Спина запуши носа си с кърпичка.
— Ще бъда откровен. Тук вони. Можете да отглеждате птици. Вземете си куче, ако щете. Ако държите на котките си, ще трябва да ги гледате на друго място.
— Добре, сеньор Спина. — Тя се обиди, но нямаше как. Беше известна като честна и делова жена, а ето че й показаха кой тук е господарят.
— Готов съм да пооживя заведението, сеньора, ако изпълнявате нарежданията ми. Изхвърлете котараците на улицата, където им е мястото, вижте някой да почисти добре къщата и оставете отворени прозорците. След ден-два ще мина да видя какво става.
Този път не се виждаха никакви котки и Спина заговори за плановете си.
— Времената се менят — отбеляза той, след като сеньората го поздрави и му предложи чашка кафе, — а ние трябва да вървим в крак с тях. Доходите ви пак са паднали този месец. Трябва да направим нещо да увеличим клиентелата.
— Заведението трябва да мисли за реномето си — възрази тя. — Клиентелата ни е консервативна. Твърде големи промени може да предизвикат недоволство.
Спина подуши въздуха.
— На какво мирише?
— Парфюмиран аерозол, сеньор Спина. Наредих да почистят къщата, както поръчахте. Аерозолът премахва мириса на застояло.
— Стори ми се, че още вони на котки — каза той. — Да се върнем към клиентелата, сеньора. Трябва да разберете, че аристокрацията на този остров загива. Колко клиенти, например, имахте днес?
— Понеделник никога не е хубав ден. Но бяхме удостоени с посещение на маркиз де Санта Ана.
При произнасянето на това име сеньората сниши гласа си до почтителен шепот.
— И колко време стоя маркизът?
— Почти целия следобед.
— Мога ли да зная колко му взехте за посещението?
Тя обясни кротко:
— Тук не говорим за такса. Клиентът може да остави толкова, колкото сметне за необходимо.
Тя вдигна чашката му и оправи изящно извезаната батистена покривчица под нея.
— Това вече е беда. А колко сметна за необходимо да остави клиентът в случая?
— Двадесет и пет долара.
— Едно време доста пари — отбеляза Спина, — а днес нищо. На този остров идват като туристи някои от най-големите тузове в света. За времето, което е прекарало със Санта Ана, вашето момиче би могло да забавлява трима-четирима от тях. — Той подбираше думите си внимателно, стараейки се те да не звучат обидно. Беше човек, който с усмивка на уста можеше да поднесе лоша вест.
Сеньората се овладя с лек унил жест, сякаш пропъждаше дим от себе си; отвращението, което породи у пея вулгарното предложение на Спина, не пролича зад мрежата от бръчки.
— Страхувам се, че младата дама, която беше с маркиза, не би се съгласила да забавлява, както се изразихте вие, трима-четирима туристи за един следобед.
— Извинете, сеньора, не разбирам. — При тази съвсем непривична за него ситуация Спина едва се удържа да не избухне в смях. — Не е ли това въпрос на чест за фирмата?
— Всички момичета в заведението имат такъв шик и маниери, които привличат благовъзпитания човек — отговори тя.
— Мога ли да видя снимка на предпочитаната от маркиза?
— Разбира се.
Тя отдели една снимка от купчината, от която клиентите правеха избора си.
За Спина имаше нещо познато в снимката.
— Виждал ли съм я преди?
— Не, сеньор Спина.
Фотографията беше ярка и неконтрастна — от онзи вид, който беше излязъл от мода още преди двадесет години. На светлия, леко замъглен фон лицето би могло да бъде ликът на някоя киноактриса от тридесетте години, например Джийн Харлоу.
— Изключително момиче — каза сеньората — с трагична съдба. Загуби съпруга си при революцията. Опрели го на една стена и го разстреляли по бързата процедура. Това се случи на мнозина. Тя говори английски перфектно.
— Само с такива снимки ли разполагате? — попита той. — Клиентите не очакват ли да видят нещо голо?
Устата на сеньората — безжизнена цепка в маската от гущерова кожа — потрепна, но тя не каза нищо.
— Ще ми се да поговоря с това момиче — каза Спина. — Повикайте я. Може да почетем стихове заедно. — Това лице от миналото го заинтригува.
— Ще й телефонирам да разбера дали е свободна — каза сеньората. — Сега може да не е удобно; иначе тя ще бъде тук след половин час.
— Добре. Да поговорим за бъдещето. Както намекнах вече, тук всичко трябва да се промени. Каня се да разпердушиня този приют и да започна отначало. Ще направим козметична операция на „Буена Сомбра“ — музика, свестен бар с бардами, дансинг, приветлива атмосфера. Може би на маркиза няма да му допадне, когато завършим всичко това, но туристите от корабите ще проправят пътека до тази врата. Ще трябва да видя всички момичета във вашия списък и лично да ги огледам, за да съм сигурен, че са подходящи за такова заведение, каквото имам предвид. Ако реша да ги наема, трябва да запомнят само едно: че това е професия. С нея те ще си изкарват прехраната, следователно трябва да работят както всички други. Сеньората слушате, втренчила поглед в схванатите си от артрита пръсти.
— Къде е моето място в тази нова схема, сеньор Спина?
— Както казах. Надявам се, че ще можем да работим заедно. Ако е така, толкова по-добре. Ако не… е, трябва ли да ви казвам…
Тя кимна покорно. Една сълза се отърколи изпод клепача и мигом изчезна в релефа от бръчки.
— Ако останете, ще трябва да свикнете да стоите зад кулисите — каза Спина. — Може да ви отделя канцелария на горния етаж. Тази стая ще ни е нужна. Ще трябва да преместите всички тези вехтории на друго място.
Срещата на Сипна с Мария де Мора, звездата на „Буена Сомбра“, не мина успешно. Макари все още жизнен и полово активен на петдесет и пет години, той все по-често търсеше възбуда в младостта, а Мария, която никак не приличаше на носталгичния си портрет, вече не беше така млада. Тя беше слаба и скована, с изящни безчувствени черти, тъжни очи и замислен вид. Приливът на кръв в слабините на Спина секна, когато тя се изправи пред него. Той хвана Мария за ръката, безжизнена като гипсова отливка, и я поведе към посочената стая, а сеньората тръгна след тях с ужасната си усмивка, къткайки насърчително.
Стаята му напомни най-добрата спалня в четвъртокласен хотел в Нови Орлеан: креват с балдахин, тежка, разнебитена мебел, пропит от меланхолия интериор и едва прикрит от аерозола мирис — почти сигурно — на котарак. Мария седна на края на леглото, с ръце в скута, замислена, с невиждащи очи. Когато малката прислужница Динора, потръсквайки самонадеяно младата си гръд, им донесе кафе в малки чашки и шафранени сладки, Спина я ощипа по бузата и я потупа по задника, преди тя да си тръгне.
Той направи всичко възможно да предразположи Мария.
— Хубаво момиче си. Хубава коса, хубави очи. На колко години си?
— Двадесет и шест.
— Сеньората ми каза, че си загубила съпруга си.
— Убиха го при революцията.
— Жалко. Сигурно животът ти е труден. Семейство имаш ли?
— Само майка. — Тя упорито отбягваше погледа му и отговаряше на въпросите му безучастно, едва ли не с негодувание.
— Слушай, Мария — каза Спина, — по една случайност аз съм собственик на този вертеп, но сега можеш да ме смяташ просто за клиент, който е видял снимката ти и те е харесал. Хайде, дръж се с мен като такъв.
