлетин бе прехвърлен на дисководещия на станцията, който повторно предупреди гражданите за опасността, ако пият от водата, изреди още подробности за самото нападение, за човека, блъснат в Храма, който в момента бе в критично състояние със счупен гръбнак, а също и откъслечни описания на терористите.
Харди изслуша всичко в някакъв транс, после погледна часовника си, включи на скорост и потегли към Сътър Стрийт. Каквато и работа да имаше в кантората си, тя можеше да почака. Намираше се само на
