Последва безкрайно дълга пауза, през която сърцето на Марк натежа в гърдите му и започна да се надува като плондер; сетне Коболд изведнъж се надигна, изправи се на крака и протегна ръка на Линда да вдигне и нея. Един от телохранителите също стана от стола си и понечи да тръгне след тях, но Коболд му махна да се върне. Хванали се за ръце, те закрачиха към бамбука и бледите им градски тела изглеждаха тъмни на фона на ослепително белия пясък. Фигурата на Коболд закриваше отчасти Линда; окаченият на врата фотоапарат се люшкаше по гъсто окосмената му гръд. Спъван от пясъка, той сякаш газеше до колене във вода, разперил ръце да се хване за въздуха.
Навлязоха в бамбука с илюзията, че никой не ги вижда. Сега, помисли си Марк. Устата му се напълни със слюнка, която не беше в състояние да преглътне. Неподходящ момент и неподходяща обстановка. Заповед, изпълнена така, както не би трябвало — в нарушение на неписаните закони. Той вдигна ръка да даде знак на Боначеа. Линда свали бикините си. Коболд я прегърна за миг, сетне отстъпи и вдигна апарата към очите си.
Боначеа душеше въздуха като куче. Марк го погледна с крайчеца на окото и забеляза обезумелия израз на лицето му. Изведнъж усети острия котешки мирис на потта му.
— Ahora?
— Да, Ahora!
Изстрелът не беше нещо повече от хълцане, пръдня, презрително „пфу“, но през дулото просъска като змийски език отлитащият куршум. Трудно беше да се повярва, че след този звук — като от детско пушкало — ще последва нещо сериозно, но почти в същия миг приклекналата фигура с фотоапарата, вече омаломощена от жегата, сякаш се разпадна. От коленичилата и трепкаща като мираж фигура на Линда долетя пронизителен писък. Някаква птица, кацнала досам водата, подскочи във въздуха и се спусна на същото място. Изпод сянката на преобърнатата лодка се изтърколи рибар, който се обърна с лице към тях, засенчил очи. Един от телохранителите се разкрещя, взе да сочи с ръка и посегна към хълбока си.
Марк и Боначеа се обърнаха и криейки се зад дюната, забързаха надолу. Но не изминали и тридесетима крачки, видяха да се задава ловецът на раковини, когото Марк беше срещнал предишния ден. От палещото обедно слънце абаносовата му кожа беше посивяла като на прокажен. Той се шляеше по брега, понесъл няколко раковини и малък октопод, окачен на кука. Любопитството и надеждата да продаде октопода го накараха да свърне и да затича към тях. Когато позна Марк, устата му се разтеглиха в глупава усмивка.
Боначеа се разкикоти и цял олигавен, вдигна пушката, а негърът спря и белозъбата му усмивка се изкриви от объркване. Той захвърли раковините и октопода и вдигна ръце да закрие лицето си, после, когато Боначеа натисна спусъка и пушката хлъцна, ги отпусна. Куршумът се заби точно под носа, където остави едва забележима дупчица, прониза мозъка и излезе откъм тила, изхвърляйки костици, мозък и кръв. Негърът заподскача бясно — един последен лудешки танц на нервни клетки и мускули, след който рухна на пясъка, Боначеа избърса с ръка лигите си и пъхна пушката в калъфа. Когато излязоха на пътя, шофьорът ги забеляза и докато те тичаха към него, той изплю угарката от пурата и включи двигателя.
Срещнаха първото градско такси в предградието „Алмандарес“, а щом видяха телефонна кабина, Марк нареди на шофьора да спре.
— Откарай този човек на летището — каза той. — Вътрешни линии.
После влезе в кабината и набра номера на Спина.
— Рекох си, че сигурно чакате да ви се обадя.
— Как мина? — попита Спина.
— Всичко е наред.
— Сигурен ли си, че всичко е както трябва?
— Повече или по-малко. Не можах да проверя, но изглеждаше добре от мястото, където се намирах. Ако този човек наистина е това, за което го представят…
— Мина ли, така да се каже, гладко? Нали разбираш какво искам да кажа?
— Може би не толкова гладко. Имаше известно усложнение.
— Какво става с тази особа?
— Заминава. Тази вечер има самолет.
— Обратно там, откъдето дойде, в уюта и уединението на личния си апартамент. Ама че страна, а? Ама че страна! Ами фльорцата?
— Ако всичко върви според очакванията, тя може да тръгне утре.
— Работата може да се проточи — каза Спина. — Може да решат да я поразпитат, макар и формално. Възможно е да се проточи. Ти с нея ли тръгваш?
— Мисля, че така ще е най-добре — каза Марк. — Просто да съм сигурен, че няма да й се случи нещо.
— Това е разумна мярка. Слушай, важното е да се пипа внимателно. Сам разбираш. Няма значение какво ще каже тя тук, защото никой няма и да я слуша и всичко може да се уреди. По-важно е какво ще разправя впоследствие. За мен това няма значение, но аз мисля за теб. Един ден може да ти навлече големи неприятности. Може да се намериш натясно.
— Благодаря за предупреждението. Ще взема всички необходими мерки.
— Налага се. Трябва да проумее, че говори ли, ще си загуби езичето. Слушай, смяташ ли да се отбиеш при мен, преди да тръгнеш?
— Не знам. Ще ми се, но по-добре първо да видя как ще се развият нещата. Струва ми се, че в близките часове ще съм зает.
— Е, ако не се видим, приятно пътуване, и не забравяй да наминеш, когато дойдеш пак. Тук въртим голяма работа, тя тепърва ще се разраства, та смятам, че пак ще се върнеш.
— И аз мисля така.
— И поздрави от мен всички симпатяги у дома. Кажи им, че много ми се иска да дойда да се видим, но те знаят как е.
Той взе такси до „Севиля“. Никой не беше го търсил. Отиде в бара и за пръв път в живота си поръча двоен коняк. После се качи в стаята си, съблече се, пусна жалузите и си легна. Лежа цял час и недоумяваше защо се чувства така, мъчеше се да разсее непреодолимото безпокойство, досадната тревога, която изпитваше за пръв път и която всеки друг незабавно би определил като срам. През целия си живот Марк се беше задоволявал да спазва правилата, да държи себе си отговорен само пред моралните закони на своите събратя. Сега за пръв път той наруши духа на собствения си морален кодекс. Спомни си, че дори Спина беше останал потресен от предложението Коболд да бъде ликвидиран в присъствието на жена.
Когато телефонът иззвъня, първата му мисъл беше да не го вдига. Но накрая вдигна слушалката, знаейки, че го търси Линда.
— Аз съм в болницата Мирафлорес. Случи се нещо ужасно.
Последва пауза. Може би имаше неизправност по линията, или пък й беше трудно да говори.
— Не те чувам — каза той. — Говори. Какво има? Какво се е случило?
— Андрю е тежко ранен. Стреляха по него, струва ми се, че умира. Полицията е тук сега и не мога да разбера какво говорят. Той само лежи там, никой не се грижи за него, не се опитват дори да му помогнат.
— Не го ли прегледа лекар?
— Дойде, погледна го и отмина. Ужасно е. Оставят го да си умре.
— Идвам веднага — каза Марк.
Болницата Мирафлорес беше на другия край на града, в Буена Виста, близо до летището, и докато той се облече, повика такси и прекоси града, мина повече от половин час. Намери Линда в приемната на отделението за нещастни случаи. Някаква монахиня бъбреше молитви над покритото с чаршаф тяло в носилката, сложена върху количка. Вонеше на етер, усещаше се и лекият мирис на кръв. Сакат човек в мръсен болничен халат събираше с метла угарки и окървавени парчета памук. Линда се появи, съпровождана от една сестра, която побърза да ги остави сами.
— Той издъхна — каза тя. — Накараха ме да подпиша документ. — Марк беше удивен от безизразния й глас, който контрастираше странно с разстроения й вид. — Не ги интересуваше нищо друго, освен да подпиша необходимия формуляр. Не помогнаха с нищо. Погледнаха го и толкоз.
