— Ужасно, просто съществувах. Това не беше живот. Имах една-единствена радост — да виждам децата в края на седмицата.
— Не постъпи ли на работа в болница?
— Не ме приеха.
— Но нали щеше да караш някакви специални курсове?
— Нищо не излезе. Успях само да попълня формулярите. Смути ги, струва ми се, родното ми място, пък и нямах необходимия ценз. Единственият ми ценз беше това, че съм живяла в най-заможния квартал на Солсбъри. В Бостън живеех в една квартира с две келнерки от флорентинския ресторант. В него и работех.
— Келнерка! Господи! И въпреки това ми връщаше парите, които ти изпращах.
— Само първия път, но после не — каза Тереза. — Както и да е, въпреки мизерията беше хубаво. И полезно. Научих какво всъщност е животът. Момичетата бяха чудесни. Те са сестри, от Катания, и имат още три сестри в родината; и пестяха и за техните, и за своите зестри. Така и трябва да бъде. Същото трябваше да правя и аз, вместо да водя такъв глупав живот в Солсбъри.
— Някой разбра ли, че си в Бостън и с какво се занимаваш?
— Всички разбраха. Някакъв репортер попадна на следите ми и снимката ми се появи във вестника.
— Такива трябва да бъдат разстрелвани.
— Впрочем това нямаше значение. Момичетата страшно се развеселиха от тази история, а на мистър Аниели, собственика, тя направи такова впечатление, че ми предложи по-добра работа. Ще речеш, че съм киноактриса.
— Вестниците писаха такива гадости — каза Марк.
— „Глоуб“ беше най-поносим — отвърна тя. — Поне в сравнение с останалите. Не зная какво е публикувал „Икзаминър“, понеже още щом го зачетох, започна да ми се повдига.
— Сигурно знаеш, дето Маккларън ме обвини, че съм убил онова момиче Уотс.
Тереза изтръпна.
— Чух такова нещо.
— Писа, че съм я залял с цимент и съм я хвърлил в реката.
— Не исках да говорим за това, не искам дори да мисля, — каза Тереза. — Но бях сигурна, че е поредната лъжа на Маккларън.
— Тази измислица най-много ме вбеси.
— Марк, никога не съм ти задавала излишни въпроси и няма да ти задавам. Но за да е спокойно на душата, кажи ми само едно: какво всъщност се случи с нея?
— Живееше с някакъв човек, който бил светилото в една религиозна секта. Когато работата се разчу, той помолил да го направят мисионер, оженили се и заминали заедно. Сега са при ескимосите в Аляска или там някъде.
— Готов ли си да се закълнеш.
— В каквото поискаш.
— Не, няма да искам такова нещо, защото никога не си ме лъгал. Тя беше красиво момиче, нали? Едва ли е водила такъв живот, за какъвто пишеше Маккларън.
— Не е. Такива като Маккларън гледат всичко да омърсят. Те имат един драскач от порно-списанията, който ги снабдява с подобни истории по поръчка. Тя направи всичко по силите си, за да не ми създаде неприятности. — Той затърси думи да изрази признателността си и се отчая от бедността на своя английски. Англосаксонското „окей“, с което се изразяваше какво ли не, беше бледо, неубедително. Затова Марк каза: — Era una brava figluola31.
— Ти беше ли влюбен в нея? — попита Тереза и гласът й изведнъж прозвуча глухо и унило. — Сигурно всеки мъж би се влюбил.
Той остана изумен от този въпрос и искрената му изненада я успокои.
— Такова нещо е невъзможно.
— Но тя беше хубава, нали? А ти току-що каза, че била и добра.
— Но тя беше проститутка — отвърна Марк. — Може би условията са я принудили, но беше. За да се влюби в проститутка, един мъж трябва нещо да не е в ред.
— Защо?
Този път той се сблъска с препятствията не само на езика, но и на мисълта. Животът му, както и животът на Тереза, бе изграден върху предварително и завинаги установени догми. Той вярваше, защото вярваше, и колкото по-древна, атавистична и ирационална, толкова по-дълбока бе вярата му. Плътта на проститутката или на жена, чиято девственост е отнета от друг, е омърсена и да обича такава жена би било престъпление срещу него самия.
— Защо? — повтори Тереза въпроса си.
— L’honore32 — бе отговорът, който изключваше всякакъв по- нататъшен спор.
Тя кимна с разбиране, но не и в знак на съгласие.
— Eh, gia, l’honore33.
Изведнъж се почувствува щастлива и спокойна. Ако не друго, l’honore я беше закриляла да не претърпи поражение от красотата на една непозната жена. Viva l’honore!34
— Кога ще заминем? Кога да им кажа, че напускам работа? Трябва да ги предупредя няколко дни отнапред.
Това, че не беше готова да замине веднага, го изпълни с облекчение. Той се страхуваше да не би тя да настои да се върне с него в Солсбъри още сега.
— И аз имам да уреждам някои неща — каза той. — Знаеш ли дали не е по-разумно да останеш в Бостън, докато се приготвим за път? Можем изобщо да не спираме в Солсбъри, а да приберем децата и да заминем за Флорида или някъде другаде и там да изчакаме, докато дойде време да тръгнем. Може би ще е най-добре да напуснеш след десет дена, за по-сигурно. Дотогава ще съм уредил всичко, ще отидем до училищата да вземем децата и ще заминем.
— Представяш ли си как ще се изненадат? Те нито за миг не престанаха да питат за теб.
— В училище не знаят нищо, нали? — попита той.
— Не, за щастие. Дори да са чули нещо, никой не се е изпуснал.
— Сигурно няма да рониш сълзи, ако не видиш повече Солсбъри.
— Няма — отвърна тя. — Нито сълза. Но къде да те търся, ако се случи нещо?
Тя забеляза как за частица от секундата изражението му се промени под въздействието на някаква мисъл и отново я загризаха съмнения.
— Точно тази сутрин ми съобщиха, че трябва да замина за няколко дни. Няма да можеш да ме намериш, но затова пък аз ще направя всичко възможно да ти се обадя.
— Моля те, кажи ми къде отиваш — настоя Тереза.
— Не мога, защото и сам не зная.
— Значи отиваш някъде, но къде — не знаеш. Аз се надявах, че с тези неща веднъж завинаги е свършено.
— Правя услуга на един приятел — обясни Марк. Усети как необходимостта да се изплъзне го обезсилва. — Това е едно от онези неща, които не мога да ти обясня. — Умолителният му поглед настояваше да не го пита повече. — След една седмица ще ти кажа всичко, което искаш — добави той. — Отново ще бъда господар на себе си.
Тя се извърна, за да скрие сълзите си.
— Сам се залъгваш, но мене не можеш излъга — каза тя. — Сега разбирам, че господар на себе си ти никога няма да бъдеш.
16
На летище Матаморос Спина взе Марк в колата си и двамата се понесоха на юг през пустинна местност, а дъждът се сипеше от облаците, които се кълбеха като дим над главите им.
