Нищо друго, освен истината

Просто ще трябва да го превъзмогне.

Харди бе почти сигурен, че по други краища, в Косово или в Руанда, например, много бащи не намират време всеки ден да поиграят с децата си. Тяхната цел — а той я усещаше и като своя — бе чисто и просто оцеляването. Питаше се дали децата в онези страни смятат бащите си за безчувствени.

Сърцераздирателната истина бе, че Харди се интересуваше повече от жена си и децата си, отколкото от каквато и да е работа. Всъщност от каквото и да било друго. Но онова, с което се занимаваше днес, не бе просто работа. А реалният живот — неговият и на Франи, и на децата реален живот в действително кризисен момент. Също както при децата на Рон Бомонт и техния живот.

И все пак и двете му деца предполагаха, че той ще дохвърчи от центъра и ще ги заведе костюмирани да обикалят от врата на врата за лакомства. Това го разстрои неописуемо. Колкото и малки да бяха, не можеха ли все пак да схванат истински колко сериозно е неговото положение? И колко са му скъпи? И коя е движещата сила, скрита зад всяко негово действие? Възможно ли е да са чак толкова слепи?

И ако са, какво бе пропуснал да направи за тях?

Старецът спусна крака на пода и опря лакти на масата.

— Какво имаш предвид, като казваш, че знаеш, че са свързани помежду си, но не знаеш как? Отравянето на водата и Франи? Това ли имаш предвид?

Харди бе свикнал с течението на мисълта при Фримън — тя скачаше във всички направления, откъдето може да изскочи нещо обещаващо, — но въпреки това му потрябва малко време. Преходът, макар и внезапен, се оказа полезен. Върна го към работата му, към това какво трябва да се направи, а чувствата да вървят по дяволите.

Щом нещата отново си дойдат по местата, навярно ще си струва и децата може би ще разберат, а може и да не разберат защо и как го е постигнал. Но при всички случаи трябва да успее.

Кимна на Фримън.

— И като стана дума, вероятно и изборите във вторник.

Във фоайето се чу рязко позвъняване.

— Сигурно е Канета — каза Харди. — За срещата ни. Ако ти се прииска да останеш, няма да те изхвърля.

— Шегуваш ли се? Няма да можеш, дори и да се опиташ.

— Бил Тилтън всъщност го има в указателя.

Бяха се настанили в задимената, стъмена зала. Фримън бе привлечен за късмет. Харди долавяше, че Канета прие присъствието на стопанина с крайна неохота. Но сержантът се бе сдобил със сведения и искаше да се похвали какво е открил.

— Не беше трудно — заяви той. — Беше ми по силите.

— Явно вече си се справил, Фил. — Харди бе готов да го гали по посока на косъма колкото е необходимо, само и само да изкопчи всичко от него.

Но Канета май си имаше собствена мотивация.

— Той е застрахователен агент във фермерския осигурителен институт. Позвъних там от участъка, за да разбере, че е законно полицейско обаждане.

— Браво — похвали го Харди. Вдигна поглед към Фримън и безмълвно му нареди да си затваря устата. — И той обади ли ти се?

— Не беше минал и час. Аз направо минах на въпроса. Казах му, че става дума за разследване за убийство и се нуждаем от сътрудничеството му. Защо е звънял на Рон? Той ми отвърна, че компанията му се заинатила за изплащане застраховката на Брий, тъй като тя била убита и така нататък. Повери ми, че отговорникът за исковете не желаел да изпрати чек — говорим за две големи суми, — докато не станело ясно, че Рон не е убиецът. Е, аз се позакачих с него и той каза, че за пръв път попадал в подобно положение и то заплашвало поста му. А сега, дръж се, това ще ти допадне.

Харди премълча, но осъзна, че Канета очаква от него да каже нещо.

— Предавам се.

Подържа го още миг в напрежение и после се усмихна.

— Секретарката му напуснала заради този случай. Мари не вярвала, че Тилтън е способен да постъпи толкова долно с Рон, който бил най-милият…

— Мари? — Харди неочаквано схвана.

Канета пак се усмихна.

— И аз така реагирах. А Тилтън продължи: „Да, Мари Демпси“.

— Същата Мари от телефонния секретар ли?

— Така излезе. — Канета направо сияеше от детинска гордост. — Мари е… била му е секретарка… на Тилтън.

Харди кимна със задоволство. Това е добре. Ще зачеркне две от имената. Застрахователни вълнения.

— Знаеш ли, Фил, страхотно си се справил. Ако искаш, ще те похваля пред Глицки.

— Не. Майната му на Глицки и на чиновниците. Не искам да постъпвам при тях, обаче нямам нищо против да им натрия носовете. — Внезапно Канета посочи Фримън, който бе несвойствено мълчалив, и пурата му.

— Случайно да имате още една?

Фримън кимна, каза, че да, имал, стана и се стопи в тъмното фоайе.

— Сигурен ли си, че е готин? — попита Канета.

„Готин“ бе последната дума, която би хрумнала на Харди, за да окачестви Фримън, но разбра какво има предвид Канета.

— Той е най-умният тип на тоя свят, Фил.

Канета хвърли поглед през рамо.

— Сигурно и най-грозният.

Харди, снишавайки глас, не се сдържа и се усмихна.

— Е, не можем всички да сме идеални. Но ти гарантирам, че можеш да му имаш доверие. Няма да се целуваш с него я.

Канета целият потръпна.

— Ще се опитам да се сдържа. На бас, че ще успея.

— Какво ще успеете? — Още един от многобройните таланти на Фримън — способността да изниква изневиделица. Носеше цяла стиска пури, бутилка червено вино и чаши — винаги държеше такива запаси в кабинета си. Остави пурите на масата. — Заповядайте, сержант. Трябваше веднага да ви предложа. Изпуснах ли нещо? — Нареди чашите и понечи да ги напълни.

Но Харди го спря с ръка.

— Не ми наливай, Дейвид. Работя.

Канета постъпи по същия начин.

Фримън сви рамене. И той работеше, но беше събота вечер. Можеше да изпие чаша вино, цяла бутилка, дявол да го вземе, — а мозъкът му пак щеше да си действа изрядно, слава тебе, Господи, дори може би малко по-добре от сега. Същото се отнасяше за Харди и Канета, но Дейвид отдавна бе усвоил, че няма смисъл да внушаваш каквото и да било на родените след войната. Те работят. Работата е сериозно нещо. Не бива да се смесва с удоволствието, иначе току-виж… какво? Ще умрат ли? Божичко, нищо чудно, че грохваха до един.

Но си пийваше и слушаше как Канета продължи да разказва какво е открил. „Е, поне ще запали една от пурите ми — мислеше си Фримън, — макар че и това, разбира се, ще го довърши.“ Сержантът четеше от бележника си със спиралата.

— Коджий Сасака има салон за масажи. „В нашите ръце“. Така се казва. Поразпитах този-онзи в участъка. Законен е. Никакви възражения, никакви оплаквания. Тя прави масажи, колкото и да не ви се вярва. Както и да е, затова е търсила Рон.

Прелисти страниците си.

— Толкова. Тилтън, Мари и Коджий, нали? А ти пое Пиърс, нали така?