телохранители.
— Да се защитават ли ги учат?
— Учат ги да убиват. С малко късмет това момиче е способно да избие целия ни гарнизон. Никакви емоционални слабости, никакви колебания — тя не възприема чуждата болка. При това привързаността им към родителите и членовете на семейството е чудовищна, насадена е на равнище рефлекси. Светът е ясно разделен на свои и чужди. Реакциите им превъзхождат човешките, бойната подготовка превъзхожда онази, които дават които и да било военни колежи. Главно ръкопашен бой, терор, потискане на психиката. Такива момичета струват скъпо, Льошка. Това е доста изгодно капиталовложение.
— Та тя би трябвало да си играе с кукли! — протестирах аз. Естествено, при нас, например, са приети по-ранните бракове, на тринайсет-четиринайсет години, но момичето беше само на десет!
— Тя може да имитира игра с кукли — спокойно отговори Огарин. — Доста правдоподобно, никога няма да разбереш, че се преструва, не и докато откъснатата ръка на куклата не се озове в дихателната ти тръба. Доста любопитен колеж. Карали са ни там — на бал. Това, което видяхме, не ни хареса. Дори на нас.
— Лъжеш от край до край — не издържах аз. — Не ти вярвам.
— Често съм се майтапил с теб — каза Огарин. — Но не лъжа. По едно време императорът искаше да закрие „Дъщерите на Кали“, но му оказаха натиск. Историята завърши с това, че въведоха в програмата вярност към императора и човешката раса.
Гледах яхтата, опитвайки се да съпоставя чутото с къдравото момиче в гащеризона.
— А ако тя слуша какво си говорим?
— Какво от това? Те прекрасно знаят какво са направили с тях. Друг е въпросът какво е отношението им към това.
— Не ти вярвам — упорито повторих аз.
— Както искаш.
Огарин пусна облак ароматен дим. Въздъхна:
— Вселената е огромна, Льошка. Чудовищно огромна, човешкото въображение не достига, за да си представим цялото многообразие на заселените светове. Има планети, където самите понятия война и насилие на практика са забравени. Те са се отказали от значителна част от суверенитета си заради благоденствието под крилото на имперските сили. Има малки колонии като вашата, където отдалечеността от цивилизацията и малобройното население са създали пасторално битие. Но повечето светове са изпълнени с агресия.
— Пак ли натам биеш — дали си струва да заминавам? — съобразих аз.
— Естествено. Разбирам, че се вкисваш тук, ала е по-добре да си вкиснат, но жив.
— Но нали и без това нямам никакви шансове да се измъкна! — изкрещях аз.
— Имаш — отсече Огарин. — Вече имаш.
В този момент в люка на яхтата се появиха два малки силуета, мъкнещи нещо дълго, увито в блестяща синтетична тъкан. Първо вървеше момичето, заднешком, и без особено напрежение мъкнеше товара си. Не беше трудно да се отгатне какъв бе този товар.
Следваше я момче, малко по-голямо от нея. Тъмнокосо, слабо, с големи напрегнати очи. За разлика от момичето, то беше в пилотски екип, при това ушит прецизно, по неговия размер. Децата се спуснаха по стълбичката в пълна тишина и оставиха увития в плат труп върху плочите.
— Артем Ейко? — попита Огарин.
Момчето кимна.
— Какво има във вързопа?
— Анастасис Ейко, бивш капитан на кораба — отговори момчето почти със същото спокойствие като сестра си. Много тихо, гледайки в краката си. Или беше срамежлив, или преживяваше случилото се по-силно от нея.
— Причина за смъртта му?
— Непредпазливост при работа с оръжието — момчето вдигна поглед и леко присви очи. Момичето се усмихна.
— Ан, моля за извинение, но съм длъжен да спазя всички формалности от устава — сухо отбеляза Огарин. — Мисля, че трябва да сте доволни, че ги сведох до минимум, нали?
Момичето веднага стана сериозно.
— Да, господин комендант. Разбира се. Кога можем да продължим пътя си?
— Веднага щом намерите желаещ да участва в регатата — Огарин се усмихна. — Ако съм разбрал правилно, едно от условията за участие е екипажът да е от трима души, нали?
Той се усмихваше все по-широко и по-широко, ситуацията явно му доставяше удоволствие.
— Да — момичето се намръщи.
— Лошото е, че това е малък и патриархален свят. — Денис разпери ръце. — Доста трудно ще се намери тук човек, готов да тръгне на пътешествие през половината Галактика. А пък да се съгласи да пътува под командването на десетгодишно момиче-убиец…
Ан потрепна:
— Капитане, прекалявате!
— Ни най-малко. В моите задължения влиза безопасността на колонията и нейните граждани. Затова смятам за необходимо да предупредя всички колонисти какво представлява екипажът ви.
— Изобщо не настоявам да командвам кораба! — изтръгна се от момичето. Скоростта, с която вземаше решения, наистина беше изумителна за възрастта й. — Нека командва някой друг! А ние с Артем сме готови да летим като пътници. Нали?
Артем послушно кимна. Явно не играеше главна роля в тази двойка, макар да беше по-голям и момче.
— Малката, повтарям: това е тих патриархален свят. — Денис ме погледна косо. — Тук никой не умее да управлява подобни кораби. И едва ли някой иска да напусне планетата. Ако не броим Льошка — той искаше да се маха.
Най-накрая бях удостоен с внимание. И то какво!
След миг Ан Ейко почти висеше на мен, прегръщаше ме и ме гледаше в очите. На ресниците й трепкаха сълзи.
— Помогнете ни! Моля ви! Татко вложи всичките си пари в този кораб, толкова искаше да спечели регатата! И ние ще победим, имаме най-добрия кораб, никой няма да ни настигне, честна дума! Аз и Артем ще направим всичко сами, ние умеем да пилотираме. А вие просто ще летите с нас, нали? И една четвърт от наградата е ваша!
— Това са добри пари — съгласи се Денис. — Доста добри. Ще стигнат за такава яхта плюс аТан, че и ще останат.
— Моля ви! — проплака момичето. — Моля ви! Моля ви!
Току-що тя беше студена, сдържана, уверена в себе си. А сега бе обикновено дете, подскачащо на място от нетърпение, с мокри от сълзите й бузи.
— Ще летите ли с нас? — попита момичето.
Погледнах Огарин.
При мен винаги нещо не е наред с късмета. Уж съм го сграбчил, и то в момент, когато не съм разчитал на нищо, и все нищо не се получава.
— Още не съм се побъркал — казах аз, внимателно отдръпвайки ръцете на момичето от себе си. Усещането беше странно — сякаш тя ми позволи да го сторя, а съвсем не отстъпи пред силата ми. — Извинявай, малката, но няма да летя с вас.
И тогава капитан Денис Огарин се разсмя:
— Льошка, момче, ти все пак имаш напредък! А аз се боях, че ще се съгласиш!
Когато карантинният екип дойде, Огарин даде няколко кратки заповеди и си тръгнахме. Момчето отново се скри в кораба, а момичето остана да преговаря за погребението на баща си.
— Ще посрещаме ли останалите кораби? — попитах аз.
Денис сви рамене:
— Не знам. Едва ли ще бъде толкова забавно. „Паладин“ беше лидер в състезанието. Когато промени курса и тръгна към планетата ви, останалите се втурнаха след него. Те ще се възползват от случая, за да
