приятел.
— Ей там е хотелът на мисис Болтуит — старецът посочи една малка сграда, построена до нещо, което приличаше на банка.
— Къде е службата за поземлената собственост? — попита Лий, повишавайки леко глас, за да надвика двамата минаващи каубои, които пееха „Лорена“.
— В банката — Бап кимна по посока на тухлената сграда, — Виж какво, мистър Лий, един малък аванс би ми дошъл твърде добре, ако нямаш нищо против…
Конят нервничеше, понеже не обичаше тълпите.
— Да се махаме оттук — каза Лий и насочи жребеца си към един от коловете за връзване пред банката.
Оставиха конете до редица уморени понита.
Застанаха на тротоара, Лий извади портмонето си от джоба на елека, отброи пет сребърни долара и ги пъхна в ръката му.
— Ето ти пет от общо тридесетте долара на месец.
Бап кимна и въздъхна:
— И какво по-точно искаш да се науча да готвя, мистър Лий?
— Яйца, бекон, бисквити, пържола, картофи и пай.
— Боже милостиви! Ще ми трябва цяла година за всичко това!
— И задушено. Научи се да готвиш тези неща и аз ще бъда напълно доволен.
— Естествено, че трябва да си, дявол да го вземе! Та, викаш, пай също?
— Всички възможни видове.
Двама дебелака, които приличаха на комарджии или джамбази, дотолкова бяха погълнати от обсъждането на някаква цена, че се блъснаха в тях.
— Ще направя всичко възможно, ама не знам какво ще се получи — Бап се понесе към хотела на мисис Болтуит. — Пай, хм… — мърмореше си той.
Лий тръгна по тротоара към двойната, облицована с желязо масивна врата на банката. В горния й десен ъгъл имаше малък решетъчен отвор. Повече приличаше на врата на затвор, отколкото на банка. Крий явно бе град с бурно минало.
Той потърси табела с работното време на службата за поземлената собственост, но такава нямаше. Опита дръжката на вратата — бе отворено.
Вътре нямаше никой друг, освен едно пъпчиво момче с чиновнически ръкавели. Младежът се бе разположил на висок стол зад дъбово бюро и пишеше в някаква счетоводна книга. Газената лампа, която висеше над главата му, хвърляше бледа светлина върху празните писалища и гишета.
— Какво обичате, господине? Банката работи от осем до осемнадесет часа.
— Кога започва работа службата за поземлената собственост?
Зад чиновника се отвори една врата.
— По същото време — обади се мъжки глас. Осветена от бледата светлина, фигурата му се открояваше в рамката на вратата. — Искате да регистрирате някакво прехвърляне ли, мистър?
— Вие ли сте агентът по недвижима собственост?
— Да.
— Купих едно ранчо в долината. Искам да го регистрирам.
— Боже мой, така ли? — каза мъжът. — Ами работното ни време свърши, но какво толкова… заповядайте.
Когато Лий влезе в стаичката, непознатият вече седеше зад бюрото и го гледаше. Сетне се наведе напред и протегна ръка:
— Бил Калтроп, а вие сте…?
— Лий, Фредерик Лий.
— Сега да видим… Та какво казвате, че сте купили, мистър Лий? — Калтроп бе едър, червендалест мъж с чорлава черна коса и дебели вежди, които представляваха права, черна непрекъсната линия. Очите му бяха като на мечка — малки, кафяви и наблюдателни.
— Ранчото Ривър — отговори Лий.
Онзи не продума нищо в първия момент. Седеше и го зяпаше, сякаш изобщо не го бе чул. След това се наведе напред:
— Ранчото Ривър ли казахте?
— Точно така.
Калтроп замислено сви устни.
— Виж ти, виж ти… Това се казва новина. Мога ли да запитам от кого го купихте?
— Филип Макгий от Хелена.
— Филип Макгий. Бихте ли ми показали документите?
Лий извади от ризата си дълъг мушамен плик и му го подаде.
— Седнете, моля, седнете, мистър Лий. Къде отидоха добрите ми обноски? — той разгърна документите и ги прехвърли набързо. Подреди ги върху бюрото си и после внимателно ги изчете. — Мили боже… — измърмори накрая.
— Някакъв проблем ли има, мистър Калтроп?
Агентът го погледна и въздъхна. После бавно сгъна листите, остави ги настрани и извади от едно чекмедже бланки за регистрация.
— Няма проблеми с продажбата, мистър Лий. Изглежда съвсем редовна. Платили сте двайсет и седем хиляди и петстотин долара, така ли?
— Да.
— Не са ви излъгали с цената — въздъхна той отново. — Това е съвсем справедлива сума.
— Тогава какво ви притеснява, мистър Калтроп?
Мъжът спря за момент попълването на формулярите.
— Проблемът, мистър Лий, евентуалният проблем, се крие в обстоятелството, че някой друг се канеше да купи тази земя. Всъщност този някой вече изпрати своето предложение до „Чикаго Юнион“.
— И какво ме засяга това?
— Нищо, наистина. Просто сте имали късмет да налетите на Макгий в Хелена и така да сключите сделката с техния агент на място. Мисля, че сте голям късметлия.
— Има ли му нещо на имота?
— О, не, всичко с него е наред. Имате много хубави сгради там, горе — доста над средното ниво, бих казал, — и още три хиляди акра земя заедно с тях. Е, разбира се, не е много голямо ранчо, що се отнася до пасища, но земята си я бива.
— Е, тогава? — успокоен, Лий седеше и гледаше агента право в лицето. Явно той още не бе свършил.
— Работата е там, мистър Лий, че имотът ви се нарича Ривър, понеже е разположен от двете страни на северния ръкав на Райфъл Ривър и стига чак до водопадите.
Лий просто седеше и слушаше.
— Вижте, на практика вие сте собственик на реката, дявол да го вземе! Притежавате правата за плаване по нея. Ако решите да я преградите, никой от съседите ви не би могъл да направи нищо, за да ви попречи, поне законно.
Лий се понаведе. Тъмносивите му очи изглеждаха почти черни на тази светлина.
— А предишния собственик? Някой да се е страхувал, че може да се възползва от правата си?
— Ами не. Но пък Томпкинс бе стар човек. Всичките му роднини живееха далеч, или бяха умрели. Бе тих човек. Не би създал проблеми на никого. Всички го знаеха…
— Как тогава чикагската фирма се сдоби с ранчото?
— Томпкинс им дължеше пари. При игра на карти бе заложил парите от зърнената реколта, така че онези момчета пипнаха стария глупак здраво и след смъртта му сложиха ръка на имота.
Лий се изправи. Като повечето поземлени агенти, и този бе доста бъбрив.
— Благодарен съм ви за информацията. Колко ви дължа за регистрацията?
Калтроп също се изправи и му върна документите.
