предвид елфите. Красиви са, нали?
Марта мълчаливо се вторачи в момиченцето. То направи крачка напред и изведнъж се усмихна.
— Мислех си, че ще ти се хареса — каза то.
— Коя си ти? — попита сковано Марта.
— Алиса. — Засмените очи привличаха погледа на Марта като магнит — смехът просто напираше в сините им ириси. — И живея тук.
— Тук?
— Е, не съвсем, но почти… Ти ми се стори тъй нещастна, но елфите ти харесаха, нали?
Марта почувствува, че неволно се усмихва.
— Може би.
— Кажи ми какво ти липсва — предложи Алиса.
Марта я погледна, а в гърдите си почувствува болезнен смях. Ах, колко весело, колко невероятно, абсурдно весело й изглеждаше всичко в този миг. Нима й липсваше нещо? Какво би могла да иска още? Нямаше ли всичко, което би могла да си пожелае? Всичко с изключение на…
— Жослен — каза тя. — Липсва ми Жослен. — Все така усмихната, с лице, застинало в измъчена гримаса, добави: — Само че той е мъртъв.
Някакъв глас дълбоко в нея крещеше:
Въпреки това повтори високо:
— Само че той е мъртъв.
Алиса я гледаше с разширени очи.
— О! — възкликна тя глухо. — О!
Марта се извърна към гората. Чувствуваше се упоена, зашеметена, Щастие и блаженство се разляха бавно по цялото й тяло като гореща вълна, която удави глухия, упорит въпрос: „Какво правя аз? Какво? Какво?“ Усмихна се сънливо, погледна към полянката. Там нямаше никой.
Без видима причина избухна в смях. Тъмните храсталаци в другия край на полянката се раздвижиха. Сред сенките се очерта силуетът на мъж, чието лице обаче остана скрито в мрака. Той извика Марта по име. Тя хукна към него.
— Жослен! Жослен! — извика тя и заплака. — Но аз мислех…
Алиса стоеше на полянката, сключила ръце зад гърба си, загледана към храсталака. Вятърът поклащаше леко листата, отнейде изскочи заек, приближи на прибежки и опита да привлече вниманието й. Алиса се наведе и разсеяно го почеса зад ушите. Заекът изскимтя доволно.
Марта беше вече при размърдалите се храсталаци и с разтворени обятия се хвърли в прегръдките на мъжа. Полянката бе окъпана в светлина, но лицето на мъжа оставаше неизменно в сянка. Той ту приличаше на Жослен, ту изглеждаше съвсем друг. Жослен, видян с очите на Марта — недействителен, идеализиран, утопизиран. На челото му имаше рана. Дрехите му висяха разкъсани. Устните му се движеха. Той говореше, разказваше нещо. Гласът му звучеше почти като гласа на Жослен. Но само почти. Никой друг освен Марта не би могъл да познае този Жослен.
— Щастлива ли си? — попита галещият призрачен глас. — Истински щастлива?
Марта се усмихна и затвори очи.
В другия край на полянката Алиса взе заека на ръце и заедно с него изчезна между внезапно неясно и размазано откроилите се дървета. Гората се виждаше смътно още известно време, но постепенно съвсем се изгуби — от нея остана само ефирна мъгла, а когато и тя се разнесе, не се виждаше вече нищо друго освен няколко дървета в кръг около окъпаната от слънцето полянка, а сред полянката — неподвижно застиналата Марта, която притискаше в обятията си някакъв мъж. Може би Жослен?
7
Корабът на Монтийе вряза шумно в земната стратосфера, обгърнат от бяла огнена лавина и следван от продължителния грохот на ултразвукови взривове. Ударната вълна се стовари върху развалините на някогашната цивилизация със силата на един милион ковашки чукове и ги помете, вдигайки неимоверна пушилка. Огнената опашка на ракетата поваляше изящни кули и камбанарии, изкореняваше цели дървета, вдигаше във въздуха мостове и ги изсипваше отново върху земята като жалки съсипии. Животните бягаха в безпаметен ужас от тази опустошаваща стихия в горите, където сред облаци вихрен прахоляк търпеливо чакаха своя час много живи твари.
Монтийе управляваше кораба си непоколебимо, безмилостно и почти брутално — сякаш имаше насреща си необязден жребец. Беше изключил системите за автоматично приземяване; пъргавите му пръсти танцуваха с шеметна бързина по светлинните копчета на маневреното табло — определяха курса, коригираха го, искаха различни изчисления. Погледът му не се отместваше от екрана, върху който картините се меняха тъй бързо, че оставяха впечатление за търкаляща се топка от мъгла. Очите му блестяха, а устните му бяха разтеглени в почти болезнена гримаса. Наклонен на една страна, корабът прелетя със силно свистене съвсем ниско над някакви съборетини и остави след себе си вулкан от хвърчащи отломки. Ултразвуковият грохот погълна обаче трясъка на сгромолясващите се отвисоко камъни и метални парчетии. Кат, седнала в креслото до Монтийе, затвори очи и се облегна назад.
Както и някога, навремето, Монтийе се приземяваше като хала, опустошаваше всичко след себе си, а на лицето му бе изписано опиянение. Кат познаваше добре това му изражение — беше го наблюдавала толкова пъти — и го ненавиждаше. Сега тя вдишваше и издишваше бавно, а зад затворените й клепачи светкавично се въртеше лентата на спомените. Две години съвместно кръстосване на галактиката по този начин. Най- напред прекараха цели седмици и месеци затворени в кораба и захвърлени сред вечния мрак, по-късно започнаха да щурмуват някогашните центрове на човешката цивилизация — огнената им опашка носеше опустошение, атмосферата след тях се тресеше от ултразвукови взривове. Те двамата работеха за пробуждането на новата империя, за налагането на мощния глас на прогреса. Минаваха за един от най- добрите екипажи: бързи, изпълнителни и винаги оцеляващи, след каквато и да е задача. Изборът на компютрите се бе оказал повече от удачен: уравновесената, предвидлива Кат. И стихийният Монтийе, властолюбецът — железният човека неумолимите очи, който само привидно се поддаваше на отчаяние. Идеална комбинация! Общо взето, нямаха лоши спомени от прекараните заедно месеци. Когато ги повишиха обаче, и двамата се разделиха съвсем безболезнено както с разузнавачеството, така и един с друг. Стигаха им тези две години — дори и те им бяха много; познаваха се прекалено добре след продължителните месеци в кораба или на обезлюдените планети, където изчакваха бавната главна сила на експедицията. През тези месеци се любеха по навик, което понякога успяваше да ги сближи, но тъй или иначе това не беше любов, а чиста похот, защитна реакция срещу бездействието и самотата, обикновена човешка потребност. Всъщност двамата мълчаливо се ненавиждаха.
Устните на Кат придобиха по-сурови очертания, когато корабът с грохот прелетя над планини, пустеещи равнини, дремещи гори и измрели градове, от които след тях щеше да остане само пепел. Вече всеки миг трябваше да пресрещнат утрото, плуваха сред океан от огнени облаци, скупчени високо на небето, откъдето се оглеждаха във всевъзможни водни площи и метални повърхности. Долу на Земята пееха птички, а в гъмжащите от живот джунгли се пробуждаха същества с тъмни силуети. Някъде там имаше и един мъж и една жена и едно същество, което не бе нито жена, нито мъж. Разгроменият екипаж на кораба разузнавач: двама самотници, уплашени или умиращи. Загадката на сфинкса: човекът в различните си възрасти. Един затворен кръг с абсолютен, неизбежен край. Кат потрепера, когато корабът се устреми надолу към космодрума. Развалините под тях се разтърсиха, проблеснаха в различни цветове също както мъгла на зазоряване и се огънаха в нови форми под въздействието на стоманенолъскавата ракета.
Наоколо се спусна мъгла и остави по земята следи като от нозете на танцуващи елфи. Сред тревата гордо се разхождаха пауни, заобиколени от косове, червено-шийки и лебеди, от зайчета и бели котенца с розови муцунки. Във въздуха се носеше уханието на отминали лета, отекваха шумове от някога съществували светове.
Сред целия този пейзаж, на един малък, затревен хълм се издигаше къща, която по нищо не приличаше на обикновените къщи. Комините й изглеждаха като заешки уши, а покривът й бе от кожа. Под едно дърво
