— Ще ви струва хиляда и петстотин долара. И трябва да ви кажа, мистър Лий, че за реката ще се наложи да се споразумеете с вашите съседи. Повечето от тях са свестни хора.
Лий взе копията от нотариалния акт и регистрацията, пъхна ги в плика и отново го мушна в ризата си.
— Имам още няколко въпроса — каза той.
— Да — агентът го изпрати до вратата.
— Първо, кой искаше да купи мястото?
Калтроп се поколеба.
Лий мълчеше и го гледаше.
— Ами… Мисля, че бе Ащън. Той е собственик на ранчото Фишхук. На изток граничи с вас, мистър Лий.
Той кимна.
— Още нещо. Не бих искал да обсъждате моите дела с други хора, така както направихте днес пред мен.
Едрият посредник се изчерви. За момент изглеждаше, че ще добави нещо, но после се отказа.
Когато Лий протегна ръка, за да се сбогува, той я пое мълчаливо, после се обърна, върна се в стаята и затръшна вратата.
Пъпчивият чиновник все още пишеше нещо, седнал на високия си стол.
— Кажи, момче…
Той го погледна.
— Кажи ми къде в града мога да намеря най-чистото легло и най-добрата вечеря?
Хлапакът се замисли за миг, засмукал края на писалката си.
— Ами… Най-приятното място за нощуване е хотелът на мисис Волтуит. А и тя е добра готвачка. Или пък може да отидете в „Аркадия“. Приготвят вкусна вечеря… — подсмихна се хитро той. — Освен това там са най-хубавите момичета в града.
След като излезе от банката, Лий се разходи до хотела на мисис Болтуит. Някакви мъже, които приличаха на коняри или дребни търговци, седяха в тъмното на стълбищата, пушеха лули и пури и наблюдаваха минувачите, които пееха.
Лий мина покрай тях и влезе през бялата предна врата. Във фоайето на малкия хотел имаше само една маса и стара пейка, сложена до тясно и стръмно стълбище. Отзад, откъм кухнята, идваше миризма на пържено месо. Тръгна натам.
— Трябва да е сухо! — прогърмя женски глас — глас на едра жена. — Сухо!
— Добре де, добре! — това бе Тим Бап. Явно старецът взимаше първия си урок по готварство.
— Вие пък сега какво искате? — една висока, грозна жена с конска физиономия и студени сиви очи се обърна към Лий, когато той влезе в кухнята. Тиган с пържоли цвърчеше върху широкия, черен котлон.
— Ако ви трябва стая, идете отпред Ейбъл да ви регистрира, ако искате да вечеряте, вече е твърде късно.
— Здрасти, мистър Лий — поздрави го Бап.
— А — каза тя, — значи вие сте приятелчето, дето ми натресе тоя стар глупак! Да ме вземат мътните, ако може да нацепи достатъчно дърва, че да ми плати за изгубеното време.
Говореше с ясен канзаски акцент. Лий го бе чувал много пъти в миналото. При това бе доста цинична. Изглежда, бе преживяла трудни времена: излъчваше някаква сурова тъга. Бивша курва, станала почтена на стари години.
— Ами тогава го карай да остъргва загорели тигани — предложи Лий и се настани до кухненската маса.
— Междувременно, мисис Болтуит, смятам да опитам една от готовите пържоли.
За миг му се стори, че дебеланата ще се пръсне от гняв. После тя застина и се вторачи в него.
— Ти пък кой си, мама му стара? — попита го тя.
— Един от новите заселници в тази долина, госпожо Болтуит. При това гладен.
Тя му хвърли дълъг, изпитателен поглед, сетне неохотно даде съгласието си.
— Нахрани го — нареди на Бап — и, за бога, следващия път, преди да започнеш да пържиш пържола, я изсуши. — После се изнесе от кухнята.
— Накара ме да мина през самия ад, мистър Лий — каза Бап, бърникайки и дрънчейки с нещо по печката. Бодеше пържолите с една вилица с дълга дръжка. — Тая стара вещица е направо божие наказание и няма как да се спасиш от нея.
— Пържолите са готови, Бап. Можеш да ми викаш просто Лий, без мистър. И, да не забравя, заведи конете в конюшнята за тази вечер.
— Добре, добре — старецът изглеждаше сгорещен и раздразнен. Забоде една от цвъртящите пържоли, пльосна я в плоска дървена чиния, понесе я с двете си ръце, както баща новороденото си дете, и му я сервира.
Пържолата бе жилава като щавена кожа. Дъвчейки упорито, Лий бе успял да я изяде наполовина, когато конската глава на мисис Болтуит се подаде на кухненската врата.
— Жилава е, нали? — с известно задоволство попита тя.
— Не е лоша — отговори той.
— Не е лоша ли? — смехът й бе дълбок и цвилещ. — Как пък не!
— Има ли достатъчно подправки? — попита Бап с надежда в гласа.
— Вкусна е колкото конско лайно — изхили се мисис Болтуит. Явно имаше доста грубо чувство за хумор. — А колкото до вас, мистър Лий, ако искате стая, имате я. Е, на втория етаж, отзад. — Главата й отново се скри. Беше си отишла.
— Проклета стара вещица — рече Бап.
След пържолата и чашата кафе, приготвено от Бап — при това доста по-добро от пържолата — Лий получи парче от прасковения пай на мисис Болтуит. Може и да беше дръпната дърта кранта, но умееше да готви. Сетне излезе от хотела, мина покрай пушещите мъже на стълбите — те го изгледаха с голямо любопитство и тръгна надолу по улицата.
„Аркадия“ бе най-голямата кръчма в града, но изглеждаше по-скоро като административна сграда. Лий я обиколи веднъж, за да се отпуснат схванатите му от дългата езда мускули. Провери задната врата и стълбището по стар навик. Винаги държеше да знае къде е задният изход — особено на място, където можеше да стане напечено.
Когато изкачи главното стълбище и бутна летящата врата, бе блъснат грубо от трима излизащи дървосекачи. Вътре бе претъпкано. Въздухът трептеше от виковете на тълпата — мъже и жени. В широката зала с нисък таван миришеше на разлято уиски, пот, повръщано, бира и евтин, парфюм.
Лий се дръпна от вратата и се огледа. Отзад някой свиреше на пиано и барабани. Мелодията бе заглушавана от силни крясъци и спорове, от тропота на ботуши по дървения под. В средата танцуваха десетина двойки, които се въртяха постоянно и се блъскаха една в друга.
Масите за игра на карти бяха наредени покрай лявата страна на залата. По-нататък имаше и маси за покер. Барът бе отдясно.
Лий видя две момичета да изкачват стълбището отзад, всяка под ръка с по един пиян мъж. Сводникът ги спря на площадката, взе полагащите му се пари и ги упъти към една от стаите в коридора зад него.
Заведението процъфтяваше — не по-малко богато от което и да е друго такова в Додж Сити или форт Смит. Лий се впечатли. Забеляза, че дървосекачите са най-многобройни. Краварите не биха могли сами да вдигат тая врява. Това бе един първокласен вертеп.
Той не съзря нито едно познато лице.
Проправи си път до бара, намери място и успя някак си да седне. Барманът веднага го забеляза.
— Какво да бъде?
— Мартини.
Онзи дори не трепна. Обърна се към напитките, извади лед, наля джин, после добави вермут и разклати сместа с професионално умение. Лий бе сигурен, че ще е добро още преди да го опита, вкусът просто потвърди онова, което бе видял. Повечето бармани от малките градове не знаеха как да приготвят смесено питие — да не говорим за готов коктейл. И ако изобщо се опитваха, само съсипваха питиетата. Но това бе