Нищо друго, освен истината

— Не се бил шегувал, дрън-дрън. Хиляди пъти съм ти казвал, че куршум не ме лови.

— Хиляди пъти съм ти повтарял, че не ми се нрави, когато го казваш.

— Което не означава, че не е вярно — измърмори Фримън.

20

И отново навън.

Джим Пиърс не бе в състояние да се озове на поредното светско събитие, този път сред маскирани възрастни хора и всевъзможни други щуротии, за които дори не искаше и да си помисля. Вси светии. Помоли да го освободят от участие, както обикновено през последните пет-шест години, защото му бе дошло до гуша от тези папагалски сбирки, чието предназначение бе да се увери, че приятелите му са наясно, че той е техен приятел, а това щеше да си проличи от размера на чека.

Приятели ли? Беше твърде богат. Нямаше доверие на никого. Нямаше нито един приятел на този свят.

Последното от тези събирания, на което бе присъствал преди година, окончателно затвърди решението му повече да не се смесва със светската навалица.

Финансовият и политическият елит на града се бе събрал в голямото открито хале на Южния пазар. Често се даваха любителски представления, по общо мнение свързани с набиране на средства, и онази вечер, след като всички си пийнаха, започна главното събитие.

Внезапно на осветената отзад сцена изникна гола двойка. Ужасно биене на барабани попречи на разговорите. Жената започна да изрязва някакви сатанински символи по гърба на мъжа.

Пиърс се намираше на пет-шест метра оттам и се опитваше да разговаря с областния прокурор и кмета, преди барабаните да заглушат гласовете им. Онова, на което станаха свидетели, не бе постигнато благодарение на огледала. Рукна кръв. А това бе само началото.

Жената държеше бутилка бърбън „Джак Даниълс“, от която отпи. После поля пресните порезни рани на мъжа, а той пищеше ли, пищеше, гърчейки се — но в такт с противното барабанене — от истинска болка.

Биенето на барабаните се усили. Мъжът разтвори крака и се наведе, а — на Пиърс все още не му се вярваше, макар да го бе видял с очите си — жената напъха гърлото на бутилката „Джак Даниълс“ в…

Слава Богу, Кари не бе дошла с него, иначе можеше да получи инфаркт. Но той отиде и му стигаше толкова. Край.

Телевизорът бръмчеше в стаичката под стълбището. Канал само за спортни новини. Двайсет и четири часова програма. В почивните дни гледаше повечето от тях, макар да се повтаряха на всеки половин час — все същите, плюс допълнително постъпилите. Но го държеше в течение на спортните събития — нещо, необходимо за имиджа му на обикновен трудещ се.

Е, необикновен. Всъщност един от шефовете, но поне от леснодостъпните. Натисна клавиша за изключване на звука и се изправи, залитайки.

Бе обещал на Кари, че ще хапне нещо. Тя щеше да се върне след по-малко от час, а той само бе пил — няколко скоча и бутилка „Пино Грижо“. По-добре да хапне, ако не иска да изтърпи още един убийствен разпит.

Напоследък Кари все му пилеше на главата — защо не ядял? Трябвало повече да се грижи за себе си. Пък и това пиене всяка вечер не му действало добре. Какво, по дяволите, ставало с него? Може би се налага да се прегледа при лекар. Как станало така, че вече не излизал навън?

„Какво ще кажеш за малко креватна гимнастика?“ — идваше му да я попита. Някоя Люински например. Ха! За нищо на света. Дори още в самото начало, когато всеки път бе такъв пълноценен подарък от нейното прекрасно същество, когато тя се преструваше, че й харесва. Не често, но ако всичко вървяло идеално и той бил романтичен, каквото и да означава това. Тогава можеше да извади късмет. Късмет със собствената си съпруга. Подобна представа му изглеждаше някак изопачена.

Ето го сега в огледалото в банята. Помисли си, че за месеци нещо се е състарил с десет години, макар никой, изглежда, да не забелязваше. Приближи се, удари се силно по бузите, но нищо не усети. Вяло подръпна пениса си. Нищо.

Всеки от тях си имаше собствен сейф — на Кари бе в пода на дрешника й на горния етаж, а документите на Джим се съхраняваха в кабинета му, където тя никога не влизаше.

Отиде там. Зад бюрото повдигна крайчето на персийския килим и притисна двете дъсчици от паркета, като едновременно натискаше копчето под горното дясно чекмедже. Така освободи останалите шест дъсчици и ги извади.

В следващия миг вече седеше в просторното си кресло на бюрото. Държеше пистолета — дръжката и цевта — с две ръце. След минута врътна барабана, за да прещрака веднъж, а после го завъртя.

Поднесе го към лицето си. Масло, бездимен барут и още нещо. Възможността за мигновена смърт. Можеше ли наистина да я надуши?

Със затворени очи тъкмо щеше да я долови чрез сетивата си — да помирише студения метал, могъществото му. Зави му се свят.

Приведе се от замайването. С пресилена бавност вдигна и извъртя оръжието, после притисна дулото точно в средата на челото си.

Ейб Глицки имаше нелека вечер.

От всички празници най-малко обичаше Вси светии. Но извън това цялото му същество на ченге усещаше, че тазвечерният празник се очертава като същинско бедствие. Ударът идваше от три страни: прекрасна, едва ли не и благоуханна нощ, събота и отгоре на това — пълнолуние.

Учените може и да спорят дали пълнолунието влияе на човешкото поведение, но няма полицай, който да се усъмни дори и за миг в това. Фактът бе неоспорим и щом е пълнолуние и е навечерието на Вси светии, отваряй си очите.

Глицки изслуша всички новини за отравянето на Пулгаския водоем и все пак изобщо не бе убеден, че това е просто номер навръх Вси светии. Такъв е този празник: шантави шегички с ножчета за бръснене, слабително и стрихнин, а сега — като вълнуващ намек за новото хилядолетие — бензиново отравяне на водоизточника.

И тъй, макар че никога няма да е истински подготвен за всичко, което нощта евентуално може да донесе, Глицки бе нащрек. Знаеше, че всички душевноболни до един ще плъзнат по улиците. Преди да зазори, ще го извикат поне за няколко смъртни случая.

Това го изнервяше.

Както и мисълта, че синът му Орел е навън сред шантавите. И че Рита замина през почивните дни. Както и хъркането на неговия настроен да осъжда (и то справедливо) баща на дивана в дневната. И синкопираното стакато на фишеците, които понякога изпукваха като същински изстрели и можеха да заблудят дори един врял и кипял лейтенант от отдел „Убийства“.

Още щом Орел излезе некостюмиран — поради което Глицки се запита защо изобщо излиза навън, но не биваше да се заяжда за щяло и нещяло, — той духна свещта в тиквения фенер на предния прозорец. Освен това изгаси всички лампи в предната част на къщата и отвинти крушката на стълбата към входната врата на тяхната къща близнак. Не искаше върволици хлапета с ужасяващи костюми да му звънят цяла вечер на вратата.

Сега седеше на кухненската маса пред голям пакет захаросани курабийки, чайник с хладък чай и кашона с документи, който Шарън Прат най-сетне бе предала в отдела. Докато четеше, настроението му не се подобряваше и стана направо опасно, когато на външната врата, както и очакваше, се позвъни.

Не обърна внимание на звъненето. Ще схванат намека — тука няма да получат никакви бонбони — и ще отминат.

Обаче не схванаха. Позвъни се повторно.

Щяха да събудят баща му с тяхното звънене, ако вече не са го събудили. Стана от масата толкова рязко, че столът се прекатури с трясък зад гърба му. Изруга на глас, нещо нетипично за него.

Между събарянето на стола и псувнята едно от позвъняванията все пак успя да разбуди баща му.