— Не, вече не съм — отговори Лий.
— Много си лош — обади се от другата му страна и индианката. Наведе се и го ухапа по рамото, при това доста силно. Имаше здрави бели зъби.
Сега до него лежаха две задоволени курви. Само глупак би се разнежил от проститутки. Но единствено напълно отчаяният човек би могъл да играе глупак от време на време.
Той въздъхна и се измъкна измежду тях.
— Къде е гърнето?
— Под леглото — каза Филис.
Лий го измъкна и с гръб към жените изпразни мехура си.
— Истински джентълмен — изкиска се Филис към индианката, която й отговори със същото.
Лий се облекчи, изтръска последната капка от члена си и се наведе, за да избута цукалото обратно под леглото.
Именно в този момент се чу писък на момиче.
Идваше от съседната стая.
Преди крясъкът да се повтори, Лий вече стоеше изправен до кревата, напрегнато стиснал колта си в ръка.
Двете жени лежаха, без да мърдат.
Писъкът раздра тишината отново. Това не бе бесният крясък на пияна проститутка. Това беше вик, изпълнен с ужас. Лий беше чувал и преди жена да пищи така. Това бе станало в Олд Мексико. Миг по-късно тя вече бе с прерязано гърло.
Без да мисли, той започна да заобикаля леглото. После си даде сметка какво прави и спря. Беше дошъл в тази долина, за да си създаде дом — не желаеше да се забърква повече в неприятности.
После чу тропот, звукът идваше съвсем отблизо — от коридора. Изведнъж крясъкът рязко спря.
Филис лежеше в кревата по-бяла от чаршафите. Плачеше безгласно. Индианката я галеше по главата, за да я успокои.
Някой извика във вестибюла нещо, което Лий не можа да разбере. Последва шум от боричкане, а след това изстрел.
Прозвуча така, сякаш пред самата им врата избухна динамит, Филис изпищя и закри очи.
Лий се хвърли към дрехите си и бързо започна да се облича. Щеше да има големи неприятности в тоя бардак, много големи. Не трябваше да го сварват гол.
Той закопча панталона си, напъха ризата в него и облече елека. После се втурна към другия край на леглото и нахлузи чорапите и ботушите си. Грабна портфейла от масичката, мушна го в джоба на елека, закопча колана си и се наведе, за да целуне бързо по бузата плачещата Филис.
— Не се тревожи, миличка. Вече се свърши.
Тръгна към вратата. Колкото по-бързо се измъкнеше от „Аркадия“ и се озовеше отново в хотела на мисис Болтуит, толкова по-щастлив щеше да бъде. Вече знаеше къде е задният изход, слава богу!
Излезе в коридора и се изправи лице в лице с проблема, при това проблем, потънал в дим.
Дебелият сводник, който ги бе посрещнал на площадката, сега лежеше полусвлечен върху отсрещната стена. Май береше душа. Дясната половина на лицето му сякаш бе отнесена от удара на железен ковашки чук. Нямаше много кръв, но това правеше раната да изглежда още по-зловеща. Само смазани кости и месо. Дясното му око липсваше — явно в резултат на същия удар. Пушката му се търкаляше на пода до него. Беше се оказал прекалено бавен!
Лий отново чу момичето да плаче. Звукът идваше от голямата предна зала. То сякаш се молеше, просеше нещо. Гласът бе на малко момиче, почти дете.
Знаеше, че прави грешка. Беше му ясно, че не бива да се забърква. Пределно ясно.
И все пак тръгна към площадката на стълбището. Заслиза надолу.
Няколко секунди никой не погледна нагоре към него.
Всички зяпаха нещо друго.
Едно младо момиче, само по риза и червени ботуши, лежеше проснато върху напуканите дъски на дансинга. От носа и устата му течеше кръв.
Цялата тълпа се бе отдръпнала към ъглите на салона, наблъскана край стените и игралните маси. Цареше мъртва тишина.
Момичето извика и направи опит да се измъкне пълзешком, но не успя. Един мъж го държеше за китката.
Изглеждаше опасен.
Много опасен тип.
Лий се изненада. Вярно, че в повечето градове си имаше по един-двама бандити, някои от тях истински главорези. Също така бе вярно, че приятният, разрастващ се Крий бе еднакво привлекателен както за дърварите от планината, така и за някои истински престъпници.
Този мъж обаче беше различен.
В първия момент на човек му се струваше, че е недоразвит — имаше тантурести, дебели и къси като на джудже крака и яки, космати ръце, които приличаха на весла, целите изтъкани от кости и мускули. Но не бе урод — впечатлението за несъразмерност се създаваше от неимоверно широките му рамене. Бе облечен като каубой. Изключение правеше само бомбето с тясна периферия. Държеше момичето с лявата си ръка.
Нежната бяла длан на непознатата просто се губеше в мощния юмрук на нападателя й.
Лий бе спрял на десетото стъпало отдолу нагоре, значи беше на петнадесетина фута от тях. Все още нищо не му пречеше да се измъкне от тази каша. Мъжът гледаше на другата страна, към тълпата. Лий можеше да предположи кого точно наблюдава в този момент по начина, по който човекът свеждаше очи. Другият сводник не се виждаше никъде — явно бе изчезнал.
Мъжът издърпа момичето няколко фута, влачейки го по пода. То изпищя от болка и, плачейки, се помъчи да освободи усуканата си китка.
— Не ме карай да се ядосвам, кукло! — гласът му бе тънък и доста приятен, като на ирландски тенор.
Изправи го на крака.
— Не искаш да дойдеш със стария Мики, а малката?
— Моля, помогнете ми — извика тя към тълпата наоколо.
— Божичко! — възкликна някакъв женски глас. — Къде е Фипс, за бога?
Мъжът тръгна към изхода, като влачеше момичето със себе си.
— Къде си мислиш, че отиваш, дебелако? — думите сякаш сами се изплъзнаха от устата на Лий. „Проклет глупак, помисли си той, сега вече провали всичко.“ Мъжът с бомбето изглеждаше изненадан. Бавно се обърна, за да погледне Лий и да се увери, че именно той произнесе това. — Точно така, скапана мутро! На теб говоря — вече бе вътре с двата крака.
Едрата, кръгла глава на мъжа се извъртя над огромните му рамене, за да погледне по-добре Лий. Очите му бяха много сини и големи — невинни като на дете. Беше странно да ги видиш на лицето на един убиец. Приличаше на бясно куче — огромен булдог с брутална месеста челюст.
На лявото му бедро висеше голям стар колт, калибър 44, сложен така, че да е удобен за бързо реагиране. Не изглеждаше особено подвижен, но Лий бе виждал едри мъже, които се оказваха стрелци със светкавична реакция.
— На мен говореше, нали? — попита той с тънкия си нежен глас, в който се усещаха следите от ирландски акцент.
Гражданин по произход, реши Лий. Здравеняк от кухнята на Ада или може би от Чикаго.
— Пусни момичето — заповяда му Лий. — Просто го пусни и се махай.
— Ами да — отговори мъжът. — Как ли не!
Усмивката му бе неочаквано приятна, въпреки цялата му свирепа грозота. Пусна момичето и посегна към пистолета си.
Беше много бърз.
Изключително бърз за размерите си, в юмручен бой сигурно би се оказал опасен противник.
Едрата му ръка сграбчи дръжката на револвера. Измъкна го за секунди.
