— Божичко!
Бап смушка коня си и препусна в галоп към поляната край реката. Това бе грешка. Човекът, който бе стрелял по тях, явно се криеше в храсталака, откъдето тъкмо бяха излезли. На открито Бап представляваше лесна мишена.
Лий изправи коня си на задните крака, обърна го и се втурна обратно към преплетените върбови и брезови клони. Конят изцвили от болка, когато усети шпорите да се забиват в хълбоците му и устремно, с мощта на парен локомотив, се хвърли напред в храстите. Беше създаден точно за такива резки, бързи движения.
Без да обръща внимание на клоните, които го удряха през лицето, Лий се пресегна назад, за да вземе карабината си. Лекото оръжие щеше да му свърши чудесна работа за стрелба отблизо. Докато конят препускаше напред в гъсталака, сърцето на Лий биеше учестено — винаги бе ненавиждал престрелките. Мисълта, че един от враговете му ще се окаже достатъчно умен, за да го проследи до някое открито място и ще го застреля от засада, не му бе давала мира дълго време.
Сега обаче случаят не бе такъв.
Както опитният моряк смело управлява лодката си в бурно море, така Лий умело насочваше коня си, без да изпуска от очи гъсталака пред себе си, за да може веднага да види издаиническото потрепване на клоните, което да му покаже къде се крие ездачът, стрелял по тях. Никой не би очаквал точно такова поведение.
За миг си помисли, че може да е объркал посоката, от която бе дошъл изстрелът. Ала изведнъж той видя близките храсти да помръдват. Точно отпред и малко вляво.
Неприятелят бягаше.
Лий се приготви да стреля. Дръпна предпазителя на карабината, изправи се на стремената на галопиращия кон и започна да стреля, без да го е грижа за шибащите го клони.
С цялата бързина, на която беше способен, той изпразни пълнителя право в центъра на развълнувания гъсталак пред него.
Това бе стрелба напосоки, с която човек не можеше да се гордее. При това мишената му беше един препускащ кон. В тези гъсти, зелени храсти нямаше смисъл да се опитва да уцели ездача.
Като че не бе успял.
После, на тридесетина ярда от себе си, Лий видя между клоните черно-белия крак на петнист кон, както и муцуната на животното, което се опитваше да излезе от шубрака.
Беше ударено лошо — от главата му течеше кръв.
Лий пришпори жребеца си към мятащия се кон, озъртайки се за ездача му.
Прибра карабината, скочи от седлото и се претърколи в храстите, като счупи няколко клона с тежестта си.
Не се показа никой.
Изправи се на крака, промуши се под една ниска бреза и стигна до мястото, където лежеше петнистият кон. Животното продължаваше отчаяно да рита и да се мята на всички страни. Лий не бе извадил пистолета си — нямаше нужда да го прави, бе достатъчно бърз, за да го измъкне навреме, ако се наложеше.
Съвсем наблизо зад него жребецът му пръхтеше, цвилеше и тъпчеше с копита храстите под себе си.
Тогава Лий видя ездача.
Човекът, който бе стрелял.
Изправен с гръб към ранения кон, той се бе хванал за близкия храст, за да не падне — може би бе улучен. Носеше мръсни дочени панталони и изцапана, домашно тъкана риза. Пушка не се виждаше.
Лий се подвоуми дали да го убие — сигурно щеше да го направи, ако онзи бе въоръжен.
Приближи се към него като внимаваше къде стъпва сред оплетените клони и коренища. Петнистият кон умираше — от устата му вече бликаше яркочервена, пенеста кръв. Явно един от куршумите го бе улучил в белите дробове.
— Копеле мръсно, обърни се!
Мъжът леко се извъртя, спъна се и падна по очи. Лий реши, че може би все пак го бе ранил.
— Ей, мистър Лий! — Бап го търсеше. Гласът му трепереше — явно бе уплашен.
Лий се приближи до падналия. Мъжът се размърда. Лий го прекрачи, ритна го в главата и стъпи върху дясната му ръка.
Беше индианец, съвсем млад, на не повече от петнадесет-шестнадесет години, почти хлапе. Висок, мършав, грозен като самия дявол.
Лежеше, без да мръдне — просто гледаше Лий и примигваше с очи, все още зашеметен от удара.
Действително беше много грозен. Белязаното му от едра шарка лице бе почерняло от слънцето и мръсотията. Очите му бяха индиански — черни, тесни и дръпнати като на китаец. Големият му нос бе счупен и това го оприличаваше на една от товарните камили на генерал Майл.
Лий потърси наоколо оръжието му, но не го намери. Неочаквано момчето се извърна под ботуша и Лий отново го удари. Хлапето започна да повръща в клоните и листата до него.
Лий усети възкиселата миризма на уиски. Стоеше и гледаше как момчето, едва дишайки, с мъка изпразва съдържанието на стомаха си.
Пиян индианец. При това млад.
— Мистър Лий? — старецът яздеше из шубрака напосоки.
— Тук съм.
— Хвана ли го? — Лий чу, как конят му се спъна в някакъв корен.
— Пипнах нещо, мистър Бап.
Бап прекара коня си през шубрака до мястото, което петнистият жребец бе разчистил в агонията си.
— Ти гадно червенокожо копеле! — възкликна Бап, като видя момчето. Лицето му все още бе смъртнобледо под къдравата сива брада.
— Познаваш ли го? — попита Лий. Хлапето продължаваше да се раздира от спазми, макар че стомахът му бе вече празен.
— Дали го познавам? Това е Том Кук. Копелето работи при мен две години. И ето какво получавам сега за отллата — опита се да ме застреля от засада!
Старецът се тресеше като лист. Лий остави момчето и пак обиколи наоколо, като търсеше пушката.
— Наложи се да го уволня, понеже компанията не можеше да му дава повече заплата. По дяволите, те и на мен ми плащат само колкото да не умра от глад! — Бап се наведе и размаха юмрук над индианеца: — И ето как ми се отблагодаряваш, копеле мръсно!
Лий намери пушката под една прекършена фиданка. Беше марка „Спенсър“ много стара и с разцепена дръжка. Върна се на мястото, където лежеше хлапето.
— Така ли е наистина? — попита той. — Искаше да пречукаш мистър Бап, а?
— Да — каза индианецът, изхрачи се и се отпусна назад в храстите. Не изглеждаше добре. — Той ме изгони… — говореше на добър мисионерски английски. Гласът му бе дебел като на голям мъж.
— Нямах пари да ти платя, бе, пикльо такъв!
Момчето се опита да седне. Още беше пияно.
Обърна се и отново се отпусна назад.
— И това беше преди цял месец! — продължаваше Бап. — През всичкото това време малкото копеле е крояло планове как да ме пречука!
— Какво ще му направи местният шериф, ако го закарам при него? — попита Лий.
— Няма да си мръдне и пръста. Пък и сега той е в Касуел, на четиридесет мили оттук. Виж, съдия — изпълнителят няма да му цели басмата — като нищо ще увисне на въжето, говедото! Хич не ги обича индианците, особено пък тия от племето на Черния крак.
— Правете каквото щете — хлапето легна по гръб и затвори очи.
— А така! Как ти харесва това? — възмути се Бап. — Малкото червенокожо копеле едва не ни пречука, а сега не му пука какво ще стане с него!
— Не е толкова просто, момче — рече Лий.
— Ще го закараш ли при съдия-изпълнителя?
— Не, няма. Я ми дай колана си.
