— Не я изнасили. Може би вече не му се е искало, нали от превземането на града бяха минали три часа. Може би е предпочитал да види мен на мястото на сестра ми. Може би не искаше да рискува, сваляйки бронята. А може и да е бил морален и честен човек, който не би постъпил толкова гнусно с малко момиче.
— Говедо, не можеш ли да говориш директно! — въздъхнах аз.
— Не мога. Та този офицер не изнасили Дениза. Просто стреля — много точно и хуманно, в главата, право в челото. Видях избухването, после стъпалата й някак странно се извиха, последва кратък спазъм и чехлите излетяха от краката й. Дениза падна, лицето й се озова точно до моето, очите й бяха широко отворени и гледаха учудено — тогава не знаех, че мъртвите винаги гледат учудено — а по средата на челото й имаше малко черно петънце. Лазерният лъч оставя слаба следа и не винаги си личи, че мозъкът е изкипял.
— Защо? — изкрещях.
— Какво „защо“?
— Защо е направил това?
— За да не оставя свидетели, естествено — учудено отговори Денис. — Нима не е ясно? Веднага разбра, че в къщата ще намери доста ценни неща. И малката свидетелка на обира не влизаше в плановете му. На шията на сестра ми имаше огърлица, не нейна, а на мама, изобщо не знам кога си я беше сложила и защо. Очевидно, за да е по-привлекателна. Офицерът приседна, скъса закопчалката и взе огърлицата, а мен така и не видя. И аз не можах да зърна лицето му. Само емблемата на ръкавицата му — усмихната детска муцунка с накривен пилотски каскет. Кадетското училище. Той взе от масата и сандъчето с украшенията на Дениза, но те бяха евтини, обикновени дрънкулки — после намериха сандъчето изхвърлено в градината. Вероятно му е било тежко да носи всичко. Аз останах под леглото до следващата вечер. Лице в лице със сестра ми. Оттам ме измъкнаха полицаите от временните сили за поддържане на реда, когато десантчиците вече бяха напуснали града. Обясниха ми, че родителите ми са изчезнали, а сестра ми са я убили мародери от фундаменталистите, но сега редът е възстановен. Психолозите се занимаваха с мен половин година. В сметката ми бяха останали някакви средства и те се стараеха. Казах, че всичко е било точно както обясняваше полицията. Обясних, че искам да се присъединя към храбрите десантчици, които толкова доблестно ни спасиха от бандитите. Че се отказвам от наследството, от къщата, сребърния рудник в планините и чаената плантация. Подписах всички документи. Това доста се хареса на администрацията. Дадоха ми удостоверение, че родителите ми са загинали в бой с метежниците, получих и препоръка от името на преходното правителство и ме изпратиха на Тера. След месец постъпих в кадетското училище и на ръкава ми се появи нашивка — детска муцунка с накривен пилотски каскет.
— Реши да си отмъстиш? — попитах аз.
— Естествено.
— Той курсант ли беше?
— Не, възрастен. Някой от офицерите-преподаватели. Бяха изпратили училището в пълен състав да потушава метежа — било е ясно, че няма да има особено съпротива, а вълчетата трябва да си острят зъбите.
— Уби ли го?
Огарин ме погледна — с предишната весела и снизходителна подигравателна усмивка.
— Льошка, личният състав в училището е три хиляди души. Повечето са били на Милост Господна. Търсих го. Дебнех. Подслушвах. Но веднъж щом войната свърши, не можеш да хванеш такива. В училището имаше и подлеци — но точно те са се измъкнали от участие в десанта. Така че реших да взривя училището. Цялото. Да превзема арсенала и… Бях млад и самоуверен. Знаеш ли, сигурно щях да успея. Много се стараех. Помнех очите на сестра ми, онзи толкова учуден поглед. Само че когато дойде моментът, в който наистина можех да превзема арсенала, освен един враг имах и десетки приятели. Дори сред онези, които бяха вилнели в града ми.
— Не успя да го намериш?
— Не. А със сигурност съм го виждал. Отдавал съм му чест. Кикотел съм се, когато се е шегувал на занятията. Плачел съм на гърдите му, когато ми е било тъжно — всички там са отлични психолози и знаят, че дори вълчетата се нуждаят от нежност. Гледал съм го в очите, но не съм знаел, че е той. Та така стана всичко. Напуснах тихото си уютно кътче и се отправих да пътешествам по широкия свят.
Корабът вече беше съвсем ниско. Кацна някъде на километър от нас, кацна красиво, а танцът му във въздуха беше лишен от тромавата мощ, характерна за товарните кораби и лайнерите. Яхтата живееше в небето, беше част от него, сякаш една от падащите звезди изведнъж бе победила съдбата и се бе научила не да пада, а да лети.
— Защо ми разказа тази история? — попитах аз. — Пет години си мълча — и изведнъж реши да ми разкажеш.
— За да знаеш, Алексей, какво представлява този широк свят, към който толкова се стремиш.
— Денис, казах ти, няма да взема подаръка ти! И този широк свят изобщо не ме привлича! Само в сънищата ми. Скоро ще се оженя за Олга Нонова и ще стана достоен член на общността!
— За коя? — Огарин се закикоти. — Може би е по-добре да те застрелям?
— Както искаш — измърморих.
— Да вървим, ходеща мъко. — Денис ме прегърна през рамото и почти насила ме помъкна напред. — Засега си помисли над разказа ми, става ли? Хайде да я видим тази яхта.
— Не съм дете, та да се мотая около туристите.
— Да вървим. Скучно ми е, а на теб ти е интересно, каквото и да говориш.
И така се получи, че след като изслушах разказа на Огарин, аз тръгнах покорно след него — към спусналата се в далечината яхта. Денис крачеше, небрежно размахвайки стиснатия телефон, сякаш е страшно оръжие, а пред нас има пирати. Аз самият почти година бях смятал този груб армейски комуникатор за бластер, докато на капитана — не, тогава все още беше лейтенант — не му позвъниха в мое присъствие. Той обичаше да се шегува с мен — този героичен звезден войн, постъпил в армията, за да убие друг герой.
Яхтата вече се виждаше пред нас. Аеродинамична, капковидна, подобна на рисунката в буквара на оня кит, дето глътнал Иов.
— Май моделът е нов — промърмори Денис. — Добре.
Като че ли имаше някакво значение дали е нов, стар или е картонен модел, направен от дечурлига.
Дори реших да подхвърля язвително — нещо, което си позволявах рядко, — че няма да има шанса да лети с такава красавица. Но в този момент телефонът в ръката на Огарин записука.
— Да — отговори той незабавно. — А кой… Аха, ясно. Къде? Колко? Добре, кацайте. И вдигай всичките. С ритници.
Не се реших да му задавам въпроси. Но той, без да се обръща, ми обясни сам:
— Идват още три яхти. И куриерският кораб на пети флот. Знаеш ли кой е този, който кацна? Водачът в Голямата галактическа регата.
— Тя не би трябвало да минава покрай нас! — бе единственото, което успях да кажа.
— Там е работата. А и нашите нямат работа тук. Хайде, по-бързо!
— И на какво основание ме командваш? — по инерция се озъбих аз.
— Смятай, че във връзка с извънредната ситуация те мобилизирам — спокойно отвърна Денис. — Имам това право.
— А съвест нямаш ли? Уморен съм, между другото!
— Съвест, съвест — раменете на Огарин потрепнаха. — Ще погледна дали чинът ми ме задължава да я имам. Преди нямаше такова изискване.
Глава 2
ЛИДЕРИ И АУТСАЙДЕРИ
Веднъж вече бях летял в Космоса. Нашата общност притежава малка, стара яхта, преправен кораб от времето на Смутната война. Разправят, че с нея дори можело да се стигне до най-близкия обитаем свят.
Тогава бях на десет години — точно след като се отказах от отиването си на Тера. Може би за награда,
