навехнал глезена, и Марк и Линда излязоха на дансинга.
— Е, какво ще кажеш? — попита Марк.
— Никак не е лош — отговори тя. — Надмина очакванията ми.
— Андрю си го бива. Казах ти, че ще ти хареса.
— Какво ще стане по-нататък?
— Струва ми се, ти също му харесваш. Така че нека нещата вървят по естествения си път. Ще ме блъсне страшно главоболие. Когато си тръгнем, вероятно ще го склоня да ме остави в „Севиля“, а после да те закара в хотела ти.
— А после?
— После ли? Ами, зависи. Аз държа нашият приятел да те вижда колкото се може по-често през следващите няколко дни. А на теб оставям да прецениш как най-добре може да стане това.
— Трябва ли веднага да легна с него?
— От теб се иска да решаваш сама. Ще ти позвъня сутринта. Няма да е зле да те покани някъде утре вечер. А ако поиска и вдругиден — още по-добре.
— Искаш да го виждам колкото се може по-често.
— Именно. Искам да сте заедно колкото е възможно повече време.
Оркестърът засвири нещо с труден латиноамерикански ритъм, който ги прикова в ъгъла на дансинга, а после те се отлепиха един от друг, за да поддържат по-лесно такта. През изкуствената джунгла на „Ел Парадисо“ Марк виждаше непрекъснато обърнатия към тях малък бледен овал на лицето на Коболд.
— Кажи ми, моля ти се, за какво е всичко това — каза Линда.
— Свързано е с една сделка. Трябва да съм по възможност в течение на това, как той си прекарва времето. Ако не друго, поне ще зная кога е с тебе.
— Когато котката я няма, мишките играят, а?
— Нещо такова.
— Какви са тези двама кубинци с него?
— Телохранители — каза той. — Положението в страната е несигурно. Полицията осигурява охрана на всеки, който идва тук по важна работа.
— Разбирам — каза Линда. — А защо и на теб не дават телохранители?
— Не съм чак толкова важен. Аз просто искам да купя една разнебитена сграда на брега.
— Какво трябва да кажа за себе си, ако почне да ме пита?
— Казвай му истината, доколкото е възможно. Не съчинявай.
— А ако разбере за нашата уговорка? — попита тя.
— Ще бъде фатално. Не мога да си представя нещо с по-неприятни последици.
— Чудя се дали ме е страх от теб — каза тя. — Като че ли да.
— Няма от какво да се страхуваш — каза Марк. И — додаде по-бавно: — Зная, че ще изпълниш задълженията си. Докрай.
— Започваш вече да не ми харесваш толкова — каза тя.
— Жалко. Ти започваш да ми харесваш все повече.
— Може ли да се върнем на масата сега?
— Когато оркестърът спре — отговори той. — И помни, че Коболд ни гледа. Не поглеждай към него. Отпусни се и се дръж така, като че ли ти е много забавно и интересно.
Рано сутринта Марк позвъни на Линда от стаята си.
— Как е?
— Прекрасно — отговори тя. — Поне така мисля. Току-що се събудих.
— Прощавай, че се измъкнах така снощи. Пред очите ми се мержелееха тъмни петна. Иначе прекарахме добре вечерта, нали? Знаех, че ще се радваш да се запознаеш с Андрю Коболд. Как мина?
— Чудесно — каза тя. — Андрю беше очарователен.
— Какво има за днес? Някакви специални планове?
— Имам новина за теб. Ще обядваме заедно. Мисля, че довечера отиваме на друго място, пак със звезди на покрива. Доволен ли си?
— Да.
— Така и мислех.
— Нещо за утре?
— Всъщност да. Утре отиваме с кола на излет на някакъв плаж.
— На кой плаж?
— Не ми казаха.
— Ще ми се да те видя днес по някое време — каза Марк.
— Както искаш. Предполагам следобед ще бъда повечето време в стаята си.
— Ще ти се обадя към пет или шест — каза той. — Да видим как се оформят нещата. Може би ще успеем да пийнем по нещо.
От опит Марк знаеше, че телефонните разговори се подслушват, за срещите се докладва, проверяват се подробностите по предполагаемите делови преговори. Всичко трябваше да съвпада, затова той добросъвестно отиде да огледа сградата на „Малекон“ с един човек от кантората за продажба на недвижими имоти. Трите съседни сгради бяха строени от някакъв милионер, пощурял от печалбите от продажбата на захар. Те бяха странни и отвратително боядисани крайбрежни дворци, предназначени за развлечения, но видът им говореше за маниащина и ужасии. Марк добросъвестно изкачи мраморните стълбища с позлата, разгледа покоите на Синята брада, където витаеше дух на обреченост, прекоси прогнилия под, за да хвърли поглед към морето през зацапаните от солената вода прозорци. От една миля навътре, подгонени от свежия северняк, гривестите жълтеникави вълни се устремяваха към брега и се разпадаха там немощни, замърсени от нечистотиите на градските клоаки. Почти пред самата сграда приливът тършуваше с никотиновите си пръсти между черните скали, а десетки негри, подредени грижливо като украшения върху камина, клечаха по естествена нужда.
Като завърши огледът, Марк с непроницаемо лице се осведоми за всички подробности и поиска да му дадат фотокопия от договора за наемане на сградата. Посолството го снабди със списък на оценителите, но не се реши да препоръча нито един от тях. „До един са продажници“, осведоми го търговското аташе.
Той позвъни в кантората си в Солсбъри и поговори с Маклийн, който отговаряше за външнотърговските сделки, предполагайки, че някой е заложил ухо някъде по линията.
— Да правя ли оценката сега?
— Както искаш — отговори Маклийн. — Ако смяташ, че си струва.
— Поговорих с Андрю Коболд. Той не мисли така.
— Андрю Коболд ли? Какво прави той там?
— Урежда нещо с тукашните власти. Не ми се полага да зная какво точно.
— Добър момък е този Коболд.
— Един от най-добрите.
— Казваш, че не възприема нашата идея?
— Смята, че трябва да изчакаме, че можем да спечелим.
— А ако някой друг ни изпревари?
— Андрю казва, че това няма да стане. Според него сградата е обявена за продажба от години. Тук изобщо нещо се мъти. Може би не биваше да купуваме всички тези хотели. Мисля, че трябва да поизчакаме.
— Ти си там на самото място, Марк. Прави както намериш за най-добре.
— Има някои неща, конто трябва да обсъдя с теб, преди да предприема каквото и да било.
— Във всеки случай виж каква е най-ниската цена сега. Това няма да ни навреди.
— А оценката?
— Защо пък да не я направят? Колко струва това?
— Тук всичко става бавно. Може да заседна до четвъртък. Не трябва ли да бързам?
— Ден-два нямат значение. Може да се поогледаш няма ли още нещо, което представлява интерес за нас.
