— Какво, какво?
— Казах, свали си колана.
Старецът разпаса широкия си кожен колан и се наведе над коня, за да го подаде на Лий. Момчето бе седнало отново.
— Да не мислите да ме биете с това?
— Точно така — каза Лий. — Ще те бия, докато изкарам всичките зли духове от теб!
ВТОРА ГЛАВА
Когато Лий пристъпи към него, размахал тежкия колан, младият индианец вдигна ръце да се предпази. При първото съприкосновение с дебелата кожа момчето се опита да ритне Лий в коляното.
Не се получи. Лий отклони удара и методично, сякаш си имаше работа с непослушен кон, започна да налага хлапака. Звукът напомняше плясък на камшик.
Индианецът от племето на Черния крак се помъчи да се изправи, да се претърколи настрани, само и само да избегне парещия огън, в който го хвърляше дългото парче полуощавена сурова кожа. Но Лий неуморно го следваше, сваляше го обратно на земята и всеки път, когато направеше опит да стане, замахваше с колана с цялата си сила.
Индианецът беше жилав, но все пак бе още хлапе, при това пияно. Накрая болката го надви и то замря, свито в храстите. Колчем коланът се впиваше в кожата му, за да остави поредната дълга пурпурна следа, то вдигаше ръце, за да се предпази от удара, но без особен успех. Там, където се бе забил по-надълбо-ко, домашно тъканата му риза бе разкъсана на тънки ивици, лросмукани с кръв. Лицето на момчето издаваше, непоносимата му болка, но то не плачеше. Звукът от силните удари, тежко врязващи се в човешката плът, отекваше в заобикалящия ги гъстак.
— Мистър… Хей, мистър Лий… — Тим Бап се размърда нервно на седлото. — Не мислиш ли, че вече му стига? — попита той, успял да надвика свистящия, рязък звук на биещия колан.
Лий удари хлапето още три пътги, пъшкайки от усилието, което влагаше при всеки замах. Коженият колан се заби в гърба на индианеца, когато той, сгърчен от болка, се претърколи по корем.
После Лий се изправи и хвърли окървавения колан на Бап.
Наведе се, сграбчи момчето за рамото и го обърна към себе си.
Под мръсотията лицето му бе смъртнобяло, а очите му блестяха, пълни с неизплакани сълзи. Вече изглеждаше съвсем трезво.
— Чуй ме, момче — каза Лий, — ти се опита да убиеш човек, да го пречукаш от засада, и си получи боя съвсем заслужено. Сега имаш две възможности — или да се махнеш завинаги от тази долина, или да дойдеш да работиш за мен в ранчото.
— Мистър Лий е новият собственик на реката, Том. — Бап явно изпитваше съжаление към него. — Може да те наеме отново.
Хлапакът не каза нищо, само лежеше и се взираше в тях.
Лий свирна на коня си, взе стария спенсър и отиде да докара животното.
— Защо не го послушаш, Том? — попита Бап. — Този човек можеше да те предаде на съдия- изпълнителя Фипс, а ти го знаеш. Какво щеше да стане с теб тогава?
Лий доведе коня си.
— Ще се видим горе в ранчото, Том Кук. Можеш да дойдеш утре вечерта. — Той обърна жребеца и се приготви да го пришпори. — Ще говорим тогава. Ако ли не, гледай да не те видят очите ми никога повече.
— Послушай го, Том — посъветва го Бап, преди да последва Лий. — Той те спаси от нещо много по- лошо от хубавия тупаник, който напълно си заслужаваше, кутре такова!
Момчето не му отговори. Просто си лежеше там и слушаше тропота на отдалечаващите се коне.
Когато гъсталакът отново потъна в тишина, нарушавана само от нежните въздишки на вятъра в клоните, Том Кук седна, скри лице в ръцете си и се разплака.
— Мислех, че това е областта Крий — каза Лий, когато старецът го настигна.
Пътят за града прекосяваше тучните поляни, разположени покрай потока.
— Това е Крий — отговори Бап, който подскачаше при всяко подрусване на коня си. — Онзи хлапак, Том, е последният мохикан тук, или поне последният оцелял от племето на Черния крак. Местните жители го мразят не по-малко от останалите бели.
— Защо тогава е останал?
— Щото майка му е погребана тук, представи си! Тя беше курва. Работеше за Ребека. Бе и перачка. Точно толкова грозна, колкото е и Том. А той е отвратително грозен, дори за индианец.
— Дръж! — Лий откачи от седлото пушката на момчето и я подаде на стареца. — Можеш да му я върнеш, ако го видиш.
— Не знам дали ще дойде — изрази съмнение Бап. — Ти го натупа доста здраво.
Лий не отговори нищо на това и двамата продължиха да яздят в мълчание. Вдясно от тях, блестящ като сребро, течеше единият ръкав на Райфъл Ривър. Изглеждаше удобен за плуване и риболов. Ставаше за всичко.
— Не — повтори старецът, — не мисля, че ще се появи утре в ранчото.
— Тогава по-добре да не се показва изобщо — отсече Лий. — Поне в тази долина.
Бап го погледна, но не каза нищо.
Вече се бе мръкнало, когато стигнаха града.
По пътя спираха само веднъж, за да могат конете да се напият и да си починат. Бап го бе помолил да поязди дорестия жребец, Лий му разреши и старецът се бе представил добре — успя да се задържи на гърба на коня доста време, преди той да се изправи на задните си крака и да го хвърли на земята. Старецът дълго куцука наоколо, наричайки животното „шибан негодник“, докато най-после се почувства по-добре. При падането се бе ударил наистина лошо.
Лий спря на едно малко възвишение в южния край на града, откъдето се откриваше хубава гледка.
Крий бе голямо селище, открояващо се на светлината на изгряващата луна. Прозорците на къщите светеха в тъмното. Имаше тридесетина сгради, построени от тухли, груби дървени греди или дялани дъски. Три-четири от тях бяха масивни двуетажни постройки. По периферията на града бяха пръснати няколко колиби, едната от които бе разположена в подножието на възвишението.
По улиците имаше много хора. Ако се съдеше по шума, достигащ до тях, в града кипеше бурен живот. Лий дочу звуците на пиано и устна хармоника. Отнякъде долетя женски смях.
— По-голям е, отколкото очаквах.
— Ами, има около две хиляди жители, които постоянно са в движение. Кравари от фишхук, Бент Айрън или някое от малките селца. Както и дървосекачи, чиито лагер е в подножието на планината.
— Лагер ли? Как извозват дървения материал?
— Ей там има езеро, от него до Хелена има два дена път с влак. В едната посока.
— Може ли да се превозва добитък по линията?
Бап го погледна косо с блестящите си на лунната светлина очи.
— Хубаво е да чуеш един умен въпрос. Отговорът е „да“. Ще можеш да я използваш за превоз на добитък до Хелена, но ще ти струва скъпо.
— Да вървим — каза Лий и пришпори коня си в тръст.
Градът бе твърде оживен за петък вечер.
Главната улица беше мръсна, осеяна с камъни и чакъл, виждаха се каруци, двуколки и вързани коне.
Дъсчените тротоари от двете й страни кънтяха под стъпките на разхождащите се нагоре-надолу каубои, хванати под ръка. Порядъчно пияните крещяха и се смееха високо. Придружаваха ги и няколко грозни, дебели жени, не по-малко пияни от тях.
Лий видя няколко дървари. Едри мъже с големи бради; носеха груби якета и тежки, подковани ботуши. Забеляза, че се отбягват с каубоите.
Хубаво бе да е отново в град. Бяха минали три седмици, откакто тръгна от Хелена, шест — от Денвър. Тъжно време за Лий, ако не се броеше купуването на ранчото. Никога не е приятно да се сбогуваш с
