имаме всички ние. Въпреки всичко нещата се подредиха доста добре, не си ли съгласен? Нима това няма значение?
В спалнята им по-късно. Глицки стана от леглото, наведе се над кошчето и взе Закари — всъщност за пръв път.
— Какво правиш? — попита Трея.
— Искам само да го подържа.
Седна отстрани на леглото с бебето в скута си. Зад него Трея се премести по-наблизо. Ръката й потърка гърба му и се спря на крака му.
— Мисля, че Оръл е прав — прошепна той. — Никога не вярвам, че нещата ще се получат, а когато се получат, продължавам да не вярвам.
— На твое място не бих се измъчвала. Ти си добре и така.
— Не, пропускам разни неща. Все още не съм гушкал това приятелче — не знам дали си забелязала…
— Разбира се, че забелязах.
— Това е, защото мислех, че той ще умре, но ако никога не съм го гушкал, ще ми е по-леко да го понеса и няма да ме боли толкова. Разбира се, при това положение нямаше да изпитам и това, докато той е с нас.
— Точно така. Знам.
Малка нощна лампа мъждукаше бледо почти на нивото на пода до вратата и беше единственият източник на светлина на стаята. Само че се виждаше достатъчно. Глицки отметна завивките от личицето на бебето.
— Има твоите очи — каза той.
— Така ми се струва. И твоя нос.
— Горкото дете. — Глицки се премести нагоре и сега седеше облегнат на таблата на леглото. След малко каза: — Най-добре да се радвам на всяка минута.
— Съгласна съм. И за двама ни.
Нощта течеше покрай тях, а Глицки продължаваше да държи момченцето в скута си.
— И да научиш това от собствените си деца!
— Оръл е добро момче. Напомня ми за баща си.
— С изключение на необуздания си оптимизъм.
— Това не е лошо, може би.
— Не.
Мина още време в тъмнината.
— Трей?
— Да, мили?
— Знаеш ли защо се прибрах толкова късно днес? Открих нещо днес. Съвсем извън темата е.
— Извън темата, добре. Какво откри?
— По случая на Харди. За тази Миси Д’Амиен. Убитата жена.
— Какво за нея?
— Имала е банкова сметка — в нашия клон на Американската банка, ако щеш вярвай. Нали познаваш управителката Пати?
— Аха.
— Попитах я дали мога да погледна в сметката. Разбира се, това е напълно незаконно. Трябва да имам призовка и да мина през правния им отдел, обаче тя ме познава…
— Така. — Трея се надигна на лакът заинтригувана. Колкото и да бе изолирана от света напоследък, тя бе запозната с последните новини, с теорията за заговора. Независимо дали им харесва, или не, случаят Хановър беше част от живота им и вероятно щеше да продължи да бъде за известно време. — И какво?
— Имала е сметка на чекова книжка и сейф, голям. Той си пое дъх. — Закрила е сметката и сейфа на седми май, пет дни преди убийството.
— Какво означава това?
— Не знам — погледна я той. — Осем хиляди и осемстотин долара. Плюс каквото е имало в сейфа.
27
Харди беше в кухнята си заедно с Глицки. Лампата над главите им светеше — прозорецът над мивката все още беше тъмен, но дъждът като че ли беше спрял. Часовникът на фурната показваше 6:24. От задната част на първия етаж се носеха приглушени шумове, докато децата на Харди се движеха насам-натам, използваха банята, приготвяха се за училище. От горния етаж се чуваше душът. Къщата се събуждаше.
Харди, когото Глицки събуди четирийсет и пет минути преди това, беше облечен с един от тъмносивите си костюми за съдебната зала, с бяла риза и с тъмна вратовръзка. Той духна над чашата си с кафе и отпи.
— Миси лично ли го е подписала? — попита той.
— Няма друг начин.
— По пощата например.
— Все пак трябва да подпише нещо.
— Да, обаче би могла да го направи преди месеци.
— Само че все някой трябва да е отправил искането, нали? И в двата случая няма значение. Тя е подписала формуляра за теглене и е взела парите в брой. Все още пазят екземплярите от документите.
— Как успя да ги видиш без призовка?
Глицки се замисли и за момент се поколеба.
— Това е тайна, която може да струва поста на управителката. Тя ми е позната. Само че забрави за логистиката за момент. Миси е успяла да докопа над осем хиляди долара. Може би повече. Осем дни, преди да бъде убита.
Харди остави чашата си на плота, качи се до нея и отново я взе.
— Откъде е взела толкова пари?
— От Хановър. Надула е цената на ремонта. Според мен в сейфа е имала поне няколкостотин хиляди долара.
— Няколкостотин хиляди? Майтапиш се!
— Не.
— Ако това е вярно, тя се е готвела да го напусне. — Това не беше въпрос.
— Най-вероятно.
— А той не е имал представа.
— Сигурен ли си?
— Според Катрин. Явно са се карали заради назначението му в кабинета и точно затова тя си е тръгнала последния ден, но Пол е казал на Катрин, че всичко ще се оправи. Миси нямало да го напусне. В никакъв случай.
— Значи той не е знаел — съвсем явно се намръщи Глицки.
— Надявам се, че е истина и че той не е излъгал Катрин само за да дразни семейството. Може би това е причината да ги убият и двамата. — Внезапно Харди се изпъна и се плесна по челото. — Боже, какви ги говоря? Извинявай, Ейб, насред процес съм. Малко съм стеснил фокуса. Как е момчето ти?
— Добре е — с равен глас отвърна Глицки. — В щастливия един процент от децата в неговото състояние.
— Значи можете да отдъхнете.
— Малко. — Обаче Глицки не вярваше, че ще успее да задържи оптимизма си, ако продължат да говорят за здравето на Закари, затова отново се върна към работата. — Смятах днес да направя всичко законно. Да взема жалкия ти подпис за призовката, за да може през следващата седмица да разполагаме с копия от документите.
— Искаш да кажеш с банковите сметки на Миси?
