спре, стана от масата и се върна при Кат и робота, които стояха малко настрана и оттам наблюдаваха странната сцена.
— Само не ме питай какво е това — каза той унило, — защото не бих могъл да ти отговоря.
— Нищо ли не ти говори? — учуди се Кат. Монтийе я изгледа смаян.
— На мен? Как така?
— Това е „Необикновената закуска“, за която се разказва в една стара приказка, попаднала ми преди години. „Алиса в страната на чудесата“.
— Не ще и дума, наистина необикновена закуска — измърмори Монтийе. — И следва ли нещо от това?
Кат се нацупи и без да го удостои с поглед, каза:
— Възможно е да са роботи.
— Хм, роботи. — Монтийе не изглеждаше никак убеден.
Кат го остави и приближи масата, но трите странни същества с нищо не показаха да са я забелязали. Човъркаха голям джобен часовник, в който жълтееше масло, примесено с доста хлебни трохи.
— Казах ти, че маслото не помага! — каза човечето с шапката, като погледна яростно заека.
— Беше
— Приличат ми на роботи от някой увеселителен парк — сподели замислено Кат, след като се върна при Монтийе. — Може би сме се приземили сред огромен увеселителен парк — това би обяснило всичко.
— Странно чувство за хумор трябва да са имали създателите на този парк — измърмори Монтийе. — Особено като се има предвид разкъсващият хората сфинкс.
— Не забравяй, че оттогава са изминали петдесет хиляди години — каза Кат. — Никоя машина не може да действува безпогрешно цяла вечност.
— Ти си просто гениална! — подигра й се Монтийе и без да я погледне, се запъти към къщата. — Не забравяй да споделиш с мен следващите си изумителни предположения. Но сега се размърдай, защото тук някъде трябва да са хората, на които сме тръгнали да помагаме.
Кат го последва.
— Мислиш ли, че корабът е тук? — попита недоверчиво тя.
— Откъде да знам? Всичко е възможно.
Кат въздъхна, но нищо не каза.
Двамата влязоха в къщата. Вътре цареше пълен безпорядък: на закачалката вместо шапки имаше обувки, масите бяха обърнати с краката нагоре, а върху краката едвам се крепяха чаши за чай, виждаха се и много кафези, а в тях — странни живинки, всичко друго, но не и птици. Стаята изглеждаше застинала в някакъв покой, тъй абсурден, че Кат не можа да сдържи усмивката си.
— Мон — подхвана тя, — това тук не ти ли напомня…
Но не можа да довърши думите си, стресната от шумното затръшване на вратата току под носа на човекоробота, който ги следваше. Кат се извърна и затаи дъх.
Въздухът наоколо се изпълни с искри, от стените за-излиза мъгла и забули видимостта. Стаята сякаш се уголеми, приятната топлина изчезна и на нейно място плъзна влажна, режеща студенина. Жуженето на идиличния пейзаж заглъхна — настъпи зловеща тишина, нарушавана единствено от равномерното почукване на падащи водни капки някъде много далеч. Монтийе тръгна опипом сред стелещата се наоколо мъгла, като непрекъснато ругаеше; токовете на обувките му отекваха върху твърда каменна основа.
Изведнъж мъглата се вдигна и разнесе. Кат и Монтийе видяха, че се намират в огромна сталактитна пещера, слабо озарявана от неизвестно откъде процеждаща се светлина, сред гора от блещукащи колони, които се губеха нагоре към недостижимия свод. Кат направи няколко крачки назад, но се блъсна в твърда и влажна скала. Приведен напред, Монтийе стискаше пистолета в ръката си и не можеше да откъсне поглед от онова, което виждаше в средата на пещерата.
Там, на половин метър от земята, чернееше корабът разузнавач, обграден от всички страни от каменни колони с кристален блясък. Дулата на оръдията му бяха прибрани, люкът затворен. Този ням и неподвижен кораб бе несломимият, съвършен и все пак пленен разузнавач на Жослен и Марта.
8
Монтийе седеше като парализиран на стола пред командния пулт. Удари юмрук в страничната облегалка, а после разпери пръсти и ги изгледа, сякаш опитваше да се разсее с пулсиращата в набитите кокалчета болка.
— Корабът е реален — разсъждаваше той бавно на глас — и въобще не е засегнат. Но тази пещера… — Втренчи се в екрана. На него се виждаше вътрешността на огромната пещера, озарявана от струяща от всички ъгли слаба светлина — образът обаче непрекъснато играеше и трептеше, сякаш предавателната камера не бе напълно уверена в реалността на показваната пещера. На моменти иззад скалните масиви прозираха вълнистозелени хълмове, мимолетни очертания на дървета и затревени ливади, които ту се появяваха, ту изчезваха, в един миг проблясваха, в следващия изгасваха — и то против волята си. Зрението и всички останали сетива на Монтийе говореха в полза на съществуването на пещерата, за него тя бе една неоспорима даденост — веществена и обемна, но видеокамерите очевидно имаха известни съмнения. — Това е краят — каза с горчивина Монтийе. — Хубава халюцинация, няма що! — Завъртя се на стола си с лице към Кат, която седеше на другото кресло пред маневрения пулт. — Ти да виждаш някакъв изход?
— Бихме могли да се освободим, като взривим пещерата — предложи тя. — Корабът разполага с лазерни оръдия и…
— Да стоварим върху себе си цялата тази скална маса? Не, благодаря.
Кат отвори уста да му възрази, но той я възпря с вдигане на ръка.
— Знам какво ще кажеш: че всичко е само халюцинация, добре, но да не ми е името Монтийе, ако цялото това чудо — било то халюцинация или нещо друго — не се стовари върху главите ни в същия миг, в който опитаме да го взривим. Не ми се поема такъв риск. — И отново се завъртя към екрана.
— А ти имаш ли друго по-добро предложение? — попита Кат.
Монтийе се поколеба.
— Ммм… като че ли нямам. Но в никакъв случай не възнамерявам да бездействувам повече така. Ти имаш не по-малко опит от мен и знаеш с какви невероятни неща може да се сблъска човек по тези планети. В началото се случва нещата да изглеждат много объркани, но рано или късно истинските причини излизат наяве. Винаги се намира някакво логично обяснение.
Кат стана от стола и отиде при изходния люк. Облегна се на извитата метална врата и погледна навън през прозорчето.
— Но това тук не е някоя чужда планета — каза тя, — а Земята.
— Безсъмнено — съгласи се Монтийе, загледан в отражението й върху играещия пъстроцветен екран. — Безсъмнено. Земята. Но от петдесет хиляди години насам никой не е слизал на нея, а това е много време. След оттеглянето на Империята все ще са останали някакви хора. Знае ли се какво се е разигравало тук? — Монтийе сбръчка чело. — Хората може да са се изродили в човекоядци или в нещо още по-страшно, може това тук да е пътят към казаните на канибалското им потомство.
Кат вдигна вежди.
— Наистина ли мислиш така?
— Нищо не мисля. Опитвам се само да разсъждавам хладнокръвно въпреки цялата абсурдност на положението.
Стана и изключи екрана. Трептящата картина се сви в една светлинна точка и угасна.
— Ще се махнем оттук — каза той.
Кат бавно се извърна към него.
— Как?
— А ти как мислиш? — Той се разрови в един малък стенен шкаф, извади разни неща от него и ги нахвърля по пода. Накрая се изправи, като държеше в двете си ръце по един ултразвуков предавател. Единия подхвърли на Кат; тя го улови във въздуха и го преметна през рамо.
— Халюцинация или не — измърмори Монтийе, — има един-единствен, стар и изпитан начин — да се
