— Само заради доброто старо време, а не от някакви други подбуди. — Монтийе се изправи рязко. — Да вървим.
— Къде? — попита Кат, като го последва в коридора.
— Чака ме доста работа. — Той вдигна поглед към един от екраните, почти на височината на тавана, и въздъхна. — Нищо ново.
— Щом е така — обади се Кат, — мен също ме чака много работа. — Тръгна напред, но след няколко крачки се поколеба и се извърна назад. — Ако ти се прииска да имаш ключ, Мон, кажи ми. Може би имам още един за теб.
— Възобновяваш старото си предложение? — усмихна се той.
— Никога не съм го оттегляла.
— Може да се възползувам, но друг път. До скоро виждане. — С тези думи той се обърна и тръгна в обратна посока с бърза и решителна крачка. Пръстите му напипаха студените ключове в джоба. Кат постъпваше винаги толкова тактично. А той бе практичен — самата тя го бе казала. Нямаше никаква нужда от нов ключ, защото още пазеше стария.
4
В това време долу на Земята белият жребец се спусна от небето, силно, но безшумно приплясна с криле и се задържа във въздуха на петдесет метра от стария космодрум. Уредите на кораба отчетоха правата му, отсъдиха, че в действителност той не съществува, и невъзмутимо продължиха да вкарват в електронната си памет останалите по-съществени данни и събития. Ракетите разузнавачи Се отличаваха с много по-голям коефициент на интелигентност от обикновените роботи, но имаха и известни недостатъци — така например те не вярваха в приказките. За тях съществуването на Пегаса противоречеше на редица необорими природни закони, затова безучастно отместиха смъртоносните оръжия, които го бяха взели на прицел, и го оставиха да си пърха на воля горе сред мрака. Пегасът проследи с поглед отдалечаващите се от кораба Жослен и Марта и в големите му, блестящи очи се запали пламъкът на необяснима и неудържима радост.
Горе в мрачните висини, сред дъжд от огнени искри, спря колесницата на Медея, а около нея се скупчиха вал-кириите, които очаквателно се завзираха надолу през облаците. Отвъд планините, над снежните върхове, се надигна огромната глава на змията Мидгард — студените й, пронизващи очи се впиха в двете човешки фигури. Огромното й тяло, което опасваше Земята като пояс, потрепера едва забележимо. Размърдването на това туловище срина цели планини, накара много реки да променят коритата си и забули небето с прахоляк. Главата на чудовището увисна над Земята като непроницаема сянка, а стъклените му змийски очи се извъртяха надолу. С голямо закъснение, но бодро до космодрума долетя и бръмбарът скарабей, който за първи път изоставяше своите задължения. Корабът регистрира появата на всички тези същества, отчете големината им и скоростта на летене, отсъди, че никое от тях не представлява заплаха, запамети информацията за евентуални бъдещи допитвания и веднага я забрави. Погълнат от задачата с помощта на телекамерите да следи всяка стъпка на Жослен и Марта, човекороботът не удостои с никакво внимание действията на кораборобота.
Оръдията на кораба се прицелиха неуверено в огромното туловище на змията Мидгард, но след като прецениха, че дори това чудовище ще да е само едно от необяснимите призрачни видения, загубиха интерес към него и отново се заеха, вече преодолели тревогата, със задачата си да търсят някакви по-осезателни угрози. Оттук нататък не обръщаха никакво внимание на странните същества, които се събираха далеч от светлината, жужаха, шушукаха и наблюдаваха Жослен и Марта с очи, издаващи безгранична самота. В мрака се спотайваха, всички рожби на човешкото въображение и търпеливо чакаха своя час — вече цели петдесет хиляди години. Трите стари норни6, изрекли пророчеството за завръщането на човечеството, седяха под короната на дървото Игдрасил7 и под схлупения, мрачен небосвод тъча-ха нишките на своята ужасна мрежа, а встрани от тях стоеше мъж с наметка и ги наблюдаваше мрачно и безмълвно. В корените на дървото се криеше подземната змия Нидхьог и денонощно гризеше корените му. А на хребета на една искрящо бяла планина чакаше богинята Деметра, заобиколена от свитата на своите плешиви мъже, които тъй добре подхождаха за службата си при нея. Шията й трепна, тя отметна назад лъскавата си коса, вдигна поглед към небето, където скарабеят бодро продължаваше своя полет към космодрума, и се разсмя.
Отвъд развалините, озарен от бледата лунна светлина, вървеше Жослен. Следван по петите от Марта, той се спускаше по едно стръмно нанадолнище и стискаше пистолета в ръка като нещо свято. От двете му страни се издигаха шумолящи дървета, призрачно бледи на лунната светлина. Под стъпките му пропукваше трошлив бетон. Погледът му се местеше неспокойно, нащрек да предусети и най-малкото знамение за угроза, но срещаше навред само плътни сенки. Вдигнеше ли очи към небето, Жослен виждаше шепа бледнеещи звезди — голяма част от небето тънеше в непроницаем мрак, надвиснал над земята като огромна черна сянка. От разстояние долитаха странни шумове, пращене на листа, кикот и шепот на същества, които използуваха мрака, за да се приближат дебнешком. Жослен сви рамене и продължи, без да им обръща внимание.
Вече бе убеден, че катедралата е била просто халюцинация. Чувствуваше се облекчен, но същевременно и принуден да се замисли над доста неща. Спомни си как като малко момче опитваше да си представи силите, по-властни от човека, и старите образи от потъналите в забрава светилища, които подхранваха въображението му. Крачеше надолу по стръмното с широко отворени очи и се питаше дали той и Марта виждат едни и същи неща. Марта го следваше неотстъпно, гледаше ту бледите дървета, ту гърба му и също се бе умислила. Никой от двамата не понечи да каже нещо.
Навлязоха в някакво дефиле: от двете им страни се издигаха скални масиви и дълбоко насечени каменни стени. Всичко наоколо изглеждаше раздробено, натрошено, разпокъсано. Каменните стени бяха прошарени от успоредните ивици на най-различни утаечни скали: сини, сиви, жълти, кафяви, червени. А вътре в тях се виждаха какви ли не вкаменелости: амонити, граптолити, трилобити. Най-ранните пластове, в основата на скалите, бяха от протерозойската ера, а най-горните от кватернера. По земята, в краката на Жослен и Марта, се търкаляха вкаменени морски лилии и звезди, а над главите им се извисяваха развалините на някогашната човешка цивилизация, заспали под едно небе, което сега безмълвно бе озарявано от фосфоресциращите криле на космическите кораби. Личеше си, че някога оттук е минавало коритото на пълноводна река.
Дефилето все повече се стесняваше, накрая вече се виеше като тясна пътечка между нависоко издигащите се стръмни скали. Но Жослен и Марта не се отказваха да я следват — чувствуваха се уверени, защото знаеха, че отвъд развалините над тях бдят човекороботът и корабороботът с неговите получовешки възприятия. Скалите бяха обрасли в тъмен мъх и други слабо осветени пълзящи растения. Вятърът носеше сякаш против волята си шумове от шепот и леки стъпки на остроноктести лапи по скалите. На следващия голям завой Жослен и Марта се озоваха пред надвиснала над пътечката огромна скала, а върху нея забелязаха застанало нащрек странно създание, което впи поглед в лицата им.
Това беше сфинкс — полужена, полулъвица. С гордо разперени криле на гърба, с остри нокти и дебела опашка и същевременно с тесни, изящно извити женски вежди. С котешки гъвкаво тяло, с богато оперени криле и тънка женска шия, която гордо се открояваше от перушината и от блестящата златиста козина. Сфинксът ги измери с поглед и проговори с ясен, звучен глас:
— Този проход е мой. Затова, преди да преминете, трябва да решите загадката ми. Не успеете ли… — От лапите се показаха черни смъртоносни нокти.
Жослен все още се чувствуваше в безопасност (човекороботът, корабороботът, всичко това означаваше могъщество), затова попита:
— Какво ще рече това?
— Ще рече, че пред вас стои тиванският сфинкс — отвърна чудовището с усмивка. — Пазачът на този проход, ангелът на смъртта, който удушва всекиго в желязната си прегръдка. Поставен съм тук от богинята Хера — задавам гатанки и тъй охранявам прохода. Досега само един е успял да разреши загадката ми — тъмноок, по-накуцващ мъж, който след това попадна на майка си, без да я познава. Сега ще ви поставя загадката си. — И сфинксът отново се усмихна.
