— Цар Едип — кимна тя леко. — Трагедия от едното на име Софокъл. Впрочем един от старите писатели на земната цивилизация. Казваш, че и загадката не липсвала… — Кат вдигна очи към него. — Сигурен ли си, че някой не опитва да се шегува с теб? Прекалено е вярно, за да е само съвпадение.
— Кой тук е чувал за някакъв си цар Едип или за тази трагедия. Пък и положението е толкова сериозно, че едва ли някой би си позволил подобна шега.
— Дали не е робот артист или нещо подобно?
— Възможно. Виждал съм какви ли не чудесии по другите планети. Но да действува тъй безупречно след петдесет хиляди години? …
— Не е задължително да е от онова време — отсъди трезво Кат.
Монтийе се вцепени.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че животът на Земята може да не е напълно угаснал, както би следвало да се очаква. — И като направи неопределен жест към света извън кораба, продължи: — Сам видя какви същества бродят по нея.
— Но не и хора. Причудливи животни — позната история, и ти, и аз сме се сблъсквали с къде по-странни мутационни екземпляри. Дори да има някакви хора тук, те ще са диваци. На цялата планета — нито един- единствен град, никакви индустриални центрове, нищо. — Монтийе се наклони към Кат. — Не ми харесва всичко това, някак… противоестествено е. Историята с Жослен и Марта е неприятна, но в случай на нападение все пак може да се предприеме нещо. Нямам нищо против да се сражавам с противници от плът и кръв, но тук съм изправен пред необходимостта да се бия с призраци, кентаври, дракони, а сега и този сфинкс… на всичко отгоре на кораба разузнавач също започват да му се явяват привидения. Единствено на машините може да се осланя човек на този свят, защото те не знаят какво е лъжа, а ето че и те започват да се държат странно. Аз… — поколеба се и каза решително: — Ще слезем долу на Земята.
— С целия екипаж? Останах с впечатление, че искаш да избегнеш този риск.
— Говоря за нов разузнавач. С тричленен екипаж, в който броя и един човекоробот. — Монтийе погледна замислено Кат. — Ще ни е необходим и психолог, за предпочитане специалист, запознат със старите легенди и приказки на земната цивилизация.
— Разбрах намека ти. А кой ще е третият весел самоубиец? Ти ли?
Монтийе се надигна.
— Цялата експедиция е на път да завърши с шумен провал — каза той. — Ако й е съдено да завърши безславно, предпочитам да преживея неуспеха си долу на Земята — така ще си спестя сума проблеми и обяснения. — Изгледа Кат изпитателно и след малко продължи: — Някога се разбирахме добре. Може би ще ни се удаде и този път.
— Старият боен екипаж. — Кат се извърна. — Съгласна, Мон. Ще те придружа.
Монтийе беше вече на вратата.
— Ще те чакам след четвърт час при стартовия люк Б. Ще успееш да се приготвиш, нали?
Не дочака отговора й. Стъпките му бързо заглъхнаха по коридора. Кат се подпря на стената и вдигна поглед към тавана. Устните й се свиха и почти се сляха в тънка ивица, тя сграбчи трипространствения запис и яростно го захвърли.
6
В това време на Земята се избистряше нов пейзаж с неочаквани природни картини. Появиха се дълбоки, кипящи от живот лесове, величествени планини издигнаха бавно своите върхове към небесата, равнините се раз-люляха като набраздена от вълни водна шир, на места изникнаха малки локви, които постепенно се разляха и се превърнаха в езера и морета, а от тях щръкнаха острови, обрасли в гъсти гори и населени от пълзящи, гонещи се или летящи твари. Трептящият новосътворен пейзаж се успокои постепенно и застина като угаснала лава. Корабът разузнавач стоеше все тъй неподвижно насред космодрума, в плен на осезаема единствено за него самия пещера. Проходът бе изчезнал; на негово място — чак до хоризонта — се простираше мрачна гора. А из гората бродеше Марта.
Тя следваше някакъв древен път, застлан с каменни плочи, върху които сянката й оставяше гротескни очертания. В първата бледа светлина на утрото тъмната гора край нея тънеше още в тишина. Изгряващото слънце засия в черните й коси и в големите й изплашени очи. Навред около нея се издигаха кедрови дървета, брези и вековни дъбове; откъм гърба й, през гъстите корони на дърветата чак долу до земята, се процеждаше бледозелена светлина. Ехото носеше отдалеч птичи хорове и приглушен шепот на вятър, шумолене на листа и ромол от невидими потоци: застинала в някакъв покой извън времето, дремещата гора се огласи постепенно от безброй оркестри.
Марта не спираше да върви, преследвана от спомена за сфинкса и кървящата плът на човек, когото познаваше. Сцената се бе разигравала безброй пъти зад затворените й клепачи, докато се луташе из смълчаната гора, разсичаше непроницаемия нощен мрак с виковете си, препъваше се, падаше, пълзеше, стъписваше се при най-слабия неочакван шум и плачеше, ужасена от неизвестността. Нощта гъмжеше от същества, които безшумно я следваха встрани — издължените им очи излъчваха светлина, но щом се пресегнеше да ги улови, изчезваха светкавично бързо. Докато слушаше собственото си задъхано дишане и се чувствуваше преследвана от безформени сенки, които ту приближаваха, ту изчезваха, но винаги оставаха недостижими и всъщност невидими, Марта бе загубила надежда, че тази нощ ще свърши някога. А когато утрото най-сетне настъпи, призрачните й преследвачи се сляха със сенките, хвърляни от неподвижните дървета, тъй бързо и безшумно, че Марта започна да се съмнява дали въобще ги е имало.
Тя вървеше почти без да забелязва дърветата около себе си. Гората й се струваше сън, всичко бе сън, действителен й изглеждаше единствено споменът за умиращия Жослен. Лицето й оставаше една вкаменена, безизразна маска, но душата й плачеше.
Преследвана от жестоката сцена, Марта не спираше нито за миг, докато изведнъж дочу гласове, долитащи от шубраците край пътя. Механично плъзна ръка по хълбока си към безполезния пистолет, който преди една нощ или може би преди цяла вечност бе избълвал всичкия си огън срещу едно несразимо чудовище, и дебнешком приближи гъсталака. Различи мъжки и женски гласове и отделни думи, които макар и странно архаични, звучаха съвсем понятно. Сред заобикалящия я свят на непрекъснати угрози тези гласове й подействуваха силно успокоително. Тя отмести няколко клонки и пред погледа й се разкри окъпана от слънцето полянка. По тревата седяха странни същества. Жени в светлобагрени одежди с прозрачно тънки пеперудени криле по гърбовете, джуджета, мъже и жени с богато надиплени наметки и точно насред полянката — за голямо учудване на Марта — дребно шишкаво повече с магарешка глава. Една приказно красива жена с рокля, която искреше в хиляди цветове, се бе надвесила над него, галеше магарешката му глава и говореше с благ и нежен глас.
Марта почувствува нечия длан върху рамото си. Извърна се и срещна любопитния поглед на момиченцето със синята рокля.
— Сън в лятна нощ — поясни то. — Харесаха ли ти? — Млъкна плахо и после продължи: — Имам
