гладките, застлани с красиви плочки тротоари на Хавана, и канеха чужденците и местните жители да участвуват в играта.
Атмосферата на вежливост и търпимост, създадена от новото кубинско правителство, не изненада Салваторе Спина: той не се и съмняваше, че зад здрависванията и усмивките се крие твърда решителност. Разбирайки по-добре от мнозина други накъде духа вятърът, той беше убеден, че победата на въстаниците е неизбежна, и остана изненадан само от бързината, с която рухна старото правителство.
Дори и тогава неговото изключително, пословично щастие не му измени. В деня, преди да падне Хавана, в пристанището влезе „Голфо ди Поликастро“, който му докара от Неапол най-голямата партида хероин, достигала някога западното полукълбо. Спина беше закупил в Турция деветдесет процента от всичкия произведен за годината опиум и подминавайки традиционния френски посредник и лабораториите в Марсилия, беше уредил преработката му в един стар гараж за автобуси в Порта Нуова, предградие на Палермо. „Голфо ди Поликастро“ возеше двеста и петдесет килограма хероин в седем обикновени, здрави куфара, поверени на помощник-капитана на кораба; това означаваше, че срещу 130 милиона долара този хероин щеше да предложи поне на пет милиона души кратката измамна забрава на всякакви болки, отчаяние, глад, страсти, самота и страх.
Когато малко след разсъмване Спина се качваше на кораба, съпровождан от началника на митницата, който подтичваше по трапа до него, той дочу пушечната стрелба в източните предградия, където останките от правителствените войници стреляха безразборно и нервно по всичко, което се движеше, а после захвърляха оръжието и се прибираха на автостоп по домовете си. Спина изпи по едно капучино с помощник-капитана, който му се падаше далечен роднина, благодари му и го освободи от седемте куфара; сетне Спина, началникът на митницата и няколко моряци пренесоха куфарите до кадилака му, който ги чакаше на кея.
В тази мека тропическа утрин, огласяна от тракането на лебедки, крясъците на виещите се над, отпадъците от корабите чайки, звънът на църковните камбани и приближаващата стрелба, за Спина настъпваше краят на цяла една епоха. Мислено той вече виждаше началника на митницата като затворник на остров Пинос. Предишната вечер беше позвънил на директора на затвора с молба Боначеа Леон да бъде прехвърлен в крилото за политическите затворници, а всички негови документи да бъдат оформени на името на друг затворник, държан там без съд и присъда по някакво доста неясно обвинение, че бил опасен за режима, който беше пред рухване. В замяна директорът щеше да получи гостоприемство или пари в Маями, но шестото чувство на Спина му подсказваше, че този човек, известен с жестокостта си, изобщо няма да доживее наградата.
Минаваха седмици и всичко вървеше нормално. Жадната за всякакви поводи за празненства Хавана се втурна да празнува. Спина, както и всички други, ходеше по улиците, размахваше знаменце, когато му го пъхаха в ръката, и винаги беше готов да се спре и да прегърне първия попаднал му брадат млад войник. Не му оставаше нищо друго, освен да се отпусне и да се забавлява, защото новото правителство, на пръв поглед толкова безгрижно, се оказа удивително компетентно, когато се стигна до въвеждането на контрол по пристанищата и летищата; наложи се да бъдат прекратени доставките на хероин за Съединените щати, докато не се измислят нови начини и средства за преодоляване на контрола. Почти всички от предишните връзки на Спина сега бяха в затвора, а неколцина вече бяха разстреляни в сухия ров до вътрешната стена на крепостта Кабаня, където последната гледка, която осъдените виждаха в земния си живот, беше грамадната, осветена от прожектори статуя на Христос, извисяваща се над контурите на крепостта.
Вече месец седемте куфара стояха в хранилището в кантората на Спина. Чужденците оставаха незасегнати от неприятностите, с които се сблъскваха някои кубински граждани, но неговият инстинкт отново му подсказа, че рано или късно нещата ще се влошат; ще отворят сейфовете в банките, ще започнат обиски, ще вземат да разследват защо някои богати чужденци още стоят в страната, въпреки че източниците за печалби наглед са секнали. За да не привлича вниманието, той се залови с дребен износ на крокодилски кожи за някаква фиктивна компания в Щатите.
Идеята за подходящо място за хероина хрумна на Спина една вечер, когато гледаше през прозореца на кантората си гробището „Колумб“. То сякаш беше макет на голям град с тринадесет авенюта, пресечени от седемнадесет улици: величествено гето на мъртвите, в което семействата на богатите и властните бяха намерили покой във великолепни гробници — често миниатюрни копия на разкошните вили, заемани от тях приживе. В Хавана култът към мъртвите едва ли отстъпваше по нещо на същия култ в Египет при фараоните. Много от гробниците бяха обзаведени със скъпа вносна мебел и с такива удобства като телевизори, а в някои имаше дори климатична инсталация и асансьори. Гробището не беше и безлюдно, както са повечето гробища; кубинците отделяха доста време за посещения на гробовете и по добре осветените улици се тълпеше народ, особено в края на седмицата и в празнични дни; положили свежи цветя на гробовете, хората намираха, че гробището е приятно място за вечерна разходка, и не бързаха да се разотиват.
На другия ден Спина отиде на гробището и откри, че сред многото добре поддържани и пребоядисвани през последните години гробници имаше няколко, които изглеждаха изоставени и дори занемарени. Той поговори с главния пазач, който потвърди, че за някои гробници никой не се е грижил вече десетилетия наред; тези гробници му създавали затруднения, добави той, защото били откупени завинаги и сега не можело да се направи нищо те да не загрозяват общия вид. Администрацията на гробището би се радвала, ако такива занемарени гробници, бъдат преоткупени и подновени, затова с удоволствие биха свързали Спина с комисионер по продажбата. Скоро Спина се добра в едно провинциално градче до някаква немощна старица, наследила една, гробница от свой далечен роднина, чието име вече не помнеше, и тя с радост се съгласи да му я продаде. Сделката беше уредена веднага. Спина получи ключа и скоро след това беше заведен като собственик в гробищния регистър под името Артуро де Баеса. В гробницата бяха погребани осем възрастни и единадесет деца; срещу малка сума администрацията уреди прехвърлянето на костите им в общата костница. Спина не пожали пари за ремонта на гробницата отвън и отвътре, а когато всичко беше готово, там внесоха три нови ковчега с медни плочки, на които бяха изгравирани имената Луиза, Симон и Педро де Баеса, заедно с хероина в сандъци с надпис „мебели“. Сам Спина прекара няколко часа в гробницата, прехвърли хероина в ковчезите, а после ги намести в три от нишите, където преди това бяха другите ковчези.
Годините, преобразили дон Винченте от американец на средна възраст в стареещ сицилианец, не бяха пощадили и гласа му: когато той позвъни на другия ден, Спина едва го позна. Нямаше го някогашният говор, характерен за Мълбъри Бенд; от другия край на лошата линия долиташе немощен грак и Дон Винченте говореше почти на диалект.
— С Виктор станаха лоши работи. Смазаха го от бой още през декември.
— Боже мой, Вин. А аз нищо не зная. Какво е станало?
— Сбил се с тайфа от пуерторикански хулигани. Млатили го с дръжки от търнокопи. Горкият, лежа два месеца в интензивното отделение. Челюстта му още се крепи с тел.
— Madonna troia! Пуерториканци, казваш?
— Точно така. Кълна се в паметта на сестра ми, която умря девственица…
Спина търпеливо изслуша докрай клетвата за отмъщение, която дон Винченте произнесе.
— Какво да се прави, Вин? Какво да се прави? Те вече надушиха организацията. А си вдигнал аларма, а са ти подпалили чергата.
Жизнерадостен по природа, Спина изведнъж се почувствува стар и го налегна мъка. Просто не му се вярваше, че е дошло времето, когато банда смрадливи латиноамериканци могат да набъхтят сина на сицилианеца, от който някога трепереше цялото източно крайбрежие, и никой не си помръдва пръста да го защити или да отмъсти за него.
— Момчето при теб ли е сега? — попита тоя. Тънкият сенилен глас на дон Винченте долетя през пращенето по линията:
— Живее при Марк Ричардс и жена му. Искам да кажа, Ричоне… онзи момък, който ти ми изпрати. Няма да повярваш, като чуеш защо. Някой — не е важно кой — е платил на тези пуерториканци да очистят Виктор, а когато разбраха, че той все пак не е пукнал, изпратиха писмо, че ще го причакат, щом излезе от болницата. Решихме, че за него ще е по-безопасно в града, където Ричардсови ще се грижат за него, отколкото при нас в гората.
