Павел доста се стараят, занимават се със селекция, правят специални подобрения, но все едно, кафето не се получава.
Но откъде да знам, че именно нашето кафе не е истинското? Ако се замисли човек, ще излезе, че е обратното — теранското не е истинско, опитвал съм го най-много десет пъти в живота си, а нашето го пия постоянно. Само че, така или иначе, усещам — нещо не е наред. Сякаш някъде в дълбините на тялото ми, в клетките, като при алкарисианите, има памет, която ми нашепва: „не е наред“, „не е както трябва“, „менте“. Отец Виталий твърди, че това са анахронизми, че макар и Тера да е люлката на човечеството, бебето не живее вечно в своята люлка. Следователно и небето трябва да ни е родно, и земята, и безмозъчните аборита, и джунглите, и това кафе.
Изпих две чаши, взех душ и облякох чисти дрехи. После внезапно се захванах да чистя, въпреки че обикновено почиствам в петъците, а беше едва четвъртък. Навярно исках да правя нещо. Старият робот- костенурка мина пода в режим прахосмукачка и после го изми — той засича, но ако се пусне два пъти в режим основно почистване, резултатът е напълно приличен. А аз избърсах прахта, като обърнах особено внимание на перваза на дядо ми — в издълбаните линии винаги се събира прах и градът става прашен и нереален, като макетите в музея ни; после избърсах прозорците — за тях също си има малък робот, но той трябва да се пренася от прозорец на прозорец, по-лесно става с парцал и аерозол.
Добре би било, ако състезателите вече са заредили, починали са си и са отлетели.
А още по-добре щеше да бъде, ако военният куриер пътьом е взел Огарин. Не исках да се сбогувам с него. По-добре да отида в бункера и да взема пакета със записката, която непременно ще ми е оставил. Ще я прочета и ще отида при свещеника да го помоля да благослови брака ми с Нонова.
До обяд изчистих и лъснах целия първи етаж. Направих всичко, което бе възможно, дори почистих с пяна килима в гостната и измих и изсуших семейния кристален сервиз в бюфета. И едва тогава осъзнах, че специално съм си измислял работа, за да не излизам от къщи.
Какво става, да не ме е страх, че ще размисля и ще помоля побърканото момиче да ме вземе в екипажа?
Твърдо не!
По улиците беше много тихо и у мен се появи подозрението, че наистина всичко е свършило — състезателите са потеглили и никой освен мен не е узнал за неочакваното посещение.
Но когато се приближих към кръчмата, осъзнах, че далеч не всичко е свършило.
До входа стояха двама непознати — високи, стройни и прекалено крехки, по всички личеше — от планета с ниска гравитация. Лицата и на двамата бяха тънки, прозрачни, нечовешки, приличаха на елфите от детските приказки. Когато се приближих, разбрах, че единият е от женски пол — под екипа едва-едва се забелязваха гърдите, а и бедрата бяха по-широки.
— Добър ви ден — в синхрон ме поздравиха двамата. Усмихнаха се. Но не предприеха никакви други опити за общуване — или чакаха още някой, или възнамеряваха да се поздравят с цялото селище.
— Добър ден — прошепнах, промъквайки се покрай тях.
Ох, какво само ставаше вътре!
Тук имаше още шестима чуждоземци. Не беше трудно да ги разделя на две тройки — членовете на единия екипаж изглеждаха съвсем като нашите хора, само че бяха облечени изцяло в тъмни дрехи и прическите им бяха странни — дълги къдрици над ушите и малки кръгли шапчици, сякаш залепени за главите им. Тримата седяха на високите столове на бара и пиеха вино, при това от своя бутилка — не бях виждал такава. Дали метаболизмът им беше различен, или обичаите им не позволяваха да се пият чужди напитки?
Втората тройка беше значително по-забавна. В първия момент ми се стори, че това е екипаж от деца, но после разбрах, че са възрастни хора, само че страшно ниски и крехки, с кожа със синкав оттенък и светли, почти бели коси. Опитах се да предположа какво ги е направило такива, но не успях да измисля нищо разумно. Планета с висока гравитация — щяха да са яки и набити. Планета с ниска гравитация — щяха да са високи и слаби. А те бяха като тийнейджъри, само че очите им не бяха детски, а напрегнато-сериозни. Седяха и пиеха водка направо от шишето.
А нашите хора около тях сякаш бяха полудели.
Всички бяха облечени с най-хубавите си дрехи. И празничното си облекло бяха наизвадили, и раклите на своите баби и дядовци бяха преровили. Лицата на всички бяха важни и равнодушни, сякаш при нас всеки ден имаше подобно поклонение на чуждоземци, при това не туристи, и сякаш всеки ден се веселяха в присъствието на корабни пушки, и ходеха из града само с охрана, и винаги бяха такива общителни момчета. Всички говореха умни приказки — за вътрешната политика, за отношенията с чуждите раси, за постиженията на науката, за перспективите на вътрешното развитие, за премиерата на филма „Атлантида“, в който има избор от цели десет сюжетни линии: „Атлантида“ загива; „Атлантида“ долита благополучно на Ендория; обвиняват Макуилям в кражбата на съкровищата на императорския двор; оправдават го; загива от недостиг на кислород; взима резервен балон от любовницата си и остава жив…
Какъв ужас!
Всъщност ги разбирам — и на мен самия ми се иска да блесна с нещо пред отбиващите се при нас знаменитости, за които говорят всеки ден по новините. И ако бях дошъл по-рано, може би сега щях да стоя до приличащите на деца астронавти и да споря на висок глас с Ромка Цой кое е по-добре: два разгънати реаджекс двигатели или един интерфазов с кваркова приставка.
Колко ли им е смешно на чуждоземците като ни слушат!
А може и да не им е смешно. Може и да им е все едно. Което е още по-обидно.
Здрависахме се с Ромка и смутено се спогледахме.
— Не се сърди — прошепна Цой.
— Няма проблем, ела с мен — също толкова тихо отговорих аз.
Усмихнахме се един на друг и аз тръгнах към бара. Григорий ме погледна въпросително. Беше объркан и затрупан с работа. Дори и той — човекът, видял толкова много — се усмихваше неестествено.
— Какво ще пиеш? Бира? — попита той.
— Все едно. Дай водка.
Чичо ми ме погледна с неодобрение, но ми наля водка и ми даде полагащото се мезе. Дръпнах се встрани и нарочно застанах така, че да не ми се налага да общувам с никого. Въртях в ръка чашата и гледах неестествено шумния бар. Интересно, а къде ли е семейство Ейко?
И в същия миг ги видях. Естествено, те не бяха дошли да пият. Веселяха се в басейна. Момчето, Артем, тъкмо бе застанало на трамплина, готово да скочи. Край него бяха застинали нашите дечурлига. Долу, сложила бански в ярки цветове, стоеше Ан Ейко, наобиколена от момичетата по същия начин, по който Артем — от момчетата. Изглеждаха съвсем безобидни и аз с леко смущение си спомних за нощния си страх.
— Алексей!
Обърнах се. Зад гърба ми стоеше отец Виталий. Също с чаша и с краставички.
— Чу ли нещо за тези нещастни дечица?
— Да, капитан Огарин ми разказа това-онова.
— Аха, той на всички разказа — отец Виталий въздъхна. — Те вече обявиха, че им е нужен трети член на екипажа. Затова и дойдох при теб, Алексей.
— Знам всичко. Това момиче е убийца.
Свещеникът се прекръсти.
— Не в това е грехът й, на много хора в нашия несъвършен свят им се налага да държат оръжие в ръцете си. Кой би обвинил човек, който си изкарва честно хляба като телохранител или килър? Тревожи ме друго, Алексей. Поговорих с малката, тя няма никаква представа какво е това грях.
Кимнах за всеки случай.
— Знам, ти си изпълнен с мечти да напуснеш нашата общност — с лек упрек каза отец Виталий. Аз сведох поглед и кимнах. — Това не е грях — строго каза свещеникът. — Сам ще те благословя като тръгнеш, когато съдбата реши това да се случи. Но недей с тези деца. Става ли?
— Става — отговорих. И все пак не можах да се удържа да го попитам: — А защо не с тях? Опасно ли ще е за мен?
