едно прилично място. Баракоа не е лошо, но зад рифа има акули и баракуди, така че не влизай навътре. Ще наемеш ли кола?
— Сигурно ще взема от „Хърц“.
— Не паркирай колата много далече. Ще ти свалят гумите за пет минути.
Марк продължи няколкостотин ядра по страничния път и паркира в сянката на раздърпана от вятъра палма, където следите от колелата на колите, които преди него бяха слизали към брега, бяха почти засипани. Той изключи двигателя и за минутка остана неподвижен; розови рачета заизлизаха от дупките си в пясъка наоколо. Горе по шосето минаваха камиони — по един на три-четири минути. Над „Мирамар“, влачейки зад себе си реклама на бирата „Кристал“, кръжеше ниско самолет, който после отлетя, а пясъкът и водата погълнаха бумтежа на моторите му. Недалеч стърчеше навес, стъкмен от потрошени мачти и плавей и покрит с палмови листа, а пред него имаше купчина големи раковини. Той беше виждал по брега и други такива навеси; издигаха ги вероятно скитници негри, които спяха, където им падне. Марк излезе от автомобила и отиде до водата; тя беше изхвърлила на брега върволица от лъскави медузи — купчинки желе, сякаш току-що изтърсени от купичките, а приливът беше застинал като глеч над полупотопения коралов риф. Прелитащият над водата кафяв пеликан изведнъж се гмурна за риба, изчезна за миг в матов гейзер от пяна, сетне отново се появи на повърхността двадесетина ярда по-далеч. Някъде между брега и хоризонта бързоходен катер пореше водата по посока към „Миримар“. Марк махна с ръка, но не получи никакъв отговор от катера, от което заключи, че сигурно не го виждат.
След около час иззад скалите изникна ненадейно негър от купчина раковини, които беше извадил от плитчината. Недалеч от навеса той се зае да им извади месото. На всяко друго място той просто би използвал мачете да среже върха на раковината, но тук, близо до крайбрежните клубове, лакираните раковини се продаваха като сувенири. За да извади месото, негърът вдигаше всяка раковина високо над главата си, после я запращаше с всичка сила в мокрия пясък. След двадесет-тридесет хвърляния зашеметеното и умиращо мекотело накрая се пущаше от черупката. Ловецът на раковини, дангалаг с огромни ръце и крака, с порижавяла от слънцето и от солената вода коса, направи цяло представление от тази операция; подскачаше и танцуваше по пясъка, а когато хвърляше раковината, отмяташе глава и изкрещяваше някакво заклинание. Той като че ли не забелязваше Марк. Марк гледаше лудориите му с презрение — това беше някакъв получовек, същество от мрачните дълбини на един чужд нему свят, полуобезумял от немотия и самота.
Той изчака, докато слънцето се сблъска с пламтящия хоризонт на запад и отскочи лекичко, преди да потъне в него; после пое обратно към Хавана и кантората на Спина зад гробището.
— Така, вече разполагаме с този човек — каза Спина. — Всичко е уредено. Дават ни го при същите условия, както и с мексиканеца: двадесет хилядарки на ден, или петдесет за седмица. Пристига утре сутринта със самолет от Нуева Герона.
— Придружава ли го тъмничар?
— Такова нещо не е казано.
— Дон Салваторе, а откъде са сигурни, че той ще се върне в затвора?
— Моят приятел обясни, че той имал синче, което държали като заложник, докато се върне.
— Това е дивотия.
— Разбира се, че е дивотия. Повече от дивотия. Както и да е, сега той е на наше разположение. Въпросът е, ще можем ли да го използваме? Да ти е хрумнало нещо? Какво става с онзи плаж?
— Ако отидат някъде, това ще бъде преди Баракоа.
— Така си и мислех.
— Ако му трябва спокойствие, там е кажи-речи единственото такова място.
— Пусто е, а? Провери ли?
— Само разни празноскитащи.
— Как е движението по пътя?
— От време на време минават камиони за фермите. Не много. Местността изглежда така, като че ли оттам е минал ураган.
— А полиция няма ли?
— Не видях такова нещо.
— Те и в града имат маса работа, та няма защо да си търсят белята в околностите.
— Там е много тихо. Само на двадесет мили от града, а все едно че си в друг свят.
— Чиста работа — каза Спина. — Знаеш ли какво? Толкова чиста, та чак не му се вярва на човек. — Той се усмихна някак тъжно, сякаш си спомни нещо лично преживяно. — Сполучливият удар не се нанася току- тъй. Да пречукаш някого чисто и безпрепятствено е най-трудното нещо на този свят. Все ще се случи нещо непредвидено.
— Може да премислят и изобщо да не отидат на плаж, дон Салваторе. А може и ураган да връхлети утре.
— Сигурно ще има ураган утре, ако ни е съдено да преживеем още едни през този сезон. Все пак трябва, струва ми се, да сме готови, в случай че няма да има ураган.
7
Боначеа Леон беше една от най-жалките отрепки, които Марк някога беше срещал. Към единадесет сутринта двамата пристигнаха в Марианао и оставиха колата в паркинга на един ресторант малко след кръстопътя с „Авенида дел Голфо“, откъдето минаваше всяка кола, движеща се на запад. Седнаха под един чадър с реклами на кока-кола на петдесетина крачки от пътя — синкава лента с наредени покрай нея на равно разстояние сенчести палми. Ресторантът беше един от многото в околностите на Хавана, който вечерно време обслужваше бели мъже с чернокожите им любовници; всеки можеше да паркира колата си край пътя в отделна бамбукова клетка и скрит от очите на останалите, да чака да бъде обслужен. По пладне Марк и Боначеа бяха единствените посетители. Палещите лъчи на слънцето бяха потопили в безмълвие цялата околност. Не минаваха почти никакви коли. Шофьорът, истински гангстер от Канзас, доставен от Спина заедно с колата, отпиваше газирано питие зад волана.
Приличаше на гангстер от филмите през тридесетте: не се делеше от меката си шапка и цедеше през зъби думите си. И тримата бяха снабдени с официални ordenes de mision12, които ги избавяха от неприятности с полицията, а Боначеа имаше и специален открит лист, подписан от секретаря на министъра на вътрешните работа.
Боначеа ядеше сандвич с кюфте със съсредоточеността на човек, който слуша класическа музика. Той седеше прегърбен и дъвчеше замислено, а ризата му висеше като торба около хлътналия му гръден кош. Имаше восъчната кожа на туберкулозно болен, под която сякаш не течеше кръв. Изпод гладкото изпъкнало чело гледаха сънливи, бадемовидни очи, които заедно с гладката, не видяла бръснач кожа над горната устна и няколкото тънки косъмчета в краищата на устата подсказваха, че някъде в родословието се е намъкнал китайски имигрант. Не бяха говорили нищо за предстоящата задача, но Боначеа, който беше научил английски в затвора, се радваше на възможността да разисква кариерата си на художник.
— Обичате ли да рисувате, мистър? — попита той Марк.
— Обичам, разбира се — каза Марк с извърнато встрани лице.
— Какво рисувате, мистър? — любопитстваше Боначеа.
— Каквото ми падне. Задната веранда. Стените. По дяволите, всичко.
— Аз рисувам картини — обясни Боначеа и извади от джоба си куп изрезки от вестници за самостоятелната изложба в Нуева Герона на картини, рисувани от него в затвора. Марк им хвърли поглед и ги върна. Изпита погнуса дори само от докосването до изрезките, пипани преди това от Боначеа. Поотмести стола си, за да не допира неговия, но почти веднага Боначеа, жаден за всякакво общуване, пак се доближи към него.
Спина беше успял да понаучи нещо за Боначеа. Бил е говедар в Алта Гарсия, провинция Камагуей, на шестнадесетгодишна възраст го завербували в един отряд, сформиран от някакъв кубински диктатор за борба с враговете му. Връщайки се веднъж с влака у дома след обичайната касапница, Боначеа стрелял по един селянин, който пътувал с волска кола по успоредния на железопътната линия път, и го убил, за което