лампата.
— Най-обикновено пшеничено уиски ще свърши работа.
— Добре — тя отиде до другия край на стаята и извади от малкото барче бутилка и две чаши.
— Божичко, и на мен една чашка ще ми дойде добре — обърна се и го изгледа. — Моля, седнете, мистър Лий.
Лий се настани на един от диваните и се облегна назад в меката тапицерия. Не я изпускаше от очи — беше хубава жена, по всяка вероятност любовница на помощник-шерифа, тъй като бързо бе последвала Фипс при срещата му с Лий.
Тя донесе чашите с уиски до дивана, подаде му едната и с шумна въздишка на копринените си фусти се отпусна в едно от креслата срещу него.
— Мистър Фипс и аз вечеряхме с наши приятели, когато чухме за неприятностите тук.
Лий кимна. Фипс… Тод фипс. Чувал бе това име. Но къде?
— Мистър Фипс винаги беше нащрек с този Слоусън. Не за пръв път се забърква в подобна каша — тя отпи от уискито. Лий забеляза, че тънките й бели пръсти здраво стискат чашата. — Мистър Фипс и сам би се справил с положението, разбира се, но го нямаше тук. Трябва да знаете, че преди той е работил за Бил Хикок Дивия.
Тод фипс! Исусе! Естествено, че бе чувал това име. Един от главорезите на Хикок, а той си подбираше хората. Може и да не бе добър стрелец, но със сигурност беше обучен убиец. Хикок не използваше новаци. След като бе потеглил към Дакота, приятелчето явно беше решило да се премести на някое ново място.
На вратата тихо се почука.
Жената понечи да се изправи, но спря и хвърли на Лий един особен поглед. После му се усмихна учтиво и отиде да отвори.
Беше старата индианка, която прошепна нещо. Високата жена се поприведе, за да я чуе и отговори:
— Добре, кажи й, че след малко ще се кача. И накарай Долорес да доведе доктора, ако трябва.
Тя затвори вратата и се върна при дивана. Все още държеше питието си.
— Съжалявам за прекъсването. Пострадалото момиче е още много разстроено. — Отново седна и отпи от чашата. — Май забравих да ви се представя, мистър Лий. Казвам се Ребека Чейс.
Името не му говореше нищо.
— Значи вие сте купили ранчото Ривър? — Отново му хвърли същия бърз, особен поглед. — Хубаво имение. Да си призная, завиждам ви за чудесното местенце, мистър Лий. — Наведе се и остави чашата си на малка масичка. — Не ви посрещнахме много добре в Крий. — Тя се засмя и поклати глава. — Дивият Запад!
Погледна го и изведнъж спря да се смее. Лицето й побеля като восъчна маска.
— О, Исусе Христе! — възкликна тя, като се взираше в него.
— Какво има? — Лий напрегна мускули.
— Мили Боже! Вие сте Бъкскин Франк Лесли!
Не я остави да каже нищо повече.
Лий дори не си даде сметка как се озова там. Изведнъж се оказа до нея и я удари през устата. Извади острия арканзаски нож и допря бляскавата му стомана в гърлото й.
Главата й беше извита назад към облегалката на креслото. Натисна леко острието в снежната белота на шията й.
Мисълта му течеше съвсем ясно. Един рязък, дълбок разрез и главата й щеше да е почти отрязана. После бърз скок встрани, за да предпази дрехите си от струята кръв, още един към вратата и беж.
Това щеше да му струва загубата на ранчото, както и всичките му пари. Естествено, никога нямаше да го открият. Един постоянно местещ се престъпник на име Лий — по границата имаше много такива.
Наведе се, за да я убие. И тогава видя очите й.
В тях се четеше ужас — дивият, безмълвен ужас на животно, което знае, че ще умре. Нищо човешко не бе останало в тях — нито следа от богатия, изпълнен с удоволствие живот на една хубава жена.
Очите й приличаха на кукленски грозни зелени стъкълца.
Започна да реже. Само започна. Под острието пропълзя тънка червена струя кръв.
В следващия момент махна ножа и се изправи.
Много дълго време тя не помръдна. Седеше с глава облегната назад и очи, които го гледаха с празен поглед.
Не отвори уста — мълчеше.
Лий се наведе и пъхна ножа обратно в ботуша си.
— Ти си жена късметлийка, Ребека.
Гласът му сякаш я събуди от дълбок сън, тя се стресна и бавно се изправи в креслото. Помъчи се да каже нещо, но спря и прочисти гърлото си.
— Съжалявам… Много съжалявам, мистър Лий.
— Откъде ме познаваш, дявол да те вземе?
— От… От… форт Грант — тя направи опит да се усмихне. — Изглеждахте ми познат. Първо не бях сигурна — преди бяхте с мустаци… и с брадичка. — Цветът й бавно се възвръщаше — знаеше, че засега се е разминало.
— С кого беше?
Разбра въпроса му правилно:
— Бях едно от момичетата на флорънс Мейнард — тя се опита да се засмее. — Спомняте ли си старата Флорънс?
Сега се сети коя беше — Беки Чейс. Високо слабо момиче; доста нервно, когато говореше, заекваше. Наричаха я Писи, или нещо подобно, защото все тичаше до тоалетната.
Е, беше се променила с годините. Сега бе станала авторитетна „мадам“, приличаше на дама. Бизнесменка, при това не лоша, особено ако притежаваше дял в „Аркадия“.
— Имаш кръв по врата.
Тя си пое дълбоко дъх и вдигна ръка към шията си. Погледна дланта си и видя кръвта по нея. Изведнъж пребледня толкова, та Лий си помисли, че ще припадне. Явно си бе дала сметка колко близо е била до смъртта.
Сетне извади малка копринена кърпичка и, клатушкайки се, стигна до овалното огледало в другия край на стаята. Стоеше там и попиваше кръвта. Все още бе много бледа.
— И какъв ти се пада Фипс, Ребека? — Лий отново седна на дивана и се загледа в отражението й в огледалото.
Видя как се кани да го излъже — очите й се присвиха, докато усилено мислеше какво да каже. После забеляза погледа му.
— Обичам го — отговори тя, като притискаше малката кърпичка към шията си. — Обичам го! — Беше вторачила отчаяните си очи в отражението на Лий в огледалото.
— Нямам нищо против Фипс — каза Лий. Жената отмести погледа си от него. — Не сме се карали. Да си кажа правичката всичко, за което съм дошъл, е да отглеждам коне и да си живея мирно и кротко.
Тя се върна до фотьойла. Изглеждаше по-добре — вече не беше така бледа, а по врата й имаше само малко засъхнала кръв — там, където острието я бе одраскало.
Ребека взе чашата си от масата и я изпи на екс.
— Няма да кажа на никого — рече тя. Стоеше пред Лий и се взираше в празната чаша. — Кълна се в майка си, че няма да кажа на никого.
— Ха така! — Лий също изпи уискито си и се изправи. — Защото, ако го направиш, този път със сигурност ще ти прережа гърлото. И ще опушкам милия ти любовник, без да ми мигне окото.
— Няма, кълна се, че няма.
Лий отиде до вратата. Тя се извърна и го проследи с поглед.
— Франк… Лий. Съжалявам за Розали…
Той я погледна и тя трепна.
— Не смей да споменаваш името й! Както и моето! — Посегна към дръжката на вратата. — Никога! И ако държиш на приятелчето си, внимавай да не се изпуснеш пред него.
