— Естествено — отец Виталий с упрек поклати глава. — Нима не разбираш? Не си запознат с бурните човешки светове в Империята. И да започнеш пътя си в такава компания…
Той въздъхна и изпи на екс чашата си. Изпръхтя и си хапна от краставичките.
— Дори не си го помисляй! — наставнически добави той. — Нали?
И си отиде, оставяйки ме извънредно смутен. Цялата общност се грижеше за мен. Погледнах още веднъж към басейна — момичето го нямаше там. Само брат й разправяше нещо на дечурлигата.
Къде ли бе отишла?
В този момент вратата на кръчмата се отвори и се появи самата Ан Ейко. Беше навлякла халат върху банския. Поздрави с кимване чуждоземците в тъмни дрехи, а другия екипаж дори не удостои с поглед. Отиде на бара и каза на чичо Григорий:
— Квас с водка, двоен.
Чичо се намръщи:
— Тук не е прието да даваме алкохол на децата.
— Аз към гражданка на Култхос и имам всички граждански права.
С голямо неодобрение чичо смеси във висока чаша сто грама от най-хубавата водка с пенлив тъмен квас, сложи вътре кубче лед и резенче солена краставичка, както е по рецепта, и мушна вътре тънка сламка.
Ан загреба от джоба на халата си купчина монети и плати. Седна на въртящия се стол, огледа кръчмата. Забелязах как хората извръщаха погледи.
— Да, имам правата на възрастен човек — тихо каза Ан. Отпи от напитката през сламката. — Да, учила съм се в специално учебно заведение. Умея да убивам. Но не го ли умеят мнозина? Дори и сред вас, нали?
Никой не й отговори.
— И защо не искате да летите с нас? — възкликна момичето. — Напълно безопасно е, честна дума! И аз, и Артем можем да управляваме яхтата. И имаме всички шансове да спечелим, всички шансове!
Състезателите в тъмни дрехи оставаха невъзмутими. А подобните на деца се заусмихваха. Очевидно те също оценяваха шансовете си доста високо.
— Дори и да не победим — момичето отпи още една глътка, — все едно, нима никой от вас не иска да пътешества? Да види други светове? После ще го върнем, ако никъде не му хареса. Честна дума, ще върнем обратно онзи, който полети с нас!
Отец Виталий погледна притихналото си паство, въздъхна и с твърда крачка тръгна към момичето.
— Искате да предложите своята кандидатура? — с най-невинен вид се осведоми Ан. Но внезапно ми се стори, че в тона й се крие дълбока тъга.
— Мило момиче — с добре школуван глас изрече свещеникът, — искам само да ти обясня защо никой няма да може да ви помогне.
— И защо?
— Планетата ни е тиха и мирна — каза отец Виталий. — Ние сме християни, православни. И дори в рамките на църквата на Единната воля ние сме малко особени, разбираш ли?
— Не съвсем — отсече момичето.
— Трябва да се погледне далеч назад в историята, миличка — свещеникът поклати глава. — Нашият народ е преживял страшно много. Дълго време се е самоизтребвал. Преди триста години дори се лишихме от собствената си страна, и то по такъв начин, че дори не забелязахме това. Забравихме корените си, изгубихме вярата си. И цялото ни възраждане беше свързано с вярата. Не просто с някаква вяра — с вярата на нашите бащи и деди, с верността към традициите, с отказа от насилието.
— Знам историята — Ан тръсна мокрите си коси. Извади сламката от чашата и отпи голяма глътка. — По-накратко, свещенико.
— Момиче, сред нас няма страхливци — тихо каза отец Виталий. — И никой не се бои да лети с вас, дори и наистина да си толкова съвършена убийца, както казва капитан Огарин. А да помогнем на ближния, да помогнем на слабия — това е наш дълг.
— Тогава какво?
Или беше замаяна от сериозната за нейните възраст и телосложение доза, или просто се бе нервирала.
— Мило дете — продължи със същия мек глас отец Виталий. — Твоето съществуване е пряко предизвикателство срещу нашите обичаи и традиции. При нас не е прието малко момиче да умее да убива. И затова ако някой от нас е край теб, той няма да ти помогне, а ще навреди на себе си. Разбираш ли?
— Отвращавате ли се от мен? — рязко попита момичето.
— Мъчно ни е за теб — отец Виталий наведе глава. — Прости ни, но тук няма да намериш спътник.
— Вашите деца са значително по-разумни от вас — момичето присви очи.
— Дори ако някое от тях заради младостта си или наивността си пожелае да лети с вас — в гласа на Виталий се появиха метални нотки, — няма да го пуснат. Тук не е Култхос. Пълнолетието настъпва на шестнайсетгодишна възраст. А никой от възрастните няма да тръгне с вас.
Момичето размишлява секунда. После погледна Григорий.
— Вие сте единственият тук, който е служил в имперските сили, воювал е, видял е Вселената — каза тя. Бързичко беше събрала информация. — Вече не сте млад, но не искате ли още веднъж да видите чуждите светове? А и да заработите за подмладяване, за аТан, в края на краищата!
Може би отец Виталий се уплаши от евентуалния отговор на Кононов. Но не и аз. Познавах чичо добре.
— Виждал съм свят, воювал съм — Григорий се наведе над бара и погледна Ан в очите. — Затова се и върнах. Затова и няма да полетя с вас. За подмладяване, ако даде Бог, все още мога да заработя. Но аТан не ми трябва. Нашият свят е спокоен.
Ан веднага някак посърна. Навярно до момента все още се бе надявала, че ще си намери спътник. Допи коктейла, намръщи се и остави чашата с резенчето краставичка на дъното. Погледна ме и промърмори:
— Каква гадост е този ваш квас с водка!
— Естествено — каза Кононов. — Не забеляза ли, че никой около теб не го пие?
— Гадост — с въздишка потвърди отец Виталий. — Само заради туристите се предлага.
Все пак те бяха славни момчета! Кръчмарят и свещеникът — ето кои всъщност бяха душата на нашата общност, а не съветът на старейшините или кметът. Преди малко пред гражданите седеше странно, опасно момиче, което отчасти молеше, отчасти изискваше нещо непонятно. А сега то се бе превърнало в глупава туристка, при това малолетна и надменна. Всички веднага се заусмихваха, снизходително, добронамерено. Ромка Цой, който бе отишъл при Григорий, за да си вземе допълнително питие, дори я потупа по мократа глава. Ан рязко се дръпна, но това вече изглеждаше съвсем жалко и смешно. Дете, правещо се на възрастен.
Приличащите на деца синьокожи чуждоземци със звън чукнаха чашите си. Другият екипаж заговори оживено за нещо на непознат диалект.
Очевидно обсъждаха променилите се шансове за победа.
Ан скочи от стола си и тръгна към входа на спортния комплекс. Или за да се облече, или за да разкаже на брат си за неуспеха. Всички се отдръпваха от пътя й, сякаш се бояха да не ги докосне случайно.
И в този миг входната врата се отвори и в кръчмата влезе Огарин. Лицето му беше измъчено — явно не беше спал цялата нощ — и много, много напрегнато.
— Капитане, вие сте виновен! — звънко и злобно се развика момичето. — Вие разгласихте информацията за мен и прекъснахте полета ми! Ще отговаряте за това!
Денис й хвърли абсолютно бегъл поглед:
— Успокой се. Това няма никакво значение.
— Няма значение? — момичето се втурна към него и аз изведнъж си спомних, че тя може да убива с голи ръце. — Няма значение?
Огарин не помръдна. За миг погледите им се срещнаха в кратък двубой и момичето се спря.
— Няма значение — повтори капитанът. — Упълномощен съм да съобщя на всички участници в регатата, че състезанието се прекратява.
Синьокожите наскачаха. Не забелязах как се случи, но в тънките им детски ръчички блеснаха къси
