— Не, имам предвид, когато са близо един до друг. Да кажем на една-две крачки.
— Разбирам. Виж, ако ме питаш, не ми се поемат никакви рискове. Затова ако наемем някого, той трябва да е стрелец и половина. Познавам един, за когото разправят, че от двеста ярда може да улучи право в главата човек сред тълпа от хора.
— Тук, в Куба ли, дон Салваторе?
— Всъщност той излежава доживотна присъда на остров Пинос за ред убийства и палежи. Може би ще издействувам да ми го дадат за един ден.
— Искате да кажете, че ще го пуснат от дранголника да свърши тази работа?
— Ако познаваш, когото трябва, и ако платиш достатъчно, всичко е възможно. Този приятел е психопат, мръднал. Влече го към убийства, защото чувал камбани в главата си или нещо такова. Разправят, че никога не пропуска. Както разбрах, последния път го пуснали да пречука някакъв мексикански политик в Ногалес, който се заканвал да раздрънка нещо за някаква концесия за казино. Някакви приятели от Феникс потрошили сума ти пари по това казино. Те разбрали, че мексиканецът е луд по коне и родео, та отишли да го видят в Ногалес и организирали родео в негова чест. Проблемът бил как да го отделят от хората около него; и взели, та го натряскали здравата, качили го на коня и го извели на арената. Този психопат му пробил главата още с първия куршум от сто и петдесет ярда. При това конят рипал като щур. Какво ще кажеш, а?
— Малко ми е трудно да повярвам.
— Какво? Че е успял да убие мексиканеца върху подскачащия кон от сто и петдесет ярда?
— Не толкова това, а другото: че в една цивилизована страна е възможно да пуснат човек от затвора за такава работа.
— Кой ти говори за цивилизована страна? Броили са двайсет хиляди да го измъкнат, за да свърши тази работа. Мисля, че ще го наемем за по-малко. Във всеки случай няма защо да се тревожиш, сметката плащам аз.
— Ако смятате, че това може да се уреди, въпросът почти е решен.
— Ще поговоря с моя приятел в правителството и ще ти кажа, щом науча нещо. Къде да те търся?
— Довечера се връщам в „Севиля“. А сега искам да видя момичето, може да ми каже нещо ново.
— Сигурно ще ти е интересно да узнаеш, че истинската му страст е фотографията — каза Линда. — Иска да ме снима… та затова отиваме на плажа.
— Какви снимки?
— Художествени, предполагам. — Тя направи гримаса.
Марк беше отскочил до „Линколн“ за десет минути и сега те седяха във вътрешния двор и пиеха сок от тропически плодове с привкус на ягоди и сметана, от който в устата оставаше неприятно усещане. Както всеки сицилианец, Марк ценеше високо достойното поведение, затова неволно се възхищаваше от умението на Линда да се приспособява към обстановката. Дори когато си почиваше, тя не губеше грациозността си. Трудно беше човек да си представи, че тази невъзмутима руса Прозерпина ще се изправи пред слабоумната публика и ще започне бавно да се разсъблича под музикален съпровод. Нищо чудно, че имаше всички изгледи Коболд да хлътне по нея.
— Интересно защо не е останал снощи? — каза той.
— Сигурно защото онези бяха с него.
— С тези телохранители ще закъса с любовта.
— Върви ли всичко според очакванията ти? — попита тя.
— Ще продължим да опитваме — каза той. — Как мина обедът?
— Хубаво. Отидохме в един рибарски ресторант край доковете. Там обядваха истински рибари, не само туристи.
— С телохранителите на съседната маса?
— Точно така. Този път бяха с кремави костюми от лъскава коприна.
— За какво разговаряхте?
— За разни работи. С него се прекарва добре, забавен е. Много мил е, човек веднага го харесва.
— Не забравяй, че работиш за мен — каза Марк.
— Нямам намерение да забравям. Това не ми излиза от ума.
— Все едно, че си агент по недвижими имоти или застрахователен агент. Личните отношения с клиента не влизат в сметката.
— Разбирам това много добре. Може би трябва да добавя към казаното досега, че ти все още ми харесваш повече от него.
— Хубав комплимент — каза той. — Дано си искрена.
— Разбира се. Надявам се, че си помислил по това, за което те помолих — да останем тук ден-два, след като свърши тази история.
— Още нищо не съм решил, но ще помисля. Тези телохранители…
— Ти се отби при мен само по работа, нали? Продължавай.
— Сигурно са били в колата, когато е пристигнал да те вземе?
— През цялото време. Единият седеше до него отпред, другият до мен.
— Да знаеш случайно колата негова ли е?
— Не. Наема я от „Хърц“. „Кадилак“. С шофьор.
— Каза ли ти какво ще прави днес след обед?
— Спомена нещо за среща с някакъв политик. Ще мине да ме вземе към осем. Ще вечеряме в „Сан Суси“, а утре ни чакат плаж и снимки.
— Не знаеш ли къде е това?
— Не. Отиваме на излет, това е всичко, което ми каза, а ако вятърът утихне, ще се къпем.
— Сигурно ще ти се обадя сутринта — каза Марк.
Той позвъни на Спина от една телефонна кабина.
— Можем ли да разговаряме?
— Откъде се обаждаш?
— От една кабина близо до „Линколн“.
— Няма опасност да ни подслушват — каза Спина. — Но човек никога не знае. Внимавай какво приказваш, а преди да продължим, имам новина за теб. Човекът, от когото се интересуваме, може би ще бъде доставен.
— Отлично. Аз също имам новини. Нашият приятел утре отива на плаж с намерението да прави снимки.
— На голо ли?
— С такова впечатление съм.
— Полезно сведение. Значи плажът трябва да бъде уединен. Някъде около Санта Фе или Баракоа. Кажи-речи единствените места в радиус петдесет мили от града, където човек може да прекара необезпокояван от никого. Имаш ли карта?
— Мога да взема.
— Сигурно в едно от тези две места. Може би не е зле да отидеш там веднага и да огледаш района. Виж какво може да се направи, ако се окаже, че сме прави.
— Добре — съгласи се Марк.
— А щом се върнеш, бих искал да се срещнем.
Едно обаждане на Коболд реши всичко.
— Тъкмо излизам — каза той. — Иначе можех да ти покажа най-хубавите места на картата. Сега във водата е истинска напаст от жарещи медузи, така че ако искаш просто да поплуваш, по-добре иди на някой от клубните плажове. Можеш да се запишеш за член в самия хотел.
— Бих искал да се отърва от кресливата музика. Предпочитам плаж, където мога да се разсъблека на открито.
— Тогава ще подминеш клуба „Мирамар“. Кажи им да те карат на запад от града. На изток няма нито
