страх да не загуби престижа си в очите на Спина. — Работех за дон Винченте, а той не обичаше хората му да се бъркат в такива каши. Думата му беше закон.
— Светът се промени — каза Спина. — Днес половината континент пуши марихуана, гълта или си инжектира наркотици. Аз само задоволявам съществуващото търсене. Положението е същото, каквото беше в дните на сухия режим. Ако ние не дадем на хората онова, което търсят, някой друг ще стори това. Както и да е, пука ли ти какво ще стане с тях?
Това беше възможност да си върне загубените позиции. Съдбата на наркоманите вълнуваше Марк не повече от съдбата на жителите на Венера, ако там имаше такива.
— Ни най-малко — отвърна той твърдо.
— Хората от нашия край са прекалено умни, за да гълтат наркотици. Ако тези животни искат да се тровят, какво ни засяга? Не аз създадох този пазар, той съществуваше и преди мен.
— Струва ми се, че сте прав — каза Марк. Наркоманите бяха глупаци и той изпитваше към тях такава антипатия, каквато други изпитват към нарушителите на закона. Каквото и да е възмездието, те си го заслужават.
— Е, и какво ще кажеш?
— Още трябва да преустроя живота си. Позволете ми да помисля няколко дни.
Спина кимна с разбиране, но Марк почувствува властната му воля. Стареещият глава на мафията сега излъчваше някаква тайнствена сила — като онези странстващи илюзионисти, които идваха по празници да мамят планинците в Калтанисета. Тези дрипави нищожества подчиняваха тълпите на своята воля, опияняваха ги с безумни надежди, заслепяваха ги с видения на феникси и ангели, които се изпаряваха на разсъмване.
— Мисли колкото искаш — каза Спина. — Сега е спокойно и мога да се оправя сам, но може би скоро ще ми потрябваш, а тогава бих искал да съм сигурен, че мога да разчитам на теб.
Марк кимна. Какво по-сигурно от това, помисли си той, че когато го призоват, той ще бъде принуден да се подчини.
От кантората на Спина Марк отиде в новосъздаденото Министерство на националното възстановяване, за да обсъди бъдещето на капиталовложенията на дон Винченте в хотелите с един чиновник от отдела, който се занимаваше с конфискуваното имущество на чужденците. На този етап национализацията не беше завършена още юридически, останалите в Хавана чужди капиталисти се мъчеха с всевъзможни доводи и уговорки да отложат окончателната катастрофа с надеждата, че ако новата власт падне, онези предприятия, които още не бяха национализирани, ще започнат отново да функционират без юридически усложнения, свързани с прехвърлянето на собствеността. Както и всеки друг представител на чуждестранния капитал, Марк беше готов да се хване и за сламка, от това нямаше да загуби. Имаше няколко свободни дни, защо да не използва времето да направи в крайна сметка нещо за стария си работодател.
Щом Марк излезе, Спина заключи кантората, взе такси до края на „Прадо“, където го освободи, и свърна в улица „Анимас“, най-любимата му улица в света. Вървеше бавно в топлия благоуханен въздух под чуруликането на хиляди невидими птици, които никога не можеха да заспят от шума на Хавана. Множеството кубинки, излезли на вечерна разходка, му приличаха на танцьорки от някакъв мюзикъл, които всеки миг можеха да изпълнят някой танцово-музикален номер. Той се сля с върволицата красиви жени, които с изразителни жестове обсъждаха събитията на деня и насищаха въздуха с мириса на плътта си. Ветрила шумяха меко над мозаечната настилка на улицата, а изящна плетеница от сенки трепкаше като листак, когато ветрецът разлюляваше окачените на синджири улични фенери.
Спина беше на път за „Буена Сомбра“, най-известния публичен дом в града, който беше позакъсал, и Спина успя да го купи съвсем евтино. Към наркотиците го бяха подтикнали чисто икономически съображения — нали трябваше да се живее, а иначе у него имаше естественото влечение към всичко, свързано с нежния пол. Обичаше компанията на жени, а там те като правило откликваха на ухажванията му и му отговаряха със симпатия. Най-лекият начин да влезе в живота на колкото се може повече жени беше организираната проституция; от негова гледна точка оттам падаха малко пари, но огромно развлечение.
В това отношение Хавана предлагаше изключителни възможности. Красиви и нуждаещи се жени колкото щеш, безграничен пазар, но организацията беше примитивна. Публичните домове на Хавана бяха в такова състояние, че туристът трябваше да бъде мъртвопиян, преди да го примъкнат вътре, за да не вижда помещенията, облицовани с плочки като обществени клозети, вещиците, които прибираха парите, и да не усеща миризмата на антисептичните средства и на мръсните пешкири. Подобни места се посещаваха от простолюдието.
Богатите възможности на туристическия пазар оставаха неизползвани поради тези лоши условия и именно тук Спина разгръщаше способностите си. Той купи шест такива заведения, махна плочките, обезшуми клозетните казанчета и инсталира уютни американски барове с меко осветление, комплектувани с приятни бардами, конто кацаха на високите столчета и пиеха оцветена вода. Те вземаха от клиентите пет пъти повече отпреди.
Данните от едно проучване убедиха Спина в огромните възможности на системата за продажна любов. Той остана изумен, когато разбра от хора, които знаеха на пръсти местния плътски пазар, че почти всяка втора жена в Хавана е готова при случай да се продаде за не повече от пет долара и че това не прави никому никакво впечатление. Увериха го, че с това се занимават дори иначе почтени съпруги, когато мъжете им оставаха без работа и без пари, както и зле платените продавачки, чистачки и перачки, за които подобна сума беше непреодолима съблазън.
Затова в свободното си време, когато някой би се отморявал с дърводелство или с отглеждане на орхидеи, Спина започна да организира този податлив материал и състави каталог с адреси, телефони, физически данни и снимки на разположение на хора, които работеха на комисиона във всеки хотел. Деветдесет процента от жените бяха цветнокожи — „карамелени задници“, както ласкаво ги наричаше Спина, — но някои клиенти предпочитаха бели и за да задоволи това търсене, той се сдоби с „Буена Сомбра“. Специалитетът на заведението, управлявано от културна възрастна аристократка, бяха бели девойки от обеднялата буржоазия, но сега то беше сериозно засегнато от новия повей и от това, че мнозина богати кубинци не се доверяваха на новата власт и започваха да напускат страната.
Входът към „Буена Сомбра“ беше незабележим — тясна врата между магазин за обувки и банка. Спина натисна звънеца и бе въведен от прислужницата, чевръсто мулатче с огромни очи. То тръгна да съобщи за Спина, но той извика след него:
— Хей, зъркел, ела тук. Говориш ли английски? Как се казваш?
— Динора, сър. На вашите услуги.
— На вашите услуги, а? Много мило. На колко си години?
— Тринадесет, сър.
Спина извади с два пръста петдоларова банкнота от джоба на претрупаната си с басти риза и й я подаде. Стана му драго, когато момичето направи реверанс.
— Някой те е възпитал много добре, Динора. Окей, върви да кажеш на сеньората, че съм тук.
Заведението плаче за нова метла, помисли си той. Къщата беше мрачна и старомодна, с вътрешен двор, с твърде много потъмнели огледала и изподрани маслени платна. Плискащият в центъра на двора фонтан привлече вниманието му и той забеляза, че дори златните рибки, които лениво кръжеха в басейна, изглеждаха някак безцветни и стари. Твърде много гербове и почти никакъв живот, светлина и музика. Мадам — стара вещица с жълта перука и с безброй замазани с пудра бръчки, уж внучка на някакъв генерал — беше превърнала приемната, която трябваше да вдъхва бодрост и увереност у клиентите, в бърлога с изпотрошена мебел. Но най-лошото нещо в заведението бяха дванадесетте котарака на сеньората. Спина не понасяше котки, противни му бяха дори загладените, охранени галеници, които се срещат в повечето американски домове, а кубинската порода — мършави, проскубани, дългокраки, с големи тестиси и зли муцуни — го изпълваше с погнуса. Още при първата им среща Спина беше показал ясно отвращението си.
— Никакви котки тук, сеньора!
— Сеньор Спина, те са моето семейство. Трудно ще ми е да се разделя с тях.
