Добре че не те послушах да взема теб и децата със себе си.
— Започвам да мисля, че постъпи правилно.
Последва кратко мълчание. Марк гледаше през прозореца, който винаги му се струваше твърде голям. След есенните дъждове поляните зеленееха ярко — сякаш зеленото бе получено по химически начин. Сега чинарите закриваха отчасти дома им от пътя и предлагаха някакво уединение, но след месец листата щяха да опадат и всичко щеше да бъде открито като на длан. Би било добре да огради къщата с висока стена. Преживяното в Куба го изтощи, той се чувствуваше беззащитен и изложен на опасност. Припомни си със завист, че домът на англичанина е неговата крепост, спомни си с тъга каменната утроба на Кампамаро, който беше изграден така, че калканите на къщите образуваха една непрекъсната висока ограда, надупчена само тук-таме от прозорчета в горната част, през които не би могъл да се промъкне неканен гост. В Солсбъри той се чувствуваше беззащитен.
— Имам новина за теб — каза Тереза. Стреснат от тези думи, той се върна в не особено приятното настояще.
— Каква?
— Канят ме да вляза в току-що създадения комитет за защита на гражданите.
— Какво е това? Дано не е нещо политическо.
— Филиал на дружеството „Кристофоро Коломбо“ — обясни тя. — Състои се от лица от италиански произход, живеещи в града.
— От какво ще се защищавате?
— От мошеничества и всякакви форми на корупция. Трябва да докажем, че италианското малцинство не е по-лошо от другите граждани.
— А необходимо ли е това?
— Да. Наехме една фирма да ни направи някои справки и вече установихме, че италианците, които са десетина процента от населението, притежават повече от половината предприятия в града.
— Спечелили са ги с труд — каза той. — Промяната на темата му напомни за дон Винченте. Той погледна часовника си: след по-малко от час трябваше да бъде при него за доклад.
— Не всички — каза тя. — Някои просто са изхвърлили старите собственици и са се намъкнали на тяхно място.
— В далечното минало може би има такива случаи — съгласи се той, — но времената се измениха.
— Обявяваме война на всички тези кабарета и игрални домове на „Дуайт стрийт“. Искаме подкрепата на Маккларън от „Икзаминър“. Той започва кампания във вестника редом с нашата дейност.
— Трябва да потърсите някой друг — рече Марк. — Маккларън е смахнат. От него няма да имате полза. Недей да мислиш, че не ви симпатизирам, но Маккларън не е подходящ човек.
— Той е искрен, каквото и да говорят за него — каза Тереза. — Комитетът се срещна с него и от идния понеделник той започва поредица от статии с очерк за Винсент Стивънс, така нареченият благодетел на нашия град.
Тревогата на Марк се засилваше. Необходим му беше дълъг период на спокойствие зад дебели стени, без телефони, само с някогашни приятели наоколо.
— Мисля, че правите грешка — отбеляза той.
— Защо?
— Защото това писание положително ще бъде нападка срещу него, а дон Винченте, представи си, подписва чека със заплатата ми.
— Значи ли това, че той не може да върши нищо лошо?
— Той се погрижи за нас, когато пристигнахме тук и нямахме никакви приятели. Аз нямах никаква квалификация. Без дон Винченте не бих могъл да намеря работа и като келнер. Какво очакваш да кажа? Как ще пратим Мартин в университета „Нотрдам“, ако съм таксиметров шофьор?
В раздразнението си, което граничеше с гняв, Тереза беше неузнаваема в сравнение с предишната нощ и в този миг на напрежение той прозря каква ще бъде тя в близките години. На лицето й вече личеше онази мъжка енергичност, която тя прихвана като заразна болест от будните и целенасочени жени, с които дружеше. Наблюдавайки я, докато тя се събличаше тази сутрин, огряна от късите лъчи на есенното слънце, той с изненада констатира, че гърдите и бедрата й губят своята заобленост.
— Отричаш ли, че е забогатял от контрабанда на спиртни питиета? — попита тя.
— Не, разбира се — каза Марк. — Той е бил тогава хлапак без бъдеще, който също е искал да живее и който е трябвало да се бори както може. Но с онези дни вече е свършено. Дано твоят приятел Маккларън има поне добрината да спомене, че дон Винченте пожертва четвърт милион долара за новото крило на болницата.
— Нима не разбираш? — възкликна тя. — Всичко това е част от фасадата. Той открадва десет милиона, после връща четвърт милион да запуши устата на хората. Този град е покварен от горе до долу и всичко това е негова работа.
— Този град е открит за всички, защото такава е волята на неговите жители. Предишният кмет се опитал да поразтреби и те го махнали. Ако не ти харесва онова, което става тук, не вини дон Винченте, а онези, които са избрали Грубшек, сегашния кмет. Гражданите на този град са избрали Грубшек с такова мнозинство, каквото не е получавал никой досега.
— Грубшек и началникът на полицията, как му беше името, са в джоба на Стивънс.
— Те са в джоба на кого ли не.
— Миналата есен, когато този отвратителен син на Стивънс прегазил някакъв човек, баща му уредил с полицията да го пуснат. Как се нарича това?
— Та кой нормален баща няма да направи всичко възможно за сина си?
— За мен това не е нормален баща — възрази Тереза. — Във всеки случай „Икзаминър“ ще настоява за преразглеждане на делото и при цялата тази гласност бас държа, че то ще бъде преразгледано.
Марк я погледна изумен. В това състояние тя беше готова да се бие с него. Тя стоеше в лагера на противника. Сбъркахме, че дойдохме тук, помисли си той. Трябваше да търпим. Може би трябваше да се преселим в Рим и да се надяваме на по-добри дни.
— Направи ми една услуга — каза той. — Зарежи тази работа.
— Ти нещо не си добре.
— Може би.
— Какво ти е?
Нямаше как да й обясни на английски — не можеше да направи това дори на италиански — обзелото го чувство на обреченост, предчувствията, които инстинктът му нашепваше.
— Sono seccato. Пресъхнах. — Този израз би могъл да означава всичко, зависи как ще го използва събеседникът. Тъй като не можеше да разбере собственото си безпокойство, нямаше начин да обясни на Тереза какво чувствува. Реши да смени темата. — Получих писмо от Паоло. Има си неприятности. Някой се е погрижил новият път за Палермо да заобикаля селото и го натискат да продаде гаража. Астмата му се е засилила много. Май че ще загуби агенцията си.
В такива моменти Марк винаги обичаше да мисли и да говори за живота в родината, в който за него вече нямаше място.
— Открили мед в парцела на братовчед ми Роси. Жалко, че не съм там да го поздравя… В Калтанисета пак са на власт християндемократите. Кандидатът е наш роднина по майчина линия. Зет на моя втора братовчедка… Направили са филм за Месина.
— За бандита ли?
— Да, за бандита. Голям смях паднал… В Сан Стефано се строи хотел за туристи. В такова бунище, представяш ли си?
— Пише ли Паоло нещо за сестра ти? — попита Тереза.
— Мъжът й заминал на работа в Германия. Тя е сама с три малки деца.
— Не е трябвало да заминава.
— А какво да прави? При затворена фабрика и половината град в списъка на чакащите помощ безработни? Ех, защо не съм там. В такива времена Паоло се нуждае от мен, макар че не го признава.
