По пътя Виктор и Джони спираха два пъти да пийнат нещо и пристигнаха в ресторанта малко преди три часа, когато обедната суетня вече беше свършила. Покрай едната стена на ресторанта имаше сепарета, а отсреща — дълъг бар. Сепаретата още бяха заети и те седнаха на една маса в средата на ресторанта. Специалитетът на заведението беше пържола на дървени въглища; един от готвачите с бяла шапка прие поръчката им и се върна в края на ресторанта при скарата, над която се стелеше синкав дим. Напитки им сервира момиче в унгарска носия. Гърмеше рок музика. Пиха бира, после мартини с водка. Виктор тъкмо допиваше втория си коктейл, когато четирима дребни мургави мъже влязоха и седнаха на съседната маса.
— Ето го — каза един от тях на останалите, прикривайки с ръка устата си.
На Виктор му направи впечатление само това, че четиримата някак си не пасваха на обстановката. Бяха твърде дребни, твърде тихи и твърде сплотени като група. Младите художници и техните почитатели, които идваха тук, защото храната беше евтина и можеха да хапнат и на кредит, имаха нещо общо по външност и държане, което у тези хора липсваше. Те приличаха на келнери в почивния си ден, лишени от професионалното самочувствие. Келнерката прие поръчката им за напитки от един от тях, който се обърна към нея с почтителност, на каквато тя не беше свикнала, и с нервна усмивка й се извини, че приятелите му много дълго избират. Той седеше с лице към Виктор, който обърна глава, сетне пак погледна към него, по- скоро чувствайки, отколкото виждайки с периферното си зрение, че този човек не сваля очи от него. Човекът му се усмихна като на стар познат.
Виктор зарови в паметта си, като се мъчеше да си спомни къде е виждал това лице с добре оформени, стегнати черти, малки очи и черна гъста коса, която започваше едва ли не от веждите. Не можа да си припомни. Джони подхвана разговор за един мач на отбора „Ред сокс“, който бяха гледали заедно през лятото. Когато келнерката мина покрай тях, Виктор протегна ръка така, че тя, ще не ще, трябваше да я докосне с бедрото си. Нещо пак го накара да обърне глава; онзи още го следеше с поглед, все така усмихнат. Той каза нещо, но то потъна във внезапно нахлулите от близката врата шумен говор и рок музика. Озадачен, Виктор се наведе към човека, очаквайки да затихне глъчката.
— Мръсно копеле — изруга онзи, все тъй усмихнат. Или поне нещо такова.
— Кво каза? — попита Виктор. Може би така му се чу, или пък онзи беше пиян.
— Мръсно копеле — повтори човекът, този път съвсем ясно.
Лицето на Виктор пламна и той стана, клатушкайки се след трите бири и четирите мартини. В такива случая много му се искаше да може да гледа с онзи прословут поглед, който за баща му в началото на кариерата му е бил по-добра защита от всякакъв револвер. Но в погледа на дон Винченте искреше увереност в собствените сили, която той не можа да предаде на никой от синовете си. Вместо това Виктор прибягваше към ругатни.
В ресторанта настъпи тишина. Джукбоксът замлъкна и всички обърнаха глави към тях.
— Ако някой се интересува — каза човекът, — мога да ви представя мистър Виктор Стивънс. Прочутият мистър Виктор Стивънс, всички сте слушали за него. Когато няма кого да изнасили, прибягва до ръчната индустрия.
— Който сега май си е наумил да вдига патърдия или нещо такова — намеси се втори от компанията. Той побутна чашата си, подпря се с ръце на масата и стана.
— Да се измитаме оттук — зашепна Джони. Но до Виктор вече бяха застанали и го държаха за ръцете двама колежани, които действаха като пазители на реда в съботните вечери, когато ставаше прекалено оживено, а иначе работеха в кухнята.
— Не чухте ли как този ме оскърби? — попита Виктор.
— Чухме, мистър Стивънс, и ще помолим и него, и компанията му да напуснат. Но струва ни се, във ваш интерес е вие и приятелят ви да тръгнете първи.
— Пуснете ми ръцете. Трябва да платя.
— Всичко, което сте консумирали тук, е за сметка на заведението. А сега да тръгваме, мистър Стивънс, ще бъдете ли така добри? Колкото по-скоро се махнете оттук с приятеля си, толкова по-малка е вероятността да пострада някой.
Виктор и Джони излязоха, седнаха в колата и запрашиха по черния път към шосето. Джони предложи уж по-пряк път, но той ги изведе до някаква ферма и трябваше да обръщат. Едва върнали се до кръстопътя, един „Скайларк“, в който седяха четиримата, ги настигна и ги притисна към края на пътя. Като ги видя да излизат от автомобила, всеки стиснал по една дръжка от кирка, Виктор изскочи от колата и хукна обратно към ресторанта, сподирен от четиримата. От ресторанта го деляха две мили, той имаше малък аванс пред преследвачите си, но след толкова седмици, прекарани главно пред телевизора в пиене на бира, той не беше във форма и знаеше, че няма да им избяга. Продължи да тича, защото не му оставаше нищо друго, ала четиримата дребни мъже бавно, но сигурно го настигаха. Отдясно видя някаква занемарена овощна градина с чепати, болнави ябълкови дръвчета и се втурна през ниския жив плет с надеждата да се скрие някъде. Но дръвчетата бяха хилави и далеч едно от друго, а безлистните им клони не предлагаха убежище.
Когато първият почти го настигна, той се завъртя около едно дърво и хукна обратно, мятайки се бясно като обкръжен от кучета елен, без да мисли какво прави. Накрая го сгащиха. Опрял гръб в едно дръвче, той дишаше тежко с широко отворена уста, а по брадата му се стичаха слюнки. Те не бързаха, сами не можеха още да си поемат дъх, но се хилеха един на друг, малко неуверени какво да правят по-нататък.
С настъпването на вечерта животът замираше и наоколо цареше ужасна пустота. Разпокъсани облаци се точеха по изсушеното небе. Чайки, долетели от крайбрежието по течението на реката до езерата около Уебстър, се рееха обратно към брега. Виктор виждаше през плета червената светлина на колата си някъде в далечината, но Джони Вентура беше изчезнал — той се влачеше по черния път към „Дофен“ да търси помощ, а дотам му оставаше още цяла миля. В низините легнаха сенки, а лицата на оградилите го пуерториканци жълтееха на чезнещата светлина. Сега като че ли ги беше обзело смущение, почти срам. С помътен от страх разсъдък Виктор търсеше думите, които можеха да ги умилостивят, оправданието, което би го извинило, подкупа, който да отсрочи изпълнението на присъдата.
— Слушайте, момчета, просто нямаше как… — Това беше всичко, което му дойде наум.
Водачът на пуерториканците, който така упорито се усмихваше, сега стана сериозен и сякаш размисляше над молбата, като се мръщеше и потрепваше нервно. Той стоеше широко разкрачен, стиснал с две ръце сопата, докато другите започнаха да се оглеждат неспокойно.
— Anda, хайде — обади се един от тях. Макар че гореше от нетърпение да действува, той беше плах човек и извърна поглед встрани. Досега те стояха като група хора, срещнали се случайно на ъгъла, които не знаят какво да си кажат и чакат някой пръв да наруши мълчанието.
— Защо не вземете колата ми, момчета? — попита Виктор с хрипкав и жаден, но лишен от надежда глас.
Забил поглед в обувките си, плахият пуерториканец каза:
— Мистър Стивънс, трябваш ни ти, а не лайнарската ти кола:
— Matalo — обади се друг. Por que estamos esperando14?
— Tu primero15.
Заспориха шепнешком, сякаш се страхуваха да не ги подслушват, и размахваха дръжките за кирки. Въпросът като че ли беше кой трябва да започне.
— No, tu16.
Първият колеблив, слаб, нерешителен удар, удар на родител, който трябва да накаже обичното си дете, нанесе пуерториканецът, който беше престанал да се усмихва. Виктор отби удара с дясната си ръка, но в този момент пристъпи плахият пуерториканец който размаха дръжката над главата си и го халоса с все сила. Ударът счупи челюстта на Виктор на две места. После друга дръжка се изви като лястовиче крило, порещо маранята, и се стовари като чук върху дясната му скула. Той усети как костта хрусна като стъкло, окото му се разфокусира и светът за него се разпадна в двойни образи от навъсени лица и вдигнати ръце. Пулсът му затрака бавно като метроном в ушите му. Той се свлече на колене, подпирайки се на здравата си ръка, и въпреки болката успя да стигне до мисълта, че ако сега се отпусне на земята, повече няма да стане. Би се молил, ако можеше да си припомни думите на която и да е молитва, но не можа и призова майка си. Последният удар му счупи няколко ребра, парче кост прониза дроба му. Той вече не можеше да говори, макар че устните му, запенени от бликащата от дроба яркочервена кръв, все още се мъчеха да произнесат
