Колоната продължаваше настъплението си.
Войниците отгоре на танковете си разменяха шеги и закачки. Над главите им кръжаха корабите, които внимателно следяха пътя на колоната. В някаква точка той трябваше да се пресече с предизвикателните блестящи кули, обгърнати от булото на мъглите, които само от време на време позволяваха те да се откроят на фона на небето в цялата си красота.
Монтийе присви очи и погледна нагоре към корабите си.
— Появи се непознат обект — обади се свързочникът. — Чакаме инструкции. Сега сме…
Първите нападатели се изсипаха като гръм от ясно небе. Сякаш ято грабливи птици, те връхлетяха безшумно, светкавично и смъртоносно. Сред тях имаше крилати, огнебълващи дракони, летящи коне, пришпорени от златокоси жени с блестящи брони, щитове и извадени от ножниците мечове; един викингски кораб, който се устреми към ракетите разузнавачи с издути от вятъра платна; колесници, теглени от коне, дракони и козли; крилати лъвове, хора и внушителни с размерите си птици. Хиляди невъобразими създания забулваха небето, връхлитаха тъй тихо и светкавично, че изненадваха ракетите, преди електронните устройства да успеят да ги засекат. Втрещен от ужас, Монтийе видя как чудовищен змей нападна един от корабите му, заби нокти в гладката обшивка и започна да я дере. Точното попадение на един от другите кораби погуби чудовището, което изчезна сред кълбо от пламъци, но само след няколко мига на негово място се появи друго. Корабите бълваха огнени лъчи, разсичаха редиците на нападателите и с безразличие изпепеляваха странната армия. Особено по-малките кораби сновяха между крилатите същества и сееха смърт на всички посоки. Федерацията отстояваше позициите си, но с голяма мъка и неимоверни усилия.
— О, небеса! — прошепна Монтийе. — Не предполагах, че…
Думите му бяха прекъснати от ослепително сияние, последвано от силен трясък. Бронетранспортьорът се разклати и спря. Сред внезапно настъпилата тишина отекнаха изстрели, отначало отдалеч, а после все по-от-близо. Предавателят изпука.
— Капитан Монтийе!
Монтийе погледна навън през прозореца, който вече бе успял да затвори. Навсякъде из гората се виждаха бягащи силуети.
— Слушам.
— Обстрелват ни… като че ли с големи снаряди. Обградени сме от цяла армия!
Бягащите силуети се различаваха вече ясно — това бяха униформени мъже. Те излязоха от гората и продължиха да стрелят. Отекна свистенето на рикуширащи куршуми.
— Как е положението с хората ни? — попита Монтийе.
Последва кратка пауза.
— Всички са в безопасност, сър. Потърсиха убежище вътре в танковете при започването на въздушното нападение. — Свързочникът млъкна за малко. — Какво ще наредите? — Гласът му се примесваше с шумове от приглушени експлозии и тракащи картечници. Монтийе сви юмруци и погледна през прозореца. Огнени струи разсичаха редиците на нападателите. Имаше войници, които тичаха като горящи факли и крещяха. Цели дървета пламваха в огън и осветяваха с мъждукаща светлина гората и притаените в нея нови редици, готови за атака с примитивните си оръжия, които бълваха огън срещу колоната на Федерацията. Земята се тресеше от глухия тътен на далечни експлозии.
Свързочникът се обади:
— Хвърлиха в битката и артилерия.
Монтийе притвори очи.
— Виждам.
— Какво да правим?
Монтийе погледна ръцете си.
— Капитане?
Вдигнал очи, Монтийе изсумтя:
— Ще отстъпим.
— Но, капитане!
— Казах — отстъпваме! Но пак ще се върнем. — Изключи микрофона и се обърна към Кат. — Малка грешка в предвижданията — каза той сковано. — Реакцията им-надмина всичките ми очаквания. Явно човек се учи, до-като е жив. — Вдигна поглед към небето, където корабът разузнавач продължаваше да се бори с крилатите нападатели. — Само един от крайцерите ни би бил достатъчен да унищожи всичко живо в тази гора още преди да влезем в нея… нищо, нека ми е за урок. Аз бързо схващам, когато условията ме принуждават.
Челото на колоната възви назад и всичко се затъркаля по обратния път. Едновременно с това пооредяха устремните атаки, гърмящият артилерийски огън замлъкна и щурмоваците пехотинци започнаха да отстъпват към вътрешността на гората. Когато първите леки танкове минаха покрай бронетранспортьора на Монтийе, гората изглеждаше тъй притихнала, сякаш никога не бе имало битка. Само пораженията от огнения дъжд на лазерните оръжия и пламтящите още дървета издавах, че тук е ставало нещо. Двата кораба разузнавачи се спуснаха безшумно от внезапно разчистилото се небе и прибраха победения пълководец и неговия щаб, тъй като бронетранспортьорът им бе напълно изваден от строя.
Преди да влезе през люка в кораба, Монтийе се извърна още веднъж назад към бронетранспортьора. Задната му част изглеждаше като разплескана от огромен чук. Ако ударът бе уцелил само половин метър по към носа, Монтийе не би могъл да наблюдава сега нанесените щети. Неточност — или може би предупреждение: следващото попадение ще бъде точно.
Монтийе погледна нагоре. Извън обсега на оръдията и танковете му към небето се издигаха блестящите кули, обгърнати от слабо фосфоресциращи мъгли. И сякаш му се подиграваха.
19
Следобед крайцерът „Медина“ започна да кръжи над гората — на почтително разстояние от блестящите кули. Огнената му опашка обгори и изпепели цели километри гора. Монтийе бе в командния център и следеше промените сред нововъзникналата пустош.
Димящата още пръст се насече от виещите се линии на бойни окови — първо един ред, след него втори, после трети. Над земята се спуснаха мъгли, които най-неочаквано се оказаха километрично дълги препятствия от бодлива тел. По ниските овъглени хълмове изникнаха бункери, обкръжени от неимоверно допотопни оръдия. Между тях зашариха войници в сиви униформи, със сиви шлемове и сиви лица. Те стояха скупчени на малки групички и гледаха нагоре към крайцера. Сред войниците се открояваха офицери с яркосини униформи със златни нашивки и саби. Някои от тях яздеха коне.
Войниците правеха към окопите скривалища и заслони. Офицерите не слизаха от конете си. От пламтящата гора насреща им идеха талази жежка топлина. Те бършеха запотените си чела с копринени носни кърпички. Държаха се студено, резервирано и на разстояние от войниците. Офицери върху шахматна дъска, които очакват започването на играта.
Противникът, чието предизвикателство чакаха те, седеше в командния център на главния кораб пред заемащия цялата стена екран. Така наблюдаваше бойното поле като от птичи поглед, цветно и триизмерно. Вражеските сили пълзяха като мравки по обгорената земя. Подсилваха укрепленията си и чакаха неговия, противниковия ход.
Монтийе се отпусна назад на стола си. Даде нареждания по микрофона, без да отмества поглед от екрана. Леките танкове плъпнаха към опустошената земя от своите горски скривалища. Последваха ги бронетранспортьорите и войниците. Този път по-възрастни и по-опитни от участниците в първото неуспешно нападение; те бягаха, приведени напред, със заредени за стрелба оръжия. Монтийе си бе извадил поука. Това не беше наказателна експедиция, а война.
Пешките върху шахматната дъска се раздвижиха.
Нощта се къпеше в пламъци, огласяна от смъртта, която вилнееше някъде надалеч. Скрити в окопите си от двете страни на една широка ивица ничия земя, шахматните фигури се намираха за момента в позиционна война. Демаркационната линия се очертаваше от бодлива тел и димящи разрушени танкове. И от убити войници, които дори в смъртта стискаха здраво своите оръжия.
