заредят корабите с гориво и да си починат: регатата продължава вече месец. Някои обаче вероятно са плюли на почивката и са продължили надпреварата.
— А тези сега няма ли да ги дисквалифицират?
— Тези мили дечица? Вероятно да. Законите на Империята позволяват на деца да управляват космически кораби. Но присъствието на възрастен на борда все пак е задължително. Честно казано, аз дори нямам право да ги пускам да излетят, ако решат да тръгнат само двамата.
— Трябваше да им кажеш.
— Трябваше. Но се страхувам от неприятности в последните дни от службата.
— Какви неприятности?
Денис ме погледна косо:
— Льошка, аз не се шегувах, когато ти говорех за бойните възможности на момичето. А ако има заповед да продължи надпреварата на всяка цена? В такъв случай тя не би се поколебала пред нищо. За нея ние не сме хора. Знаеш ли, предпочитам в някаква степен да наруша принципите си, но да запазя децата си, а и вас. Нека да отлитат. И ако намерят доброволец, който да тръгне с тях — няма да имам нищо против.
Той се спря, разпалвайки загасващата лула. И това ми било космически вълк.
— А фактът, че ти не се съгласи да летиш с тях, ме радва.
— Благодаря, Денис. — Изведнъж почувствах топлина от похвалата му. — Но аз изобщо не съм глупак. Ако летя в компанията на саможиво момче и психясало момиче, няма да отлетя надалеч.
— Не се съмнявам в способностите им да управляват яхтата — отвърна Денис. — Съмнявам се само, че момичето е в състояние да съжителства с чужди хора в затворено пространство. Брат й, естествено, влиза в групата на „своите“. Но виж, който и да било външен човек… Льошка, ако беше тръгнал с тях и по време на ядене посегнеше прекалено рязко към ножа за масло, щеше да умреш с вилица в окото. Хм… А на следващата планета щяха да те разтоварят в найлонов чувал и да те представят за жертва за невнимателно използване на приборите за хранене.
Заковах се на място — от страшната догадка дъхът ми спря.
— Ти какво искаш да кажеш… Баща им?!
— Не! — отсече Денис. — Не искам да кажа това. „Дъщерите на Кали“ не могат да се противопоставят на програмираното в тях по време на обучението. Тя не е способна да убива своите. Освен при конфликт на приоритети.
Той почука с лулата по телефона, изтръсквайки пепелта. Промърмори:
— Ти нещо съвсем ме обърка, Льошка. При всички случаи ще бъде проведено разследване на обстоятелствата около смъртта. Пък и нали тук няма никаква смърт? Анастасис има аТан! И не ми разваляй последните дни на вашата планета. Не стига, че тия яхти ми дойдоха на главата, а сега дявол знае защо ще пристигне и щабен плъх!
— Слушам, да не развалям настроението ти.
— Какво ти става? А, да. Смятай, че съм те демобилизирал. Нали те водех към яхтата, за да направиш своя избор. Честно казано, не подозирах, че всичко е толкова сериозно, мислех, че ти е паднал шанс да се махнеш от планетата.
— Благодаря, Денис.
— Да имаше за какво… Ще си тръгваш ли към къщи? Или ще се помотаеш с мен? Трябва да посрещна и куриера.
Замислих се.
— А имаш ли нужда от помощ?
— Не.
— Тогава се прибирам. Спи ми се.
— Пожелавам ти късмет — каза Денис след кратка пауза.
— Аха. Може ли да намина утре? Ще ми разкажеш ли какво е станало?
— Стига да не е държавна тайна първа степен — усмихна се Денис. — Хайде, всичко хубаво!
Лесно е да се каже „отивам да спя“. Значително по-трудно е да си отидеш и да заспиш, при положение, че до разсъмване почти не е останало време, изминалият ден е побрал повече събития, отколкото цяла година, а в празната къща е тихо, мъртвешки тихо.
Къщата ми е най-обикновена: дървена, двуетажна — в такива е добре да живее голямо семейство, а на сам човек му е тежко. Целият горен етаж пустее, а аз живея на първия, в старата си детска стая. Само дето си вкарах легло с нормални размери — и това са всичките промени.
Когато осъзнах, че напразно си държа очите затворени, вече беше съмнало дотолкова, че всичко се виждаше: окаченият на лампата — отдавна, отдавна изгоряла; между другото, хич не обичам лампи на тавана — модел на имперски миноносец. Сам го бях сглобил, когато бях на десет — по чертеж от детското списание „Имперско соколче“. А картината на стената я е рисувала мама. Тя изобщо не можеше да рисува — дори и да имам някакви способности на художник, въобще не съм ги наследил от нея. Всичките картини са някъде горе, на тавана. Само тази не свалих, макар веднъж от любопитство да изброих на нея седем фактически неточности, без да смятам всичко останало. Например император Грей не би могъл да носи боен екип „Викинг“ в разгара на Смутната война — тогава още не са го били измислили. И е смешно да бъде изобразяван на фона на пламтящо гнездо на алкарисианите — той никога не е бил там. И изобщо не би могъл да притиска към гърдите си току-що излюпено алкарисианче, спасено от огъня. Алкарисианите не са кокошки, те имат генетична памет и дори най-малкото пиленце разбира кой е приятел, и кой — враг. Достатъчен би бил един удар с клюна в отворения шлем — и край, хората остават без предводител. Имаше още доста подобни грешки.
Всичко наоколо беше познато, обичайно, и аз бих могъл да открия всяка дреболия със затворени очи — и да отида през нощта до тоалетната, без да се будя, и да хвърля книга на масата, без да гледам, знаейки, че ще падне точно на единственото свободно място. В нашата общност се смята, че трябва да се живее точно по този начин — като се запазват приемствеността между поколенията, духът, народността и моралните ценности. Някога тази стая е била на баща ми. Върху рафта на шкафа има пластмасов модел на боен робот — той го е сглобявал. А преди него тук е живял дядо ми. Первазът на прозореца е направен от дъска, на която дядо ми сам е издялал изображението на огромния град, който щял да се появи на мястото на нашето селище в бъдещето.
Верига. Приемственост. Помни делата на своите прадеди и ги предавай на потомците си. Основният ни завет.
И аз мисля така, естествено. По принцип, но не и когато е свързано с мен. Не искам! Не искам, и това е! Не мога дори да си представя, че когато имам деца, най-големият ми син ще живее в тази стая и ще знае: дърворезбата върху перваза е от прадядо му, роботът — от дядо му, моделът на миноносеца — от баща му. И когато сътвори нещо, достойно за духа на семейството ни, веднага ще се намери място за него — на рафтовете или на някой гвоздей.
След като се убедих, че няма да мога да заспя, седнах на леглото и без да гледам, щракнах клавиша на кафеварката. Поседях малко със затворени очи, слушайки тихото бълбукане на кафето. Интересно, отлетяло ли е вече от планетата семейство Ейко?
Искаше ми се, естествено. Искаше ми се да сграбча този шанс. Независимо дали щяха да спечелят регатата или не — можех да не се връщам у дома. Щях да се установя някъде, да си намеря работа — нали съм завършил задължителния имперски образователен курс с отличен, мога да отида в армията като редовен войник или да работя като техник на някой космодрум. При всички случаи — чудесно. Но нали Денис, който вечно ми се кара за нерешителността ми, ненапразно одобри избора ми? Тръпки ме побиваха при спомена за очите на момичето — страшни бяха тези очи. И не защото в тях имаше злоба или жажда за убийства. Просто те се променяха прекалено лесно — ту внимателни, сериозни, ту наивни и молещи. Не вярвай на хората, чиито очи се променят толкова бързо. Никога не вярвай.
Кафеварката иззвъня, аз протегнах ръка и взех чашата с кафе. Вдишах аромата. Не беше нещо особено. Някъде имах торбичка истинско, теранско кафе, което не може да се сравнява с нашето. Леля Лиза и чичо
