думата „майчице“. Като на умиращ на арената бик ректалните и пикочните му сфинктери излязоха от строя.
— Я! Тоя се напика! — възкликна един от пуерториканците.
Виктор се свлече по хълбок в локвата пикоч на заскрежената трева, а пуерториканците се запътиха мълчаливо към колата си.
Виктор прекара три месеца в болницата и мина през няколко от седемте възрасти на човека, от мяукащото и повръщащо пеленаче до твърде ранната сенилност, от която — с изчезването на пораженията и възстановяването на нервите — излезе с все още крехко здраве.
Дон Винченте сподели мъката си с Марк.
— Горкото момче, по цял ден седи у дома. Половината време спи, а вземе ли да бълнува, подмокря се. Не му се ще да разговаря с никого.
Дон Винченте не каза направо „направи ми една услуга“, но мисълта му беше такава и Марк се почувствува задължен да задоволи неизказаната молба.
— Защо трябваше да идва тук? — попита Тереза.
— Просто защото тук има по-добри възможности да се погрижим за него. Във всеки случай, аз предложих това. Знаех, че се надяват на мен. Това е най-малкото, което мога да направя.
— Колко време ще остане у нас?
— Колкото иска.
— Лошо е за децата.
— Не — възрази той, — не е лошо. Дори е добре. Той играе с тях, доколкото му позволяват силите. Те го обичат.
— Тръпки ме побиват, като се вторачи в мен.
— Не може да гледа сега другояче. Трябва да минат още шест месеца, докато почне да затваря повреденото си око.
— Колкото пъти го погледна, спомням си за ужасната история с онова девойче — каза Тереза.
— Не е направил нищо ужасно на никого — каза Марк. — Нали делото беше прекратено?
— Защото подкупиха полицията.
— Защо говориш така? Три от четири дела за изнасилване отпадат поради липса на достатъчно доказателства. Отпадат, защото няма никакво изнасилване.
— Като баща, би ли помислил да оставиш Луси самичка с него?
— Защо не?
— Да оставим настрана това, че правиш нещо за човека, който може би ти е помогнал някога — каза Тереза. — Но просто не мога да разбера защо обичаш това момче. Какво точно ти харесва у него?
— Той има характер — каза Марк.
Тази типично сицилианска похвала я вбеси.
— Би ли ми обяснил какво точно значи това?
— Да. Той не хленчи. Предан е. На път е да стане мъж.
— Почтен мъж. Като теб.
— Надявам се.
— Почтените мъже уважават жените — отбеляза тя.
— И той уважава жените.
Тереза се предаде.
— Не можем да останем сами напоследък — каза тя. — Противно ми е да търпя чужд човек у дома.
— Като се пооправи, ще излиза по-често и ще го виждаш по-рядко. А дотогава вярвам, че ще направиш всичко той да се чувствува като у дома си.
Предпазните мерки, взети по настояване на Марк, вбесиха Тереза. Бяха повикани хора от една специализирана фирма, които инсталираха алармена система срещу крадци; по препоръка на фирмата поставиха решетки на всички прозорци откъм двора на първия етаж, а вратата на задния вход обковаха със стоманена плоча и сега я запречкваха и със заключен с катинар железен лост в добавка към обикновената брава. Нощем силни лампи осветяваха моравите пред и зад къщата.
— Съседите… — заоплаква се тя.
— Да вървят по дяволите — каза той спокойно.
Марк купи въздушна пушка, която държеше в един шкаф в спалнята. Където и да отидеше Виктор, той го придружаваше. Всеки ден ходеха в градската болница където раздвижваха пръстите на лявата ръка на Виктор, и в една клиника, където психиатърът се мъчеше да възстанови паметта му и да разсее маниакалните му страхове.
Двамата се разбираха добре. — Виктор беше признателен за това, което правеха за него, а раздялата със семейството му подейства добре във всяко отношение. Той полагаше безнадеждни усилия да накара Тереза да го приеме, куцукаше из градината и вършеше с готовност всичко, което тя му поръчваше. Играеше неуморно с децата, направи им грубовата колибка за зайци, учеше кучето на разни номера и с часове изрязваше снимки на коли от списанията и ги лепеше в албуми. В някои отношения външността му се подобри. Лицето на разглезеното дете изведнъж стана мъжествено. В изражението му — в клепача на нараненото око, с който той се мъчеше да мига, и в лицевите мускули около устата, която отново трябваше да се научи да се усмихва — личеше някакво достойнство. Повредената му челюст го караше да гълта някак думите, но лекарите твърдяха, че с време това ще се оправи. Нямаше вече и следа от пубертетния изрив, изчезна някогашната му склонност да фучи и да ругае и сега говореше спокойно.
На Марк му се струваше, че Виктор не проявява никакъв интерес към женския пол. Освен това той страдаше от параноя и Марк трудно го убеди, че лекарят, който масажираше и раздвижваше китката на лявата му ръка, за да възстанови стисъка, не е преоблечен убиец.
Един ден, като оправяше леглото на Виктор, Тереза намери под възглавницата полицейски пистолет с късо дуло, тридесет и осми калибър.
— Какво очакваш след всичко, което му дойде до главата? — каза Марк. — Разбира се, че носи оръжие.
— Вече не мога да издържам — заяви тя с разтреперан глас, граничещ с истерия. — Време е да избереш кой да си отиде: той или аз.
Марк я изгледа сурово, сетне омекна.
— Предстои му още един преглед в болницата идната седмица. Да се договорим така: нямам намерение да го гоня, но ако лекарят разреши, ще се опитам да го изпратя някъде за няколко седмици. Ако реши да се върне, негова работа, но така поне ще можеш да си поотдъхнеш.
ЧАСТ ТРЕТА
1
Един разкошен ден през зимата на 1959 година въстаниците влязоха в Хавана. Градът беше превзет толкова спокойно, дори безгрижно, че жителите едва ли осъзнаха какво ставаше. Предишния ден из града се перчеха свирепите полицаи на президента, готови всеки момент да натиснат спусъка, а на другия ден те изчезнаха, за да бъдат заменени от хиляди учтиви дребни селяни в униформа, чужди на всякакви крайности — ако не се смята, че за двадесет и четири часа пресушиха целия запас от кока-кола в Хавана. Е края на пистата на летището Ранчо Бойерос чакаха самолети, с които трябваше да емигрират президентът, близките му приятели и видните членове на правителството и на които беше разрешено да излетят. Общо взето, този развой на събитията беше посрещнат с радост и облекчение. Ресторантите и кафенетата бяха пълни както винаги, а масите в кабаретата трябваше да се запазват от предишния ден. Съвършено непознати хора се здрависваха и се радваха, че са живи и здрави. Проститутките, най-добродушните и най- безкористните в света, работеха както обикновено. Самолетите и параходите продължаваха да стоварват туристи, които и сега играеха свободно в казината. Всяка нощ стотина от тях се напиваха до безсъзнание и биваха прибирани от новите отряди за охрана на реда, които се грижеха за тях, поеха ги с черно кафе и ги връщаха почтително в хотелите. Войниците, селяни от глухата провинция, играеха в захлас на топчета по
