говорещи кукли, а на момчетата адмиралски униформи. Занеси им малко лакомства — няколко бутилки „Асти Спуманте“, малко сирене, салам, консерви. Аз ли да те уча? Знаеш не по-зле от мен как стават тези неща. Повярвай ми, скоро ще забравят.
— И кога според вас може да стане това?
— Ще трябва да почакаш три месеца. Ако го помоля, Джузепе ще ми направи тази услуга, но не мога да искам от него да свърши всичко още утре. Но какво значение има това, щом Бюрото за борба с наркоманията не бърза да те депортира? Свърши тази работа с Брадли и можеш да заминеш.
— До две седмици ще бъде свършена. Ще уредя да пуснат Леон, като ги предупредим един ден по-рано, а Кардильо ще изпрати Морган веднага, щом го известим. Важното е, че Салва се съгласи да участвува в тази операция.
— Имате нужда от него. Изглежда, много народ ще бъде замесен и опитът му ще ви е от полза.
— Единственото, което чакаме сега, е нареждане от Брадли.
— Къде каза, че е срещата ви?
— Някъде по мексиканското крайбрежие, около Матаморос. Край границата, на изоставено летище.
— Коя граница?
— Американската.
— Американската граница, така ли? Не те ли учудва нещо в този план? Защото аз съм изненадан.
— Всичко ме учудва — отвърна Марк.
— Какво ти разказа Брадли за подготвяния удар?
— Нищо.
— И ти нямаш представа кой ще бъде очистен?
— Той смята, че това не е необходимо — поне до последния момент. Аз съм просто надзирател на подготовката за тази операция.
— Не става ли дума за Куба? Не е ли всичко това скроено за онзи, брадатия?
— Мястото, което са избрали, не отговаря — каза Марк. — Защо ще се срещаме в Матаморос, ако ще ходим в Куба? Достатъчно е човек само да погледне картата.
— Да, достатъчно е само да погледнеш картата.
— Какво ли означава това? Ще разбера всичко още щом се видя със Салва — отвърна Марк. — Той ще се занимава с прочистването, така че Брадли и приятелите му да излязат от тази работа ни лук яли, ни лук мирисали. Салва сигурно е наясно.
— Напоследък доста си мисля за Брадли — каза Дон Винченте. — И имам чувството, че той и хората от неговата служба — каквато и да е работата им — са ни наблюдавали от години. Мисля, че още в Сицилия те е наблюдавал, а оттогава следи и двама ни. Искал е да научи всичко за начините, по които действаме.
— Той пипа ловко — каза Марк. — Доколкото разбрах, вероятно ще отменят обвинението в убийство срещу Виктор, след като онзи, смахнатият, е изчезнал. Дон Винченте кимна със зловеща радост.
— Пипа ловко, защото ние му показахме всичко, на което нас бащите и дядовците са ни научили. Или почти всичко. Та спомни си за операцията срещу Армас. Преди тридесет години хора като Брадли не съществуваха. И знаеш ли какво ще ти кажа, Марко? Те видяха как нашите управляват Сицилия през главата на краля и дучето, или на който и да е управник, и решиха, че могат и тук да постигнат същото.
В обобщението на Дон Винченте Марк долови някакво предупреждение.
— Сега те може би прибягват до нас за последен път — добави старецът. — Сигурно смятат, че няма какво повече да научат от нас. Обзалагам се, че Брадли ни е включил в тази операция за по-голяма сигурност, защото знае, че ще се справим. След това той ще знае как се организират такива неща. И когато реши да очисти някого, ще може сам да го свърши.
Срещнаха се в хотел „Хамилтън хаус“, отидоха направо в стаята, която Марк бе запазил, и се хвърлиха в леглото без всякакви предисловия и увертюри. Както в миналото, любовта им бе груба и невъздържана, но и зашеметяваща като непрекипяло вино, изпито в жегата. Тя беше без бельо, също както преди да дойдат в Америка, и изпищя, когато я облада. Видя му се по-стегната.
— Отново си като девствена — каза й после.
— Измина една година от последния път — отвърна тя.
Върнали се бяха всички човешки ухания от миналото и острите, тръпчиви усещания, които постепенно се бяха притъпили и атрофирали с годините и светските съблазни. Възвърнал се бе приключенският дух.
— А сега какво ще правим? — попита Тереза.
— Ще приберем децата от училище и ще се преместим другаде — отговори той.
— Къде?
— Да речем, в Калифорния.
— Няма ли да те депортират?
— Вече не. — Опита се да измисли някакво обяснение, което да не е опетнено от миналото, но не успя. — Този въпрос е уреден — каза най-после.
— Защо в Калифорния?
— Не е речено непременно Калифорния. Може и във Финикс, Канзас или Чикаго, ако предпочиташ.
— Искаш да кажеш място, където имаш познанства.
— Приятели или приятели на мои приятели — отвърна Марк. — Дон Винченте има връзки в повечето големи градове.
— Трябва ли да ги използваме? — попита Тереза. — Не можем ли да се справим и сами?
След като години наред бяха живели заедно без обяснения, сега те трудно идваха наум, макар че бе готов да ги даде.
— По-лесно е с връзки, когато започваш всичко отначало на ново място — каза той. Зад това кратко изречение се криеше страхът на сицилианския селянин — врастнал в костите му и носен до смъртния одър, — страхът от самотата в чужда страна. Този страх, неподвластен на разума като ужаса от призраци, все още караше селяните от Кампамаро, Агридженто и Калтанисета да се прибират вечер уморени до смърт в подобните на крепости планински села, за да избягнат призраците на мародерите — призраци, защото мародерите бяха изчезнали от тези места още преди петдесет, че и повече години. Всеки сицилианец наследяваше този страх от баща си и го предаваше на сина си; всеки сицилианец си създаваше колкото може повече връзки и се съюзяваше с кого ли не, само и само да се защити от злонамерения свят.
— Ако Калифорния и Средният Запад не ти допадат — каза Марк, — можем окончателно да заминем и да се върнем при хората, които познаваме.
— Искаш да кажеш у дома? Той долови надежда в гласа й.
— Ако решим, това е възможно след три месеца. Може би това е разрешението. Да те депортират е едно, а да си отидеш по своя воля — друго.
— Но нали казваше, че вече изобщо не мислиш да се връщаш, че си загубил всичките си приятели.
— Така си мислех тогава. Случиха ми се лоши неща и бях паднал духом. Имах неприятности, за които не съм ти разправял, но сега всичко ще се уреди. — Притисна я към себе си. — Ние двамата имаме общо около хиляда братовчеди на онзи остров. Трябва само да се върнем и да им кажем кои сме.
— Искам да се върна в Палермо и да живея в жилищен блок с петнайсет-двайсет семейства, да изпращам децата да си играят в Парко дела Фаворита и всяка неделя да ходим в Мондела и да ядем риба както някога.
— Можем да изпратим децата в кварталното училище — каза Марк. Винаги бе смятал, че децата трябва да растат край родителите си. Ето къде беше сбъркал Дон Винченте: беше изпратил в пансион двете по- големи момчета, Марио и Клаудио, и когато изгуби досег с тях, бедите започнаха.
— И ще можем ли отново да се наричаме Ричоне? — попита Тереза. — Не искам вече да съм Ричардс. Това не ни донесе друго освен нещастия. Искам пак да бъда Ричоне.
— Разбира се, можем да сменим името си и Мартин ще стане Амадео, а Луси — Лучия. Ако решим да заминем.
— Аз вече реших — каза тя с въодушевление. И той изведнъж осъзна колко много се е променила. Лицето й бе изгубило предишния си мрачен, безжизнено интелигентен вид и си бе възвърнало наивността и чистотата — също като портрет, изчистен след нескопосен ретуш и възстановен в първоначалната си свежест.
— Как беше в Бостън? Кажи ми истината.
