че не бях много тъжен, чичо ми ме взе на борда. Полетът беше суборбитален — необходимо беше веднъж на няколко години да се проверява как работи яхтата. Спомням си малко неща — беше ми много лошо, отначало от претоварването, после от безтегловността. Но ми остана повод за гордост — малко от моите връстници можеха да се похвалят дори с такъв полет.
Но сега, когато двамата с Огарин се спряхме пред яхтата — матовосиня, лъщяща — сякаш не бе преминала току-що с огромна скорост през атмосферата — аз още веднъж осъзнах какъв смешен повод за гордост съм имал.
Люкът на шлюза беше отворен, към плочите на космодрума се спускаше малка ажурна стълбичка. На последното й стъпало стоеше момиче на десетгодишна възраст, стиснало пистолет в ръката си.
Най-обикновено момиче. Мило личице, светли къдрици. Беше облечена не в скафандър, а в дънков гащеризон с презрамки на гърдите и някаква смешна картинка с преливащи се цветове върху предния джоб. Светлината падаше под странен ъгъл върху момичето и то изглеждаше сякаш е обкръжено от блещукащ облак. Ако се махнеше пистолета и й се нарисуваха крила, би се получило ангелче от коледна картичка.
— Не мърдайте — каза момичето. — Документите.
Гласът й се оказа неочаквано дрезгав, а тонът — повече от убедителен.
— Капитан Денис Огарин, Имперски военни сили — приятелят ми не изглеждаше изненадан. — Изпълнявам длъжността комендант на космодрума.
— Документите.
Денис бавно извади удостоверението си, разгъна го и го показа, без да помръдва от мястото си. Как би могла тя да го види, след като беше полумрак, а ние стояхме на десет метра от нея?
— Вчера ли получихте капитански чин? — попита момичето, хвърляйки поглед към удостоверението.
— Да.
— Защо именно вчера?
— Знаеш ли, малката, аз вече пет години си задавах въпроса: защо съм лейтенант? — отговори Огарин. Много дружелюбно, но в гласа му се долавяха стоманени нотки. — И ето че вчера най-накрая станах капитан. Приключихме ли с формалностите?
Момичето мълчеше.
— Първо свали щита — каза Денис. — После бих искал да чуя рапорта ти. Кой командва кораба?
— Аз — момичето се потупа по джобчето. Нарисуваната муцунка на лисичето престана да свети. Угасна и сиянието около детето. — Ан Ейко, втори пилот на охранителната яхта „Паладин“, клас „Рикша“. Изпълнявам длъжността командир на кораба.
— Какво се случи с Анастасис Ейко? — Огарин явно знаеше за яхтата и за екипажа повече, отколкото ми бе казал.
— Нещастен случай — момичето погледна косо светещия отвор на люка. — По време на разглобяване и сглобяване на зачисления му бластер не беше проверил остатъчния заряд на акумулатора.
— Ясно. Както разбирам, всички доказателства за нещастния случай са събрани?
— Да — в гласа на момичето пролича насмешка. — Ако желаете, можете да проведете разследване.
Огарин се приближи към нея, хвана я за брадичката и я погледна в очите. Стори ми се, че момичето се напрегна.
— Доста добре се държиш. Може ли да те попитам неофициално къде си получила такава подготовка?
— В училището „Дъщерите на Кали“ — отговори момичето след кратко колебание.
Нищо не разбрах. Но на капитана, изглежда, всичко му стана ясно.
— Така. И можеш да говориш толкова спокойно за смъртта на баща си?
— Той има аТан — с презрение изрече момичето.
В този момент ми просветна! Мнозина в нашата общност смятат, че аТанът е пълна измишльотина. Наистина, Огарин ми беше казвал, че безсмъртието съществува реално. Само че струва луди пари. Така че спокойно може да не се взима предвид. Този разкош — аТанът — не е за нашия беден периферен свят.
— А ти? — поинтересува се Огарин.
— Може би ще поискате да узнаете и подробности от интимния ми живот? — попита момичето. При това личицето й остана толкова сериозно, че аз внезапно повярвах — при малката можеше и наистина да има „подробности“.
— Моля за извинение — Огарин смени тона. — Сега ще пристигне карантинният екип, предайте официалния рапорт на старшия по чин.
— А вие?
— Не обичам да чета добре подготвени писания — Огарин извади от устата си загасналата лула и я погледна с досада. — Нуждаете ли се от презареждане?
— Не. „Паладин“ е направен по алкарисианска технология, можем да завършим регатата с едно зареждане на реактора.
— Това е добре. Запасите ни са ограничени, а след вас идват други яхти. Едва ли използват толкова съвършена технология.
Той говореше страшно сериозно с момичето. Като че ли този тон се появи след като тя спомена за училището „Дъщерите на Кали“. Напомних си да го попитам какво означава това.
— В молбата за кацане изложих всичко, от което се нуждаем — момичето отметна една от светлите къдрици от челото си. Въздъхна. — Ще се уреди ли нещо?
— Възможно е.
— Ще ви бъда много благодарна, капитане.
— Това са задълженията ми към всеки гражданин на Империята — леката суха нотка сякаш казваше: „Не се опитвай да ми предлагаш подкуп!“.
Момичето кимна.
— Какво възнамерявате да правите с трупа? — попита Огарин.
— Ще го разтоварим. Хладилната ни камера не е много голяма. Можете ли да погребете Анастасис в местното гробище?
— Вероятно. Общността тук е православна, но те са доста търпими към хората с други вярвания. Не те ли притеснява, че тялото ще почива далеч от Тера?
— Това е само прах — подхвърли момичето с презрение. — Какво друго да направим с него? Минутка само.
Тя с лекота изтича нагоре по стълбичката и се скри в кораба. Входът веднага бе скрит от мъглива повърхност.
— Хубава яхта — каза Огарин. — Ако преживея петстотин години без особени разходи, непременно ще си купя такава.
— След петстотин години тази ще е евтина вехтория — отбелязах.
— О, да — съгласи се капитанът, палейки лулата си. — Ще поевтинее точно толкова, че спестяванията ми да стигнат за нея.
— Регатата е скъпо удоволствие — рискувах да добавя.
— Мъдро го каза, Льошка, мъдро.
Разбрах, че пак ми се подиграва, и млъкнах.
— Не се надувай — подхвърли Огарин. — Знаеш ли какво представлява училището „Дъщерите на Кали“?
— Не.
— Елитен колеж за момичета. Намира се на Тера, някъде в Хималаите — това са едни много високи планини. Момичетата се дават там на възраст шест месеца и ги взимат обратно, когато станат на десет години.
— А защо постъпват толкова рано? — учудих се аз. Обидата излетя от главата ми.
— Там им правят поредица от подобряващи операции, процесът е доста продължителен… Това не е намеса в генотипа, като при суперите, не се предава по наследство, така че не е забранено… Плюс своеобразно възпитание, доста разностранно. В резултат… — Огарин направи пауза. — В резултат се получават ето такива мили момичета. Връщат ги на родителите им, които вече няма нужда да си търсят
