Хората там са прекалено търпеливи. Не искат да ме тревожат с неприятностите си. В момента имам чувството, че всичко се разпада.
— Поне все още ти пишат — отбеляза Тереза. — Аз май не получавам вече никакви писма. От мама нямам вест цели шест месеца. Скарала се е с бакалина, който й пишеше писмата. Може да е болна, а аз нищо не зная.
— Трябва да се върнем — каза той и усети как гърлото му се стегна при тези думи.
— Искаш да кажеш у дома? В Сицилия?
Дали по лицето й не се изписа тревога?
— Точно така. Оставихме там хора, които не могат да свържат двата края. Те се нуждаят от нас, а и ние от тях. Тук сме оставени сами на себе си. — Той търсеше отчаяно разумни доводи в подкрепа на носталгията и на неясните си, необясними опасения. — Хлапаците в този град са много лоши. Скоро ще трябва да изпратим Мартин в интернат, макар че и двамата не искаме това. Ако остане тук, ще го тормозят, защото е католик.
— Решаваш ти — рече Тереза. — Но ако заминаваме, не можем да чакаме повече, трябва да тръгнем веднага.
— Мнозина се връщат — каза той. — Поне половината. Постоят тук четири-пет години, посъберат малко пари и се връщат.
— Говориш за ергените, а не за семействата. Не можеш да изтръгнеш току-тъй едно семейство. Още една година и ние ще сме пуснали прекалено много корени.
Тя иска да остане, помисли си той. Тя вече е американка.
Дори на утринна светлина къщата на дон Винченте в гората изглеждаше мрачна и зловеща. Станала жертва на патологично скъперничество и на религиозна лудост, жена му дона Карлота вече не държеше постоянна прислуга. Завесите бяха свалени за пране и така и стояха незакачени, през стъклата не се виждаше от мръсотия, а октомврийските ветрове бяха посипали алеята с клонки. Един от свещениците, които дона Карлота винаги държеше около себе си, мълчаливо отвори на Марк, сетне се затътри някъде навътре в дома. Дон Винченте го очакваше в претрупаната с викторианска мебел стая, още по-разхвърляна при дневна светлина. Той подаде глава — сякаш го бяха изненадали — от един бял пуловер с висока яка; излишен подарък от жена му, който не само не отговаряше на възрастта му, а го състаряваше още повече. Той се защура като бръмбар и вдигна прах във въздуха, докато местеше мебелите да освободи място, където да седнат по-удобно.
Когато Марк му показа изрезката от хаванския „Пост“, дон Винченте я прегледа внимателно, като клатеше глава, от което изкуствените му челюсти потракваха леко.
— Четох за това в тукашния вестник — каза той. — Напечатаха доста приличен некролог. Да й е драго на вдовицата да го чете, някак си хем възвишен, хем сдържан. Този път не се разглаголстваха както обикновено. Значи пипнали са юнаците, които извършиха тая работа, а?
— Ченгетата в Хавана действат бързо — обясни Марк. — Ще ги съди военен съд. Обвиняват ги в заговор и убийство.
— Чух по радиото тази сутрин, че намерили оръжието, с което е извършено убийството, под пода на къщата на един от тези юнаци. Това не е твоя работа, нали?
Марк поклати глава.
— Трябва да е на Салваторе — заключи дон Винченте. — Познавам почерка. — Сви пръсти в знак на задоволство, сетне промени тона, което означаваше, че с този въпрос е приключено. Марк не беше очаквал благодарности. Почтените мъже не си разменяха благодарности. Както и арабите, сицилианците от старата школа благодаряха на бога, но никога на човека.
— Чу ли за неприятностите ми с Маккларън? — попита дон Винченте и трепна, сякаш току-що го беше ухапала бълха.
— Тереза ми каза — отговори Марк.
— Иска да пише за мен във вестника си. Не възразявам, нека пише, каквото си иска.
— Тереза каза, че той се канел да иска преразглеждане на онази история с катастрофата на Виктор миналата година — обясни Марк, знаейки кое може да бъде неприятно в нападките на Маккларън.
— Тъкмо щях да тя кажа — подзе дон Винченте. — Може да говори, каквото си иска, само да не закача момчето ми. Злополуката беше опит за злепоставяне от един тип, с когото се карах преди години, и аз не искам Виктор да пострада заради мен. Вик не е лошо момче, трябва само човек да намери общ език с него, и аз не искам никой да се заяжда с него. Марк, ще ми направиш услуга, ако отидеш при Маккларън и му обясниш какво мисля аз. Искам ти да направиш това, защото си дипломат и знаеш как да придумаш човек, без да става нужда да му избиваш зъбите с ритници. — Той се наведе и лекичко прегърна Марк през раменете.
— Веднага ли да отида, дон Винченте?
— Ами ако този очерк, или както му викат там, ща излиза идната седмица, нямаме много време за губене.
— Ще поговоря с него още днес — каза Марк.
— Няма защо да го притискаш много. Тази работа може да се уреди по приятелски, така винаги е по- добре. Нека пише, каквото си иска, само да не набърква Виктор.
— Ще поговоря с него в този смисъл.
Марк отиде с колата до „Икзаминър“, който се помещаваше в сграда от сгуробетон между един молитвен дом от бели дъски и една питиепродавница в някога процъфтяващ, а после западнал квартал на града. Религиозен фанатик, Маккларън понякога четеше проповеди в дома, а веднъж се появи по телевизията с хора на девическата гимназия във Фриймонт и призоваваше народа да се върне към вярата в адския огън и вечните мъки. В намерението си да прочисти атмосферата в града той се ръководеше от две съображения; в тази кампания виждаше лек не само за язвите на обществото, но и за увеличаване на тиража на собствения си вестник. Беше едър, но крехък на вид мъж с безцветни очи и с вдървена стойка, още не стар, но с хрипливия глас на старец. Неуверено, сякаш се крепеше върху протези, той пристъпи и подаде ръка на Марк.
— Вие не ме познавате — каза Марк. — Казвам се Ричардс. Аз съм от компанията „Винсент Стивънс“ и ако можете да ми отделите минутка, бих искал да поговорим за очерка за мистър Стивънс, който ще публикувате идната седмица.
— Седнете, мистър Ричардс — каза Маккларън. — Сигурно сте дошли да ми съобщите, че се отказвате от тази реклама.
Марк забеляза, че едрите, зачервени и с възпалени стави ръце на Маккларън потреперваха. Маккларън ги скри под бюрото.
— Доколкото зная, за такова нещо и дума не може да става. Това не е в стила на мистър Стивънс. Струва ни се, че той би могъл дори да ви съдейства по някакъв начин и да ви помогне да изложите правилно всички факти. Той на драго сърце ще ви съдейства, ако смятате, че това ще ви е от полза.
— Виждате ли, мистър Ричардс, не съм уверен, че тази идея е добра. — Във втренчените воднисти очи на Маккларън проблесна и мигом изчезна предизвикателна искра. — „Икзаминър“ е напълно обективен вестник. Така и трябва да бъде. Нима допускате например, че мога да бъда накаран да махна някои неща?
Сухата правоверна миризма в стаята погъделичка носа на Марк и той неочаквано кихна.
— Мога да ви уверя — и смятам, че с това изразявам мнението и на мистър Стивънс, — че той дори не си е помислил такова нещо. Той само смята, че има цял куп факти около детството му — както в Сицилия, така и тук, — които положително не са ви известни. И не би имал нищо против да седне с някой от вашите репортери, а може и лично с вас, ако искате, и да поговори за която и да е страна от живота си, ако бихте искали да знаете повече подробности. Като младеж, току-що пристигнал в тази страна, той е попаднал случайно сред тайфа от доста буйни хора — имената на някои от тях вече са познати на всички.
— Сигурно с така — съгласи се Маккларън. — Хора като Маранцано и Шулц Холандеца. Позорът на нашата страна.
— Както е известно, мистър Стивънс е имал късмет да се откъсне от тази среда. Но макар че никога не се е бъркал в престъпния свят по онова време, по някаква щастлива случайност той имал възможност да
