получил доживотна присъда. Той обяснил на психиатъра, че нямал никаква причина да убива селянина, но споменал, че тогава имал ерекция. От вниманието на някои лица, които били на процеса, не убягнала една характерна подробност: от влак, движещ се почти с четиридесет мили в час, Боначеа беше успял да улучи човека право в главата.
Марк изпи бирата си и тялото му мигом я превърна в пот. От напрежение стомашните му мускули се стегнаха, сякаш се готвеше да вдига тежко, и той почувствува, че не може да поеме достатъчно въздух в дробовете си. Както се взираше в синкавия блещукащ път, стеклата се от клепачите пот замъгли погледа му. Боначеа го дърпаше за ръкава. Сега искаше да му покаже семейни снимки: бърнеста мулатка, жена му, и къдрокосо светлооко момченце с моряшко костюмче. Това беше синът му, когото държаха като заложник. Боначеа се беше венчал в енорийската църква на Нуева Герона в присъствието на заместник-директора на затвора. „Живее си като в луксозен хотел — беше отбелязал Спина. — Жена му го навестява и той може да я чука, когото си поиска. Той е ценна вещ.“
Боначеа си поръча още един сандвич, повдигна горното парче да помирише месото и задъвка отново. После бръкна в устата си с тънкия си пожълтял от никотина показалец, извади от зъбите някакво хрущялче, разгледа го с интерес и го перна от пръста си. Принуден да гледа всичко това, Марк изпита такава погнуса, че тя изблъска на заден план напрежението от очакването. В старата Сицилия човек, принуден да се занимава с такава работа, поне би знаел как да се държи. От служителя на смъртта се изисква минимум достойнство, но този беше достоен само за презрение. Огромна хапка беше разкривила раболепната усмивка на Боначеа; сетне гърлото му се сви, той преглътна, изпъшка и отново даде знак на келнера.
Марк се загледа встрани, където пейзажът излъчваше трептяща омара от всичките си пори. Жегата беше покрила със сиво наметало всички цветове, а жълтеникавата лагуна, която лежеше между ресторанта и морето, се беше раздвижила. Появи се рекламна кола, чиито високоговорители зареваха в напечената пустош възхвали за лекарството против болки „Мехорал“; от срещуположната посока покрай ресторанта пробръмча на „Веспа“ някакъв свещеник и расото му сякаш остави чернилка в пепеливия въздух. Когато и той отмина, наоколо не остана живо същество освен бялата чапла, кацнала върху една разкапана крава в блатото.
Гангстерът в колата натисна лекичко клаксона и Марк поглеждайки към Хавана, видя как от влажната далечина изплува наетият от „Хърц“ шоколадов кадилак. Той стана и се мушна зад бамбуковата преграда, през която можеше да вижда пътя, а човекът от Канзас се просна на предната седалка и се направи на заспал. Кадилакът на Коболд наближи, забави ход и сви рязко в паркинга, при което гумите му изсвистяха по чакъла. Един от телохранителите седеше отпред до шофьора, а Коболд беше отзад, между другия телохранител и облечената в бяло Линда. Първият телохранител влезе в ресторанта, сетне излезе с няколко мукавени кутии и синя пластмасова торбичка. Той сложи всичко в багажника и те продължиха пътя си в западна посока. Марк и Боначеа изчакаха кадилакът да изчезне от погледа им, после се качиха в колата и тръгнаха след него, но бавно, кажи-речи със скоростта на пешеходец. След пет мили видяха, че кадилакът е паркирал точно там, където предполагаше Марк. Свърнаха, от пътя в горичката от ниски палми. Боначеа взе от багажника пушката в кафявия брезентов калъф за въдици и като оставиха шофьора в колата, двамата с Марк се спуснаха на плажа й тръгнаха по пясъка.
Миналогодишният ураган беше изсипал пясъци с различни цветове и ги беше размесил. Сред локви от застояла морска вода стърчаха палми, окичени с раковини, а тук-там от пясъка се подаваха бамбукови стебла — като снопчета косми, щръкнали от брадавиците по иначе гладка буза. С калъфа за въдици Боначеа веднага се превърна в част от пейзажа: някакъв скитник по крайбрежието, тръгнал да търси удобен прибой за лов на костури. Марк му даде знак да не бърза и продължи напред сам; така щеше да му бъде по-лесно при неочаквана среща, ако изведнъж налетеше на тях зад някоя дюна („Мина ми през ум, че може да ви срещна някъде тук, Андрю. Не, няма да ви преча. Да знаеш някое място, където мога да се изкъпя гол?“).
За щастие той забеляза Коболд и компанията му от върха на пясъчния насип откъм подветрената страна на палмовата горичка. Там долу цареше оживление. Под плажния чадър бяха наредени сгъваема масичка и няколко стола, а Линда и шофьорът разопаковаха кутиите с храна; Коболд и телохранителите бяха слезли досам водата и гледаха двете редици рибари, които теглеха въжетата на една плитководна мрежа и бавно я извличаха на брега.
Коболд се залови със снимките: групови снимки и снимки в едър план на рибарите, после изщрака цял филм по рибите, пляскащи в последната преграда на мрежата. Когато накрая изтеглиха улова на брега, той отново снима рибата, после рибарите с риби в ръцете. Последваха преговори между един от телохранителите и рибарите, след което Коболд си избра риба и подаде пари. Последва събиране на плавей и стькване на огън, за да се изпече рибата. Под чадъра започнаха да отварят бутилки и да изпразват чаши. Рибарите, общителни хора, се присъединиха към компанията на Коболд и приеха да хапнат и да пийнат с тях. Никой не бързаше, Коболд току вдигаше фотоапарата за нови снимки. Линда позираше с рибарите, а Коболд приклякаше и снимаше ту от един, ту от друг ъгъл; тя се смееше срещу слънцето през мрежата от златисти коси, а зад нея тъмнееха телата и проблясваха зъбите на десетина усмихнати кубински синдбадовци.
Марк и Боначеа клечаха в парцаливата сянка на палмовата горичка, а комарите се кълбеха като дим над гниещата растителност и ги хапеха. Боначеа беше извадил отнякъде нов сандвич и дъвчеше, а около устата му се въртеше рояк нетърпеливи мухи. Долу на плажа Коболд се поотдалечи от останалите, приклекна и презареди апарата в собствената си сянка. Марк дочу драскането на метала по твърдия брезент при изваждането на пушката от калъфа, а секунди по-късно почувствува върху ръката си лекото, но противно докосване на пръстите на Боначеа.
— Ahora? — прошепна Боначеа. — Сега ли?
— Не. За бога, почакай, докато не ти кажа. Вдига ли много шум тази играчка?
— Малко.
Създалата се обстановка в най-добрия случай може да се оцени като задоволителна, помисли Марк. Нямаше никаква възможност операцията да мине гладко, в класически стил. Професионалистът у него се стремеше тя да остане неразрешима загадка, сензация за утрешните издания на вестниците, която — в тази страна с всекидневно изобилие от убийства — ще бъде забравена до довечера. Ако имаше свидетели, никой не трябваше да остане жив, за да каже какво е видял. Но в случая това беше невъзможно. На плажа имаше твърде много хора: рибарите, които май нямаха никакво намерение да си тръгват, шофьорът и двамата телохранители, които миг след изстрела щяха да се втурнат като хрътки към мириса на барут. И най- важното, имаше жена, която Марк, не щеш ли, харесваше и която при всички случаи, съгласно непоклатимите традиции, трябваше да бъде пощадена.
Той наблюдаваше и изчакваше удобния момент. Обстановката наистина не беше от най-добрите, но по-добра възможност едва ли щеше да се представи. Долу на плажа, където сивотата на тропика по пладне беше погълнала всички цветове с изключение на червеното на плажния чадър и оранжевото на Линдините бикини, оживлението постепенно замираше. Някои от рибарите накрая събраха улова и тръгнаха в индианска нишка — хора без сянка — към своето невидимо село. Малцина останали, неуспели да се преборят със съня, се бяха изтръшкали в тясната като нож сянка на една измъкната на брега лодка. Разхладила глезените си във водата, Линда се върна и се обтегна по корем под чадъра, а Коболд приседна на пясъка до нея. Шофьорът и телохранителите се настаниха на столовете и единият от тях задряма, клюмнал глава на гърдите и провесил ръце до пясъка. След като Линда излезе от водата, морски птици долетяха от изцъкленото небе и накацаха там, където отливът беше оставил локвички по пясъка. Самолетът с рекламата за цигари мина още веднъж над далечния „Мирамар“, бръмчейки приспивно, а после потъна отново в плътната тишина на небето.
Будният телохранител стана и се затътри към перестия бамбук върху една изкорубена скала, която показваше докъде бият вълните по време на бурите през септември. Той се скри навътре в бамбука, разкопча панталона си и се изпика. Някакъв камък или раковина привлече вниманието му; той го вдигна, разгледа го и го захвърли. Помая се още няколко минути, като подритваше пясъка и си избираше камъни, сложи някои в джоба си, отказа се от други и се върна на мястото си.
Боначеа, подпрял се на колене и лакти, се местеше насам-натам, за да намери по-добра опора, и пясъкът тихо проскърцваше под него. Той издърпа затвора на пушката.
— Ahora — прошепна той отново.
— Не. Казах ти, чакай.
