светещи буркани. Пет-шест униформени мъже се въртяха по собствената му морава край мократа утринна улица.
Замаян, опитващ се да сподави надигащата се паника, той внимателно паркира плътно до бордюра. Излезе от колата и долови пращенето на радиостанция и като че ли мирис на тлеещо дърво.
Без изобщо да съзнава какво прави, тръгна слисан към все още димящите развалини, които над двайсет години му бяха дом. Пожарникарите и оборудването им бяха натрошили белия стобор на парчета. Доскорошната малка, грижливо поддържана морава представляваше разкашкана кал и овъглено дърво. Предната веранда напълно липсваше, а разрушената дневна зееше противно в мрачната утрин. Столът му. Полицата над камината. Прекрасната им маса със столовете от черешово дърво бе съсипана.
Вече стоеше на участъка си.
— Господине! — Човек с бяла каска внезапно се изпречи на пътя му и го спря: — Съжалявам, но не можете…
— Аз живея тук — каза Харди. — Това е моята къща.
По-голямата част от къщата бе оцеляла като по чудо. Някакви окъснели празнуващи, прибирайки се у дома, забелязали пламъците минути след като пожарът избухнал около четири сутринта и се обадили на пожарната по мобифона си. В резултат задната част от къщата на Харди — кухнята, спалните и банята — бе останала относително невредима, макар че почистването й щеше да трае седмици, а миризмата на изгоряло сигурно никога нямаше да изчезне.
Отговорникът по произшествията — мъжът с бялата каска — му даде разрешение да огледа щетите, но само ако неотстъпно го придружава капитан Флорес. Говореха за улики и консервация на местопрестъплението и Харди осъзна, че поне засега е заподозрян в палеж.
Двамата с Флорес стояха насред кухнята и Харди се мъчеше да отговаря на въпросите на капитана. Но мислите му се отплесваха. Забеляза черния си чугунен тиган на печката, където го бе оставил. Погледна по зеещия към улицата коридор и видя, че външната врата все още виси на пантите си — навярно можеше да се опази. Щеше да я рендоса и да я боядиса повторно.
Под стъпките им хрущяха натрошени стъкла и отломки.
— Не. Не е възможно да е останал незагасен огън — заяви Харди на Флорес. — Не съм се прибирал от вчера сутринта. Не сме палили огън от месеци.
— Ами съвсем очевидно е, че огънят е започнал там, в лицевата част. Там минават ли газови тръби? Пушите ли?
Не и не.
Капитан Флорес бе миловиден младеж с провиснали мустаци. Последва Харди в предната, обгорена част на къщата и двамата спряха в някогашната дневна — от прашната розова зидария не бе останало почти нищо. Над главите им нямаше покрив и все още тук-там капеше вода. Харди въздъхна и попита:
— Какво прави човек в такива случаи?
Флорес присъстваше на подобни сцени всеки божи ден, но въпреки това му бе трудно.
— Имате ли застраховка?
— Да, но нямах това предвид.
— Зная.
— Някой го е предизвикал нарочно, нали? — обърна се Харди към него.
Капитанът вдигна рамене. И да имаше някакви подозрения, не би ги споделил с цивилен.
— Винаги се допуска. Затова си имаме следователи по палежите. — Посочи двама души, ровичкащи около вече несъществуващата веранда. — На този етап е още рано за подобно твърдение. Но ако знаете нещо, за което аз не съм осведомен, ще предам.
Харди мушна ръце дълбоко в джобовете си.
— Нищо не зная — отвърна, подразбирайки доста повече, а не само пожара.
Флорес почовърка с носа на обувката си обгарялото дюшеме и въздъхна.
— Сигурно ще ви стане неприятно, ако ви кажа, че някои хора имат подобна представа какви лудории трябва да се вършат в навечерието на Вси светии. — Замълча. — И друг път се е случвало.
Харди се позабави с отговора си, клатейки глава:
— Едва ли.
Сутрешната мъгла се бе сгъстила. Едно от първите неща, които Харди предприе, след като отговорникът по произшествията го спря, бе да помоли за връзка с дома на Глицки по радиостанцията на патрулната кола. А след това и със зет си Моузес Макгайър.
И ето, лейтенантът седеше върху капака на колата си, опрял крака на предната броня, приведен напред, с лакти на коленете, свел глава. Въпреки дългогодишната си работа в отдел „Убийства“ и ужасяващите гледки на местопрестъпленията, Глицки не можеше да понесе това зрелище.
Когато Ейб пристигна, Харди стоеше смълчан, затворен в себе си от потрес и ярост. Глицки полека-лека го отведе по-далеч от следователите по палежа, от самата къща — там, където последиците от пожара не си личаха толкова. Приятелят му започваше да се съвзема, закрачи напред-назад.
— Едно ще ти кажа: смятат, че са ме предупредили да се разкарам, така ли? Смятат, че вече няма да мм се пречкам ли? Тогава ще трябва да ме убият.
— За кого говориш?
— За онзи, който е направил това, Ейб.
— Смяташ, че е намек ли?
Харди кимна.
— Предупреждение. Сигурно заради историята с Бомонт. — Спря пред него. — Не мислиш ли?
Глицки премълча.
Харди повиши глас:
— А какво, по дяволите, се е случило според теб, Ейб? Може би пожарът се е подпалил сам?
Глицки срещна погледа му.
— Според мен моментът не е подходящ да споря с теб, не смяташ ли? — Смъкна се от колата и сложи ръка върху рамото на приятеля си.
Харди имаше сили, колкото да кимне. Глицки стисна рамото му за последен път, отдалечи се няколко крачки, извърна се и с видимо усилие погледна къщата.
— Ако ти трябвам, ще бъда в центъра. Отивам на работа.
Флорес стоеше до него, а Харди се бе върнал в къщата, в килерчето зад кухнята, където държеше сейфа си. Флорес не искаше да го пусне вътре, за да не замажат евентуалните останали улики. Капитанът ясно му даде да разбере, че докато не приключат с разследването си, с тази къща ще разполага отделът по пожарите, а не той. Но пристигането на Глицки — високопоставен полицай, който очевидно бе личен приятел на собственика — вдъхна на Флорес известно доверие към Харди и той му поотпусна края. Можеха да влязат през задната врата и Харди да вземе каквото му трябва, но макар да му показа разрешителното си за оръжие, пролича, че като видя за какво е влязъл, на Флорес му дойде нанагорно.
Сега Харди не усети пристъп на нежелание, както последния път, когато бе взел пистолета си. Там бе и старата му значка от времето, когато бе помощник на областния прокурор. Не му мисли много-много и я грабна. После затъкна полицейския си пистолет в колана, спусна сакото отгоре му и се върна сред опустошения си преден двор.
Моузес най-сетне пристигна — пет минути след заминаването на Глицки — и сега стоеше отпред край комина, който бе оцелял. Зет му вдигна нещо и го подаде на Харди, щом те двамата с Флорес изгазиха калта.
— Започвай да събираш новата си колекция — мрачно каза Моузес. Бе едно от изключително крехките слончета от венецианско стъкло, които пасяха, лудуваха и тръбяха на полицата над камината през последните десетина години, а Моузес ги пренареждаше почти при всяко посещение. До миналата вечер те бяха петнайсет — Харди току-що бе купил последното за годишнината от сватбата им с Франи. И ето че въпреки минималните шансове, едно бе оцеляло, изхвърлено навярно на двора от напора на водната струя.
