Изключителна бързина.
Лий го простреля в гърдите.
Мъжът отстъпи крачка назад и само се намръщи. Револверът се издигаше нагоре, готов за стрелба.
Лий стреля отново през пушечния дим. Уцели го в центъра на гърдите един-два инча вдясно от първия куршум.
Бомбето му падна и се видя къса червена коса. Все още прицелвайки се, той отстъпи малко вдясно.
Лий мръдна встрани, за да излезе от пушека, като внимаваше да не се спъне по стълбите. Отново стреля в мъжа.
Онзи се препъна и падна на коляно. Детинските му очи се бяха разширили от болка. Револверът му стреля веднъж. Лий чу как куршумът се заби в задната стена на салона.
Мъжът се изправи и заклатушка напред, размахвайки пистолета в ръка. Сякаш не виждаше Лий. Отново се спъна, блъсна се в една от игралните маси и я преобърна. Пълзейки, той се заудря отчаяно в камарата столове и маси. В агонията си стържеше и удряше по пода с ботуши.
Кръвта му изтичаше и образуваше голяма локва около него. Все още се надигаше и въргаляше в нея, но силата му отслабваше все повече и повече.
Едва сега Лий чу женските писъци и мъжките викове. Изведнъж видя светлината и цветовете наоколо, гълчавата най-после достигна до него.
„Свърши се. Направи го, дявол да те вземе…“
— Мистър, позволете ми да ви поздравя — каза му някакъв тъпанар в жълт костюм, който явно бе търговски агент. Проститутките се бяха скупчили около момичето, вдигнаха го от пода и като го успокояваха, го поведоха нагоре по стълбите. Лий зърна лицето му, като минаваха покрай него. Бе мъртвешки бледо, безизразно от шока.
Около него се тълпяха хора. Търговският агент и някакви други мъже викаха и крещяха право в лицето му.
Имаше нужда да остане сам за известно време. Човек има нужда от малко тишина, когато току-що е пречукал някого. На Лий му мина през ума странната мисъл, че човекът с бомбето вероятно е бил голям шегаджия, когато е бил в настроение — приятен компаньон, с който да се напиваш от време на време.
Винаги му хрумваха такива неща за хората, които бе убил. А това го караше да се чувства много по- зле.
Трябваше да се измъкне от този кошер!
Но когато си запроправя път към летящата врата, тя изведнъж се отвори и в салона влетя висок мъж с дълга руса коса, пусната по раменете му. Беше зачервен от тичане. В лявата си ръка държеше ремингтън с дълга цев, калибър 44. В широкия му колан, отляво, бе пъхнат още един револвер.
За секунда, само за секунда, Лий го взе за Бил Хикок.
После видя, че това не е той. Мъжът приличаше на Бил, носеше оръжията си по същия начин, но бе по-млад и по-нисък.
Беше облечен в дълго, кремаво ленено палто, разкопчано отпред. На левия му ревер беше забодена значка.
Помощник-шерифът имаше воднисти очи, които веднага отделиха Лий от тълпата. Наоколо бе пълно с хора, които един през друг разказваха на представителя на закона какво се бе случило, за да се почувстват поне малко съпричастни. Но той тръгна право към Лий. Размахваше ремингтъна в ръка.
„Още един, уморено си помисли Лий. Двама бързи стрелци в такова малко градче…“
Висока, добре облечена жена, която приличаше на дама, влезе през вратата зад съдията. Лий я видя Да си пробива път след него. Изглеждаше му позната. Зачуди се къде я бе виждал преди.
— Как се казваш? — за такъв слаб мъж помощник-шерифът имаше много дълбок глас. Стоеше пред Лий, но не прекалено близо. Ръката му, все така стиснала ремингтъна, висеше небрежно отстрани.
Хубав трик. Държиш си пищова в ръка, насочен надолу и се правиш, че не възнамеряваш да го използваш. После, ако се наложи, знаейки, че очите на противника ти ще са приковани именно в него, просто вдигаш другия пищов и го застрелваш на място.
Един от номерата на Хикок.
— Как се казваш, попитах?
— Фредерик Лий, господин помощник-шериф — той дори малко заекна в желанието си да се изкара нервен гражданин и кротък човек, който току-що е имал луд късмет. — Даже не знам защо го направи. Просто почна да стреля по мен, пък аз само го бях помолил да остави момичето на мира!
— Вие ли опушкахте Мик Слоусън лице в лице? — воднистите му очи го фиксираха. — Мистър, ако сте го направили, вие сте или голям късметлия, или страхотно бърз стрелец. — Явно вече бе решил за себе си кое от двете!
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
По това време жената вече бе стигнала до тях. Явно се притесняваше, че проблемите още не са свършили.
— Тод… Тод, наред ли е всичко? — тя хвърли към Лий бърз поглед. — Чух, че този мъж е убил Слоусън…
— Направо го размаза — каза един стоящ наблизо дървар. — Направи го на решето! Въпреки че онзи пръв посегна към пистолета си…
— Сигурен ли си в това? — попита помощник-шерифът.
— Мамка му, да, чиста работа! — двама от мъжете до тях потвърдиха, че е било точно така.
— Все пак се навъртайте наоколо още известно време — рече Тод Фипс на Лий.
— Не мога да остана задълго в града. Имам си ранчо, за което трябва да се грижа.
— Какво ранчо?
— Купих Ривър, горе на хълма. — Интересно бе да се види дали парите правеха впечатление на помощник-шерифа.
Така беше — правеха му впечатление. Студените, воднисти очи се върнаха на Лий и за момент останаха приковани в него:
— Ами… добре тогава. Но искам да си поговорим, преди да си тръгнете оттук.
— Виж, Тод — обади се високата жена, — мистър…
— Лий.
— Мистър Лий ни направи услуга, като уби онова проклето животно. Слоусън беше престъпник и нищо повече. А сега смятам да изведа мистър Лий през задния изход.
Помощник-шерифът бавно кимна, после се обърна и тръгна след един от дърварите, който се бе насочил към тялото на Слоусън. Повечето от хората в салона се бяха скупчили около трупа или край бара, където весело празнуваха. Подобно убийство, без засегнати зрители, винаги се отразяваше добре на бизнеса.
— Боже Господи — каза жената на Лий. — Не биваше да излизам точно в петък вечер… Ако ме последвате, мистър Лий, ще ви измъкна оттук.
Пресякоха тълпата, минаха покрай стълбището и стигнаха до тясна, зелена врата. Зад нея имаше мальк коридор, после още една врата. Жената спря пред нея, за да извади ключ от чантичката си. Беше много висока — почти колкото Лий. Брюнетка с чиста, бледа кожа и светлозелени очи. Беше облечена като дама, но не беше такава — явно притежаваше заведението или поне имаше дял в него.
Изглеждаше му позната. Лий беше сигурен, че я е виждал някъде преди. Но можеше и да я бърка с някоя, която много приличаше на нея.
Тя отключи масивната врата и Лий я последва вътре. Щом влязоха в стаята, шумът от салона стихна до неясен шепот.
Това беше всекидневна, с още една врата, която очевидно водеше към спалня. Бе обзаведена с вкус — мебелировката беше скъпа като в най-добрите чикагски хотели. Имаше големи меки дивани и фотьойли, маса от кестеново дърво и бюро с кръгъл плот, над който висеше газена лампа. Всичко бе украсено с ресни и рюшове. Великолепно гнезденце.
Жената въздъхна и свали ръкавиците си.
— Да ви предложа едно питие, мистър Лий? Какво предпочитате? — пресегна се да увеличи пламъка на
