— Успях да убедя Лупо, Ди Анджелис и Чанфарани от Мемфис — каза Марк. — Трябваше доста да ги увещавам, но накрая успях. Щом те са съгласни да помогнат, предполагам и другите ще се съгласят.
— Младият Лупо — обади се Спина. — Не съм го виждал от години. Той се ожени за племенницата ми. Разбира се, че ще помогне. Та нали аз го направих човек.
— Вече намерихме изкупителна жертва — добави Марк. — И няколко резерви, за всеки случай.
— Някой луд ли?
— Малко чалнат. Участвува в разни движения, пише глупави писма до политически дейци и обича да си играе с оръжие. Брадли го откри. Вече го е използвал за една-две дребни работи.
— Дневник ще остави ли? — попита Спина.
— За това не сме мислили. Във всеки случай трябва да скроим нещо ново. Начинът, по който Кардильо е организирал операцията в Гватемала, е подходящ за малка страна, но сега този тип не бива да бъде премахнат незабавно. Народът трябва да има възможност да види снимката му във вестниците, да разбере колко е бил смахнат. Така всичко ще бъде не толкова загадъчно.
— Напълно си прав.
Спина намали скоростта. Някакъв автобус се беше обърнал в жълтеникавата кал и локви на пътя и той се опита да пощади загазилите пътници — да не ги наплиска допълнително.
— Това е голяма работа — продължи той, заобикаляйки мястото на произшествието. — Трябва да се обмисли откъм всички страни. Върху нашите приятели не бива да паднат никакви подозрения. Трябва да мислим в перспектива. Аз никога не съм играл шах, но доколкото знам, добрият играч отнапред вижда развоя на цялата партия.
— Тук в Мексико някои хора ще знаят повече, отколкото трябва — отбеляза Марк.
— Мда-а, и положението е дори по-лошо, отколкото предполагаш. Оказва се, че онзи твой приятел от управата на затворите е дал част от плячката си на свой другар, който надушил какво става. Това създава допълнителна работа. Ще трябва да се погрижим поне за двама от откачените в затворническата лудница. Питал ли си се как Леон ще пристигне дотук от столицата на Мексико? Някой трябва да го доведе, нали? А това още повече усложнява нещата. Ами какво да кажем за онзи тип, когото Кардильо е пратил да изпроводи Морган?
— Ако и той трябва да бъде премахнат, краят му се не вижда. А и Кардильо може да се разсърди, оня е член на синдиката.
— За да няма никаква опасност, всички празнини трябва да бъдат запълнени. Ще имам работа с дни в тази страна.
— А приятелите ми в Щатите вероятно ще имат достатъчно занимания седмици наред.
— Ти също, не забравяй! — каза Спина. — И ти също.
— О, не, това не влиза в сделката — отвърна Марк. — Аз съм освободен от акцията по прочистването.
— Ех, защо не съм на твое място. Там, където отиваш, всички са на наша страна. Дори ченгетата. Брадли казва, че е привлякъл и полицията, и аз му вярвам. Ще ти окажат всякаква помощ. Слушай, да не би да искаш да кажеш, че от теб се иска само да подготвиш работата и да даваш указания?
— И още да се погрижа всичко да върви според плана. Такава ни е уговорката.
— Защо се отнасят към теб като към велик консултант? — попита Спина. — Каквото искаш, това правиш. Може би заради аристократичния ти вид.
В дъжда изплуваха очертанията на кирпичената постройка край летището. До преди година тук кацаха самолетите на една местна компания, която едва креташе със своите „ДС-3“, но когато и последният от тях катастрофира, възцари се тишина. Над сградата, която някога приютяваше пътници и багаж, все още се вееха като хоругви на вятъра изпокъсаните реклами за кока-кола и немска бира. Няколко невзрачни мексиканци, прогонени от прогизналата пустиня като бълхи от козината на давещо се куче, клечаха под навеса й, увити презглава с шалове и одеяла, от които надничаха стоическите им безизразни лица. На стотина крачки от тях Моргановият бийчкрофт се бе сгушил между кактусите, почти неразличим от самолетните останки, които обикновено се валят около такива летища.
— Мислите ли, че в такова време ще можем да излетим? — попита Марк.
— Разбира се. Има достатъчна видимост. А това е най-важното — отвърна Спина.
— Дано сте прав — каза Марк. — Морган какво знае?
— Знае къде отива и толкоз. Не задава никакви въпроси. Той ще остане в самолета.
— Този човек ще си остане цял живот на четиринадесет години. Кардильо каза ли ви, че не иска да го връщаме?
— Каза ми. Когато ти си отидеш, ще трябва да помисля какво да правя с него. — Смехът на Спина все повече напомняше на Марк крякането на папагал.
Морган чакаше в празното помещение зад някогашното гише за билети. Вдигна поглед от комикса, който четеше, все още унесен и леко усмихнат, но щом видя Марк, скочи на крака и му подаде ръка.
— Радвам се, че те виждам отново, Хари — каза Марк.
— Забравих нещо в колата — обади се Спина. — Ей сега ще се върна.
— Както изглежда, ще попътуваме заедно, Хари — рече Марк.
Хари застана мирно, стегнат и нетърпелив, с новата си пилотска дреха с три нашивки — отличия за добър пилотаж.
— Не зная как да ви благодаря за всичко, което направихте за мен — каза той. — Не мога да повярвам, че най-после отново съм свободен човек.
— Няма за какво да ми благодариш — отвърна Марк. — Успях да ти помогна, но и ти правиш нещо за мен.
— Горя от нетърпение да поемем — каза Морган. — Доста съм възбуден, струва ми се. Кога смятате да излетим?
— Щом се появи другият пътник.
— Аз познавам ли го?
— Всъщност, да. Спомняш ли си Боначеа Леон, с когото сте били в Гватемала?
Младежкото лице на Морган помръкна.
— Прекалено добре.
— Защо говориш така? Не ти ли е приятен?
— Той едва ли може да бъде приятен някому, мистър Ричардс. Щом се налага, ще го изтърпя, но откровено казано, от него ме побиват тръпки. Напомня ми един тип, когото веднъж гледах във филм на ужасите. Никому не е приятна компанията на ненормален човек.
— Ще трябва да го изтърпиш, Хари. Колко ще трае полетът?
— Пет часа, мистър Ричардс, с толеранс до половин час. Сега духа попътен югозападен вятър, но той скоро ще утихне и ще изгубим малко скорост. Обаче допълнителните резервоари са сложени, така че няма да имаме проблеми.
Той говореше бързо, изливаше порой от думи със словоохотливостта на човек, който дълго време е бил сам. — Можем да очакваме известна турбулентност в този район, и ще прелетим под опасните слоеве. То и без това ще ни се наложи да летим ниско, за да избегнем радарите. Ще гледам пътуването ви да бъде спокойно. Самолетът не е лош, издържа на бури по-добре от „ДС-7“. Времето няма защо да ни тревожи чак толкова. По тези краища септември е лош месец, но мине ли октомври, можеш да бъдеш спокоен. Когато не вали, и ноември е хубав, а декември е просто мечта. Жалко, че не извършваме този полет през декември. Минавал съм над тези места със стоката, за която ви споменах и която изнасяхме от джунглата; гледката е великолепна. Наистина е чудесно отново да управляваш самолет. Днес може би няма да има много добра видимост и все пак надявам се да пътуваме спокойно и приятно.
По мократа настилка навън изсвистяха гуми и миг по-късно Спина им махна от прага.
— Пристигна!
— Извинявай за секунда, Хари — каза Марк.
Той тръгна след Спина към пустата чакалня и видя двама души, застанали с гръб към тях. Единият, нисък и дребничък, с войнишки панталони и карирана риза, беше Боначеа Леон. Другият, дебел и късокрак, със зелено военно яке, беше по-възрастен. И двамата се бяха навели над някаква книжна торба, завързана с канап, който по-възрастният развързваше бавно с удивително тънките си пръсти. До торбата на пейката
