следи отблизо някои големи операции. Струва ми се, че някои от личните му спомени, публикувани за пръв път от вашия вестник, могат да бъдат крайно интересни за читателите.
— Готов съм да се съглася с вас, мистър Ричардс — каза Маккларън. — Ако можем да поместим нещо ново и от такова естество, за каквото споменахте вие, то положително ще предизвика интерес. — Едрото му отпуснато лице се изопна от напрегнатото мислене. — Такъв материал не се намира лесно.
— При това съвсем достоверен. Никакви празни приказки, само онова, което е ставало зад кулисите. Мистър Стивънс има няколко интересни писма от видни личности и може да се съгласи вие да ги използвате. Не разбирам много от журналистика, но мисля, че такава статия ще бъде препечатана от всички вестници в страната.
— Не е изключено — каза Маккларън, — при условие че материалът съдържа неизвестни неща и е достоверен. — Очите му сякаш се събраха на носа. — При какви условия мистър Стивънс е готов да ни преотстъпи изключителното право да използваме този материал?
— Впрочем, да — каза Марк. — Нещо съвсем дребно. Той би искал в очерка да не споменавате нищо за сина му Виктор.
— Е, при тези обстоятелства бих могъл да направя това — съгласи се Маккларън. — Смятам, че положително ще можем да се споразумеем в тази насока.
— Мистър Стивънс е много привързан към сина си. Една блага дума за това момче и вие сте приятел на Стивънс за цял живот. Естествено, обратното също е вярно.
4
Още от пубертета голяма част от времето на Виктор беше посветена на изучаването на теорията и практиката на изнасилването. Първото физическо насилие той извърши още като ученик във Фриймонтската гимназия. Обикновено жертвите биваха слугинчетата на майка му, а стратегията му се основаваше на удобното разположение на стаите в къщата. На слугинята винаги даваха мансардата в едно крило, отделено с тъмни стълбища и коридори от останалата част на къщата, а спалнята на Виктор — достатъчно далеч от покоите на родителите му — беше на пътя към това крило. Петнадесетгодишният Виктор изчакваше удобния случай да сложи силна доза сънотворно в храната на момичето, след което, без да бърза, се залавяше с безчувственото й тяло. Той беше общо взето свенливо, затворено момче и не можеше да събере достатъчно самоувереност дори и при безчувствена жертва. Но той изучаваше прилежно физиологията и когато не успяваше да обезчести някоя девственица, знаеше как да извърши малка операция с джобното си ножче, за да си улесни работата. По-късно с нарастването на увереността и потенцията той загуби вкус към пълната пасивност и измисли начин да сплашва момичетата, за да ги накара да капитулират: в гредите на мансардата скриваше малък високоговорител, от който се разнасяха зловещи звуци, записани на скрития в един шкаф отвън магнетофон. Щом преценеше, че страхът е омаломощил достатъчно жертвата, той почукваше на вратата и предлагаше закрила. Слугините бяха все пуерториканки от бедни емигрантски семейства, понякога и сираци, които едно католическо дружество изпращаше за къщна работа в семейства, чиято порядъчност се установяваше предварително чрез най-внимателна проверка.
Сегашната слугиня, заменила предишната, която месец преди това изведнъж си отиде със зачервени очи, без да каже дума, беше петнадесетгодишно момиче на име Елвира. Седмица след като пристигна, Елвира се събуди една нощ от странни шумове в стаята. Тя се завя презглава и полежа така няколко минути с разтуптяно сърце; после, когато шумът заглъхна, стана от леглото да запали малката лампа, дадена й от дона Карлота. Но Виктор беше изключил тока в тази част на къщата и стаята остана тъмна. Изведнъж нещо невидимо над главата й забълбука и закряска, Елвира се втурна към вратата, издърпа резето и изскочи в коридора, където я чакаше Виктор.
За нещастие Виктор, който се напиваше лесно, този път беше безпаметно пиян и в боричкането с нея загуба всякакъв страх от възможните последици и прекали с насилието. При дефлорацията той разкъса не само химена, но и вътрешната стена на влагалището. Когато най-после я пусна, Елвира се втурна гола и ужасена по стълбите надолу, прикрила половите си органи с ръце, а между пръстите й струеше кръв. На виковете й притича дон Винченте, който предпочете да не вика линейка, а загърна девойката с одеяло и сам я откара в болницата, където взе да пъха стодоларова банкноти в ръцете на когото му попадне.
На другия ден безмълвието на къщата беше нарушено от полицейския началник Хенри Вайсман, който мълчаливо връчи на дон Винченте куп снимки. Вайсман беше обхождал улиците петнадесет години като обикновен полицай, докато изведнъж преди година новият кмет Джордж Грубшек го повиши. Бавно, но сигурно професията на този човек беше изваяла от мекия овал на лицето му един квадрат от мускули и кости; от двете страни на носа към краищата на устата му се спускаха дълбоки бръчки, издълбани от суровото всекидневие на професията му.
Дон Винченте се взря в недоизсъхналите, увиващи се лъскави снимки: фотографът беше заснел отблизо с почти неестествена яснота разпокъсаната окървавена тъкан, драскотините от нокти по корема и бедрата, сърповидните отпечатъци от зъби по гърдите. Устата му се напълни със слюнка, за миг той не беше в състояние да проговори и с мъка преглътна.
— Кметът може ли да се оправи с това? — попита той накрая.
Вайсман поклати глава в знак на отрицание. По лицето му — обикновено барометър за гняв, сега личаха, макар и едва забележимо, загриженост и смущение. От устата му се носеше сладникав дъх на уиски, от който на дон Винченте му се догади.
— Едва ли. Един от докторите в болницата се ребчи. Ако не вземем мерки, ще извика щатската полиция.
— Какви мерки?
Вайсман сви рамене, в погледа му се четеше нерешителност и несигурност.
— Кой е правил тези снимки?
— Нашият фотограф. Не знаеше кой е замесен в тази работа.
— Можеш ли да вземеш негативите?
— Мога, разбира се, но когато фотографът на щатската полиция се залови да щрака, снимките ще бъдат същите.
— Нямаше ли някаква уговорка щатската полиция да не се занимава с нашия град?
— В случай на дребни нарушения, да. Но това е голяма история, мистър Стивънс. В някои щати за такова нещо изпращат на електрическия стол. Всеки съдия, който види тези снимки, ще осъди сина ви поне на десет години.
— Слушай, Вайсман, а кой ти каза, че моят син е извършил това? Не е синът ми. Тук има нещо нагласено. — Обзет от гняв, дон Винченте почти повярва на думите си. Виктор беше изнасилил малолетно момиче, той знаеше това, но нищо не можеше да го убеди, че синът му е нанесъл тези рани, показани на снимките. Какво целеха тези хора? Какво им пречеше да извадят от полицейските архиви набор снимки от някое дело за изнасилване и да използват сегашните му неприятности, за да го изръсят? Дон Винченте знаеше всичко за Вайсман, по-специално това, че всяка седмица е събирал по пет долара от всяка проститутка в Солсбъри. Той беше от онези хора, които дон Винченте просто не можеше да търпи, макар че беше принуден да прибягва до услугите им.
— Вземи тези снимки и се махай оттук, Вайсман — каза той. — Ако стане така, че някой ден синът ми го изправят пред съда и излязат наяве снимки като тези, на другия ден ти се връщаш там, откъдето започна — ще биеш крак по улиците.
Дон Винченте позвъни на кмета Грубшек.
— Джордж, този конски задник Вайсман беше при мен с куп снимки. Знаеш ли за какво става дума?
— Подочух нещо — отговори Грубшек. — Не звучи много приятно. Нещо за сина ти и за някакво малолетно момиче.
— Имаше си някаква неприятност с момичето, което прислужва у нас. Някаква хлапачка от Пуерто Рико. Нали ги знаеш какви са. Разправят, че сега всички те пафкат опиум. Ако тя или семейството й имат някакви оплаквания, готов съм да ги изслушам. Можеш ли да се свържеш с тях? Предпочитам да оставя това на теб. А за Вайсман какво да ти кажа — нещо не ми харесва у този човек. Може би трябва пак да го направим обикновен полицай. Добре ще е да се свържеш колкото се може по-скоро със семейството на това момиче, Джордж, и да уредиш нещата така, както намериш за най-добре. Ще направиш ли това и да ми кажеш какво
