— На първа страница ли?
— Не, не, някъде на последната. Кратко съобщение. Тази история не бива да се раздухва.
— Разбира се — съгласи се секретарят. — Разбира се. Оставете това на мен. Смятам, че зная какво точно е необходимо.
Той говореше със спокойния и убедителен тон на шивач, конто обсъжда с клиента кройката на сакото. Секретарят беше човек с железни нерви. Кубинците, които се възмущаваха от злоупотребите на своите управници, говореха, че само за една година той е сложил в джоба си 50 000 долара от обществените фондове, а неговият началник, министърът — четвърт милион.
— Смятате ли, че вашият посланик ще остане доволен? — попита той.
— Защо не? Сигурно ще му направи впечатление бързината, с която бяха извършени арестите.
Секретарят стана да си стиснат ръцете.
— Мистер Спина, повярвайте ми, много съм ви признателен. Много сте любезен. — В гласа му лесно се промъкна подходящият глух тон: — Щях да забравя. Какво ще наредите за тленните останки? Искате ли да бъде погребан в Куба? Предполагам, че в такъв случай вашето посолство ще се свърже с нас да ни даде указания.
— Погребение, в Куба ли? — ахна Спина. — Какво говорите! Той беше влиятелен човек. Той заслужава най-богатото погребение, което може да му организира родният му град. Ще наемем самолет да го откара в родината. Зад ковчега му ще вървят две хиляди негови съграждани, господин секретар.
Брадли си беше уредил среща с Алистър Фергюсън в едно кафене на открито в Централния парк. Още едно сияйно утро заливаше със слънце градските паркове и кубинците бързаха по своите работи, които като че ли не ги водеха наникъде в този град с цвят на слонова кост и канела.
— Как я караш? Свикваш ли вече? — попита Брадли. Фергюсън вдигна чашата си с пенлив ананасов сок, помириса я и я остави отново на масата.
— Предполагам, че ще свикна — отговори той неуверено. — Много неща тук ме изненадват.
— Точно така се чувствуваше някога и в Палермо — каза Брадли. — Сигурно вече си забравил. А накрая трябваше просто насила да те изхвърлим оттам. Не се тревожи, винаги можеш да разчиташ на мен. Ще наминавам оттук поне веднъж месечно.
Фергюсън направи печална физиономия и Брадли го потупа по рамото. Той се надяваше, че Фергюсън ще се справи със задачата, която му бяха възложили за Куба.
В Сицилия така и не му се удаде възможност да покаже на какво е способен, да изяви онази многообещаваща твърдост и решителност, с която беше спечелил благосклонността на началниците си още в школата. Ако някъде човек можеше да покаже колко струва, тук беше мястото.
— Съжалявам, че трябваше да дойде краят на безметежното ти съществуване — каза той. — Вярвам, че тук ще ти хареса. Градът е покварен, но е и забавен, предлага най-разнообразни развлечения за всякакви вкусове. — Той замълча и заби във Фергюсън знаменития сицилиански поглед в собствения си леко смекчен вариант. — Тук сега е и арена на международна борба — добави той.
— Да не повярва човек — учуди се Фергюсън. Беше спрял поглед на няколко мършави негри, които, осветени до кръста от слънчевите лъчи, леещи се между царевично-жълтите сгради, търсеха под столовете угарки от пури. Няколко души спяха наблизо върху красивите градински пейки. Някой беше пъхнал карамфил в телефонната слушалка до касата на кафенето.
— Това е Берлин на шестдесетте години — каза Брадли. — Интересите на западния свят тук са поставени на карта, както беше в Берлин, а нашите национални интереси — далеч повече. Куба не е на четири хиляди мили от нас, тя е в нашия заден двор.
Фергюсън вдигна очи към него в недоумение. Докато говореше, Брадли беше унищожил цяла чиния огромни скариди, чистейки ги с невероятна бързина и ловкост. Сега той държеше с два пръста тлъстото розово месо на раковидното и го клатеше почти заканително под носа на Фергюсън.
— Сега обстановката тук е пълна с опасности за всичко, което ни е скъпо, макар че още не познавам човек, който да разбира колко реална е тази опасност. Вчера ми показаха оперативната сводка на собствената ни информационна служба, в която всъщност се твърди, че червените изнемогвали. А истината е, че ние губим тази война. Казвам „ние“, защото тя е толкова наша война, колкото и на кубинците.
Той пъхна скаридата в устата си и задъвка бързо, почти гневно. Изведнъж погледът му взе да блуждае. Той извади от горния джоб на сакото си малък микрофон и промърмори нещо неразбрано в него. Предишния ден, когато разговорът им беше прекъснат по същия начин, Брадли беше обяснил: „Записвам мислите си на тази машинка, която винаги нося със себе си. Работя върху една книга от много години. Опитвам се — повтарям, опитвам се не толкова да събера мъдростта на вековете в една единствена книга, колкото да изложа тази мъдрост на съвременен език за доброто на човечеството.“ По-късно той показа на Фергюсън един куфар с хиляди чисто напечатани на машина страници. „Тук е рецептата, Алистър. Помни ми думата, тук е отговорът на всичко. Догодина, с божия помощ, книгата ще бъде публикувана и светът вече няма да бъде същият.“
Фергюсън си припомни мълвите от миналото. Говореше се, че Брадли е мегаломан, който има собствени рецепти за болките на човечеството. Но някой, който беше извършил непростимия грях да изтъкне това през главата на Брадли пред някакво началство, беше смъмрен рязко, а по-късно и понижен. Какво от това, ако човек показва, че има вяра в себе си? Всеки има правото да стори това. За него ще съдят по делата му и по нищо друго. Брадли беше отдаден на службата си. Винаги беше проявявал въображение плюс похвална инициативност и никога не оставяше каквито и да е съображения да го отвличат от целта му. Затова оставаше извън обсега на клеветниците, особено на онези с нисък ранг в организацията, с ранга на Фергюсън. Докато Фергюсън вегетираше спокойно в Сицилия, почти го бяха забравили, но щом поиска разрешение да се ожени за някаква местна девойка, молбата му беше отхвърлена незабавно. Оттогава не го напускаше мисълта, че в службата просто го търпят и че една само погрешна крачка ще сложи край на кариерата му.
— Главната цел на нашата среща — продължаваше Брадли — е да те запозная с подробностите около едно произшествие, чието значение е по-голямо, отколкото изглежда на пръв поглед. Преди два дена един човек на име Коболд беше убит на един плаж недалеч оттук. Сигурно си прочел за това.
— Имам изрезки от вестниците.
— Да кажеш нещо по въпроса?
— „Диарио де ла Марина“ твърди, че той вероятно е пречукан от червените, което, естествено, ме наведе на мисълта, че правителството е решило да го премахне по някакви свои съображения.
— Бъркаш. Това убийство е гангстерска работа и аз ще ти обясня за какво става дума.
Брадли се намести в стола си, очисти нова скарида и пусна главата, щипците и черупката в устата на зиналото до него куче. Две великолепни мулатки минаха покрай тях, погълнати изцяло от собствените си кискания. Фергюсън ги проследи с поглед и въздъхна мислено.
— Спина е тук — каза Брадли.
— Чух това.
— Върти търговийка с наркотици за сто милиона долара. Зае се и да постави местната проституция на рационална основа. Коболд оглавяваше група, която се занимава с хотелите и игралните домове.
Брадли се усмихна предпазливо, подготвяйки се за следващата фраза. Напоследък преуморените му лицеви мускули започнаха да губят еластичността си, така че устните му закриха зъбите с известно закъснение.
— Бедата е там — продължи той, — че тези хора се ръководят от свое собствено разбиране за вярност. Спина беше заинтересуван да премахне Коболд във всички случаи, но някога той е бил съдружник с шефа на Коболд, Винсент Стивънс. Те още са приятелчета, затова, преди да ликвидират Коболд, Стивънс е трябвало да бъде убеден, че Коболд е предател. Възникнал проблем, докато някому не хрумнало да втълпи на Спина, че Коболд се мъчи да го предаде на бюрото за борба с наркоманията. Налагаше се една наистина голяма операция, за да бъде заловен един от леките самолети, които той използва за прехвърляне на наркотиците във Флорида, което между другото означаваше да се наблюдават стотина малки летища из целия щат. Щом успяхме да пипнем самолета, на Спина е било съобщено, че Коболд е уведомил агентите от бюрото за всички подробности около каналите, по които се прехвърля наркотикът. След два-три дена в Хавана пристигна един от първокласните екзекутори. Познай кой?
