— Имате ли представа кой би могъл да предаде тези сведения?
— Да, но това е само подозрение, тъй че не искам да говоря повече по въпроса. Вероятно се досещаш кого имам предвид?
— Само петима души знаеха всички факти около Коло, мистър Брадли. В това число и мистър Локатели. Мистър Локатели май беше много разстроен от станалото.
— Да, така е. А и беше започнал да пие твърде много. Казах, че не желая да говоря повече за това, да спрем дотук. Бедата е там, че може да се вдигне адски шум. Засега вестниците още не знаят нищо, но ако тази работа се разчуе, ще я използват като оръжие при изборите. Противниците на президента няма да се спрат пред нищо, за да дискредитират правителството. Не е изключено да изпратят тук комисия от Конгреса.
— С каква цел?
— Да съберат факти и да разпитат свидетели.
— В Сицилия е невъзможно да се намерят свидетели.
— Да, разбира се, това все пак е нещо. — Лицето на Брадли се разтегна като ластик в признателна усмивка, сетне изведнъж се сви. — Какво стана с онези бандити, които организираха тази работа? Защо те още шарят насам-натам? — Ако някое заинтересувано лице успее да се добере до тях сега, ще имаме големи неприятности.
Полюлявайки се във въздуха, край тях мина кафяво листо на път към земята, където, застанал нащрек като дуелист с острия си бастун, го чакаше старият пазач. Зад него бавачката от миналия век дремеше, присвита свенливо.
— Станаха някои неизбежни задръжки — отговори Марко. В разговорната му реч все повече се чувствуваше влиянието на многобройните писма, които той диктуваше при работата си в склада. — Но смятаме, че въпросът ще бъде разрешен в близките дни — добави той.
— Радвам се да чуя това. Напоследък във вестниците почти не пишат за тях. Трудно е човек да разбере какво се мъти.
— Водачите, Месина и Сарди, са изолирани от техните хора — обясни Марко. — А без ръководство останалите са като тяло без глава. Могат да бъдат ликвидирани всеки момент.
— Виж, това е добре — рече Брадли. — А самите Месина и Сарди? Лесно ли ще бъде да ги довършим, както май си мислиш?
— Смятаме, че няма да има никакви затруднения. Сарди е готов да предаде Месина, когато му дойде времето.
— Да го предаде на кого?
— На полицията.
— Но нали полицията винаги е подкрепяла Месина?
— Само полковниците и генералите, мистър Брадли. Обикновените полицаи го ненавиждат. Той е избил твърде много от тях.
— Прощавай, Марко, не знаех как стоят нещата. Живея между вас вече толкова години, но все още съм пеленаче, когато опре до такива работи. Значи големците смятат, че е полезно да имат под ръка този човек, а дребните риби са на друго мнение. Впрочем, като става дума за ликвидирането на бандите, кой ще се заеме с тази мръсна работа? Хората от братството?
— Кой, мистър Брадли?
— Приятелите, ако предпочиташ. Теб те наричат приятел, нали?
— Старая се да бъда приятел на моите приятели.
— Я не го усуквай. Зарежи заобикалките — разсмя се Брадли. — Добре, така да бъде. Главното са твоите уверения, че каквото и да се случи, няма защо да губим съня си заради бандитите.
— Бъдете спокоен.
— В течение ли е дон К. на замисленото от теб окончателно разрешение на въпроса?
— Кой е този дон К., мистър Брадли?
— Дон Клаудио Вилалба. Нима изобщо не си чувал за него?
— Зная го по име, разбира се. Но нищо повече.
— Слушай, Марко, кой кого се мъчи да избудалка? Ще те смая ли, ако ти кажа, че поддържаме връзка с дон К. още отпреди нахлуването? Ще те изненада ли това, Марко?
Очите на Марко гледаха Брадли с такава безизразност, с каквато гледаха на богомолците огромните мозаечни липа на светците от стените на катедралата в Монреале. Тази подчертана безизразност на погледа и равнодушието на лицето минават пред сицилианците за невъзмутимост, която е много на почит, но това е всъщност чисто източна и отрицателна черта, нямаше нищо общо със западното разбиране за невъзмутимост. Брадли понякога подозираше, че зад това се крие дори умението да престанеш да мислиш.
За миг той се ядоса. „Тоя знае, че на мен ми е известно, тогава какъв смисъл има всичко това? Защо не бъде поне малко откровен с мене?“
— Нима не ти идва наум — попита той, — че цялата тази тайнственост може да иде много далеч? Разбирам много добре, че такава е местната традиция, от която се възхищавам и която уважавам, но когато двама души като нас — нека бъдем реалисти! — преследват едни и същи цели, това може да доведе до объркване и да намали ефикасността. „Да му кажа ли? — помисли си той. — Защо пък не.“ — Знам кой е дон К., знаем кой си и ти. Известно ни е, ако щеш, и това, че дон К. те изпрати при нас, че се славиш като неговия най-буден момък. При това положение защо отсега нататък да не поразменяме някои сведения? Това ще облекчи живота ни.
Марко се усмихна, както правеше винаги, когато е смутен.
— Мистър Брадли, вие грешите много, уверявам ви. В нашата страна обичат да преувеличават. Твърде много хора говорят, каквото им хрумне. Всеки може да ви потвърди, че работя осем часа на ден в склада на базата. Не ми остава никакво време да се бъркам в работи, които не ме засягат. Може да се каже, че имам няколко връзки — приятели, ако щете, — но нищо повече. Мъча се да помогна, това е напълно естествено.
Брадли слушаше усмихнат обичайната димна завеса от думи и оправдания. Наследство от Изтока. Никога не ги заставяй да кажат просто „да“ или „не“, дори да се опиташ, ще бъде чиста загуба на време.
— Да, да, зная — рече той. — Добре, Марко. Нека бъде твоята.
Съвещанието, на което трябваше да бъдат обсъдени плановете на Марко за ликвидирането на бандитите — дон К. беше запознат с тези планове от Таляфери, — се състоя във вилата на архиепископа в Монреале. Присъстваха шефовете на единадесет фамилии от Почтеното братство, всеки от които, влизайки, се навеждаше да целуне пръстена на ръката на дон К. По това време дон К. беше на петдесет и няколко години, човек с грубовато, уморено лице и със замислени очи. Беше известен с немарливото си облекло, с навика си да ходи винаги по чехли, с грубия си език, с лъхащия от него лек мирис на краварник, с умението си да се прави на заспал посред някой отегчил го разговор и с хипнотичната си, както изглежда, власт над истинските господари на острова: принцовете, херцозите, бароните, самия архиепископ. За него имаше безброй легенди; според една от тях по време на съюзническия десант тон просто вдигнал телефона, помолил да го свържат с немския фелдмаршал в Рим и му наредил да изтегли войските си. От факта, че войските загадъчно изчезнаха, че Западна Сицилия се предаде на съюзниците без нито един изстрел и че след време съюзниците обсипаха дон К. с почести и любезности, може да се предположи с основание, че в легендата има нещо вярно. Когато войната свърши, той беше дал да се разбере, че целта му е да установи мир и порядък в Сицилия, и то тогава, когато в планините шареха тридесет и две банди от престъпници, а в източния край на острова действаше без особен успех сепаратистка армия, тайно въоръжена от съюзниците, и когато възкръсналите профсъюзи правеха непоносим живота на едрите земеделци и ги плашеха с призрака на класовата борба.
Марко беше повикан в Монреале, в случай че се наложи да го разпитат за подробностите на плана, но той прекара в бездействие часове в един хамбар заедно с телохранителите, които бяха дошли с господарите си; те бяха все хора, известни с умението си да мълчат. В няколкото случая, когато стана дума за дон К., те говореха почтително за „известно лице“. Съвещанието започна в седем сутринта, а по пладне Марковият покровител Таляфери излезе, потупа го по рамото и му кимна, давайки да се разбере, че всичко е минало
