Нищо друго, освен истината

И да не й вярваше докрай, трябваше поне да се престори.

— Добре.

Отново мълчание, а после се чу разтрепераният й глас:

— Кажи ми, че ми вярваш, Дизмъс. Моля те. Имам нужда да ми вярваш.

— Разбира се — отзова се той с преднамерена двусмисленост. — Ще се видим утре, нали? Рано- рано.

— Би било чудесно. Дизмъс?

— Да.

Изчакваше я.

— Обичам те — каза тя.

Пръстите му, стиснали слушалката, побеляха. Разбра, че не е бил убедителен.

— И аз.

Обърна два големи „Манхатън“ с Ерин и Ед, докато си говореха за отравянето на водоема и горкия възрастен турист, починал от нараняванията. Ерин му даде одеяло и възглавница и му каза да спи тук на дивана и да закуси с децата утре сутринта. Липсвал им, колкото и да не си личало.

След десет секунди Харди вече спеше.

21

Валънс бе оставил Деймън Кери в дома му преди час и вече в хотела си крачеше напред-назад като звяр в клетка. Апартаментът му в „Клифт“ бе по-голям от ония, в които бе живял досега, а от прозорците му се откриваше панорамна гледка към Сан Франциско, но всичко това нямаше значение.

Вече бе почти полунощ след най-тежкия и най-трудния ден в живота му. Единственото, което поне донякъде го осмисляше, бе последното допитване, според което неговият кандидат със сигурност щеше да спечели още при гласуването във вторник. На практика все още отстъпваше с два пункта, но при предвидените грешки в допитването двамата кандидати се изравняваха.

Най-сетне се позвъни, той приближи до вратата, погледна през шпионката и отвори.

Торн за последен път хвърли бърз поглед към коридора, а после пристъпи в стаята.

— Това е неразумно, Ал — изрече с най-мекия си глас, докато затваряше зад себе си и пускаше резето и веригата. Извърна се и се озова лице в лице с Валънс, но изражението му не издаваше нищо — невъзмутима усмивка, влажни очи. — Неподходящо хрумване. Не бива да ни виждат заедно.

Валънс изобщо не забеляза упрека. Прекалено бе възбуден.

— Полунощ е, Бакстър. Никой не ме следи, повярвай ми. Но просто това… — той разпери ръце, за да покаже колко е значително станалото: — … днес.

Торн кимна с разбиране.

— Изборите са след три дни. Винаги е така. Няма нищо необикновено. Може да стане и по-лошо.

— Не говоря за изборите. Господи, около изборите новините са добри. Говоря за умрелия човек в пулгаския Храм на водата, за този адвокат Харди, който е ходил в жилището на Брий, и…

— Чакай, чакай — Торн вдигна длан. — Защо не седнем? Имаш ли нещо за пиене? И коктейл става. Всъщност точно коктейл ще свърши работа. — Прекоси стаята и отиде до барчето, махна на Валънс да седне на един от тапицираните със сърма дивани в апартамента. — Действително страхотна стая. — За миг се полюбува на гледката, после се извърна и попита, сякаш току-що му бе хрумнало: — Какво общо има умрелият?

Въпросът бе едновременно указание и заплаха и завари Валънс неподготвен, каквато несъмнено бе и целта на Торн. А той се зае да вади безалкохолни напитки и бутилчиците с по една порция коняк от барчето.

— Но като стана дума за коктейли, покрай всеобщото безумие около това злополучно отравяне с МТБЕ, ми дойде наум, че кандидатът може да направи едно изключително представяне в следващите един-два дни, което ще го задържи на върха.

Нареди шишенцата и чашите на малък поднос и ги отнесе при Валънс, остави всичко на масичката и седна по диагонал срещу него. Бръкна във вътрешния си джоб и измъкна манерчица.

— Какво има в нея? — попита Валънс.

Торн си падаше по изненадите. Вместо отговор, се усмихна и отвинти капачката, после наля около сантиметър от бистрата течност в една от чашите. Вдигна я, помириса я и му я подаде през масичката.

— Ти ще ми кажеш.

Валънс подуши.

— Алкохол е.

Пак усмивка, този път сияйна.

— Да, алкохол е. Съвсем вярно. Етанол е, правилно. — Торн отвори шише с оранжада и наля в чашите. — До дъно, Ал. Наистина.

— Искаш да изпия това нещо?

— Струва ми се, че така се прави. Хайде, няма да ти навреди.

Но Валънс като че ли не бе в състояние да помръдне. След една-две секунди Торн се обади:

— О, Господи — взе чашата и я пресуши на две глътки. — Откога си станал толкова срамежлив, Ал? Да не смяташ, че искам да те отровя?

— Не, разбира се, че не. Просто… — Срещна погледа на работодателя си. — Не зная, Бакстър. Просто съм дяволски изморен.

Торн добродушно го потупа по коляното.

— Още няколко дни и край. Потрай още малко, ще видиш, че си струва. И тъй — с делови тон, — как намираш идеята ми?

— Не разбрах какво точно предлагаш. Да си правим етанолови коктейли ли?

Неочаквано по лицето на Торн се изписа известно оживление.

— Всъщност така май ще е най-добре. Градивно хрумване, Ал. Наистина. Репортерите за нищо на света няма да откажат едно безплатно питие, нали?

Валънс усети, че се поотпуска.

— И моите впечатления са същите.

— Нали! Виждаш ли, обмислям как да накараш Деймън да изпие малко етанол — като мен сега — пред журналистите на някой брифинг. Само си представи контраста… — Торн се разпали, макар интонацията му изобщо да не се промени. — Няколко литра МТБЕ попада във водоизточниците и целият град замира, защото водата мирише и има вкус на терпентин. — Замълча за миг и вдигна манерката си. — Докато другата добавка, естествената добавка, етанолът, е толкова безвреден, че може да се пие. Всъщност хората си го пият открай време. Допада ми. Може да бъде изключително силен довод.

Но Валънс не бе сигурен.

— Стига Деймън да се навие.

Лицето на Торн се помрачи.

— И защо да не приеме?

— Защото е предпазлив, Бакстър. Той не е идиот. Никога не е правил специални изявления в подкрепа на етанола. Просто се противопоставя на МТБЕ.

— Поради което, ако разсъждаваме логично, му остава само етанолът.

— Вярно. — Валънс ненавиждаше опитите на Торн да го напътства на дребно — досега бе свършил страхотна работа по кампанията, контролираше кандидата. Обърна се за помощ към здравомислието му: — Но нашата неизменна стратегия, както си спомняш, е да оставим избирателите сами да стигнат до извода. А другото ще изглежда малко… прекалено открито, не мислиш ли?

— Понякога има нужда от откритост — гласът му бе мек като пух, а тонът — твърд като кама.

Ето я отбранителността на Торн, на която Валънс доста често се бе натъквал и преди. За него това бе сигнал да не важничи много-много, защото истината бе, че Торн ужасно го изплаши. Не се преструваше пред него, че не стои зад отравянето на водата.

Понякога обаче, както днес, умират хора.