— Естествено. Естествено, че разбирам.
Брий сгъна листовете на доклада си, облегна се и го сложи в скута си.
— Но сбърках.
— Не, не мисля така. Според мен си вярвала на работодателите си. — Валънс протегна ръка и докосна коляното й с пръсти. Бегло. Жегна го дори през дънките. — Брий, постъпила си правилно, като се обади на мен. Искам да го знаеш.
Тя въздъхна дълбоко.
— Не знаех какво друго да направя. Струва ми се, че съм длъжна да кажа на Деймън, но той трябва да мисли за толкова други неща…
— Точно така.
— Но ако не…
Валънс я прекъсна, за да й даде необходимия й отговор:
— Той ще те разбере, ако не му кажеш. Всъщност след изборите ще ти благодари, че си постъпила така. Главното във всяка кампания на този етап дори при доста по-незначителна разлика от сегашната, Брий, е съсредоточаването. Ако кандидатът се разконцентрира, избирателите се объркват и той е свършен. А трябва да признаеш, че тази материя е сложничка.
Тя се усмихна.
— Предполагам, че е малко сложна.
— Недей да предполагаш. Повярвай ми! — Вече бяха повече от съюзници, бяха истински приятели. Сега бе моментът да опипа почвата. — Брий, имаш ли този доклад и в компютъра си?
— Да.
— Знаеш ли, материалът е доста опасен. Ако попадне в недобросъвестни ръце, може би на съпруга ти…
— Какво?
— Може да го изтрие. Да го заличи от дискетата. И целият ти усилен труд отива по дяволите. Ако съобрази за теб с Деймън…
— Не — възрази тя. — Рон никога не би направил подобно нещо. — Подвоуми се. — Рон приема създалото се положение.
Той сви рамене. Не биваше да настоява.
— Е, твоя работа, но бих могъл да взема всички материали, дискетите ти — всичко. Да ги пазя на сигурно място, докато минат изборите.
Ала тя бе непреклонна.
— Тук са на сигурно място. Не искам Деймън да ги види, преди да съм му казала, докато не намерим време да му обясня, а също и защо съм решила да не му съобщя веднага.
— След изборите ли? — Валънс държеше на недвусмислен отговор, макар че всъщност искаше единствено всички копия от доклада, а най-добре и Брий да изчезне заедно с тях.
— Да, мисля — отвърна тя. — Както решихме.
Но щом вратата се затвори зад гърба му, Ал осъзна, че не бе настоявал докрай. Стоеше на площадката пред асансьорите и се питаше дали да не почука пак, докато тя все още е сама, да влезе и да вземе необходимото — лично, както се полага на професионалист. Защото, доколкото познаваше Брий, а той я познаваше, тя изобщо не бе в състояние да запази откритието само за себе си. Някоя нощ ще се гушне до Деймън и просто ще трябва да му каже, а Деймън ще реши, че най-правилно е да го съобщи на обществеността.
Едно е да бъдеш Белия рицар, предприел кръстоносен поход срещу един нечестив корпоративен замърсител, и съвсем друго е да си вманиачен левичар фанатик, който вярва, че Агенцията за защита на природата е съучастник във Великия правителствен заговор за бензина. Това, макар и вероятно вярно, нямаше да мине и Валънс го знаеше.
Това можеше да струва на Деймън изборите. А на Ал — евентуалните доходни взаимоотношения със СКО за в бъдеще. Щеше да изкара от кожата опасния и непредсказуем Бакстър Торн.
Не. Не става.
От бездънната си фокусническа торба Бакстър Торн извади телефонния номер на Дизмъс Харди и предложи Валънс да му се обади и да замаже лъжата си, че не е звънял на Рон.
Тъй като Харди не си бе у дома, Валънс му остави съобщение на телефонния секретар, после пак се върна при диваните, където Торн пиеше четвъртата си бутилчица след първото питие от чист етанол.
— Би трябвало да свърши работа — забеляза Торн с напълно трезвен глас. — Но не ми допада, че си навира носа в нашите дела. Не му е мястото там, а? Не зная откъде изникна.
Валънс откри, че се бои да отговори. Имаше нещо изцъклено в очите на Торн — навярно не само от алкохола, — което го стряскаше.
Бакстър се облегна, кръстоса крака и пак отпи голяма глътка.
— Загрял е, че го будалкаш. Щом е ходил в жилището на Брий, може да знае нещо за доклада. — Възцари се тишина, която се стори злокобна на Валънс. — А ако е така, току-виж решил да съобщи на Деймън или на пресата.
Измина доста време. Внезапно Торн остави чашата си, тупна се по коленете и стана.
— Е, Ал, благодаря ти за коктейлите. — Пое към вратата. — Струва ми се, че господин Харди разполага с прекалено много свободно време. Мисля, че някое… разсейване точно сега ще му се отрази добре. Казваш, че не си е у дома в момента, а?
— Нямаше го, когато му звънях.
— Да, така е, така е.
Торн погледна през шпионката, открехна вратата, извърна се с лице към Валънс, очевидно взе някакво решение, после отвори широко вратата и си тръгна, без да каже нито дума.
Част трета
22
В Сан Франциско лятото е ветровито, сурово и влажно, макар да вали рядко. А после от края на август до средата на октомври настъпва циганското лято и дните са топли, небето безоблачно и подухва лек ветрец. През останалата част на годината по крайбрежието непрекъснато има мъгла и ниски облаци, които следобед се разсейват над сушата, циклони с ниско атмосферно налягане, от запад вятърът духа с двайсет до трийсет километра в час.
Когато Харди се събуди на дивана у Кокранови малко след шест, беше явно, че циганското лято е свършило и е нахлуло лошото време. Седна сковано и му потрябваха няколко мига, за да се ориентира — отдавна не бе нощувал на дивана в чужда гостна. През венецианските щори се просмукваше смътна утринна дрезгавина, но той някак изведнъж — по качеството на светлината — разбра, че е паднала мъгла. Неволно въздъхна.
След десет минути вече беше на път със запалени фарове. Предстоеше му още един тежък ден и имаше нужда да си вземе душ и да се преоблече. Ерин, разбира се, също бе вече на крака и правеше кафе в кухнята и той й каза, че смята да отскочи до вкъщи, да прослуша телефонния секретар, да се измие и да се върне при тях, преди децата да са се събудили.
Но когато зави към своята пряка, моментално го обзе лошо предчувствие — живееше на тази улица повече от две десетилетия и я познаваше с нещо по-дълбоко от обикновената разсъдъчност. А тази сутрин се усещаше нещо необичайно. Поради мъглата не виждаше края й, където се намираше неговата къща, но определено нещо не бе наред. В дъното й се съзираше мигаща червена светлина. Намали още повече и предпазливо продължи напред — хем не му се щеше, хем едновременно с това го теглеше натам.
А после от здрачината постепенно изплуваха по-ясни очертания, като образи от кошмарен сън. Три пожарни коли все още стояха паркирани насред улицата, а от улеите им, като избълвани змии, се виеха маркучи. Една-две черно-бели патрулни коли — източникът на пулсиращата червена светлина — със
