му се случи нещо, а Морган изпълнява от време на време някои задачки — нали трябва да си заслужи хляба. Но ще ти кажа откровено, Марко, аз вече нямам влияние върху Кардильо. До преди няколко години беше друго, той слушаше думата ми. — Помътените му очи се изпълниха с тъга. — Нямам вече някогашната тежест, Марко. Навсякъде се говори, че съм се натопил в Куба с трийсет милиона, и хората вече ми нямат онова уважение, което имаха някога. — Той се замисли как по-точно да определи положението, в което е изпаднал, но наум му дойде само един типичен сицилиански израз. — Усещам, че костите ми се разпадат.
— Парите ви не са загубени. До края на годината ние ще се върнем в Куба.
Дон Винченте поклати глава.
— Слушай, Марко, не се оставяй да те лъжат. Няма да се върнем, повярвай ми, и хора като Роси и Кардильо знаят това не по-зле от мене. Затова трябва да ти кажа, че ако искаш да използваш Морган за операцията, която Брадли замисля, аз лично с нищо не мога да ти помогна. Ще трябва сам да се срещнеш с Кардильо. Най-многото, което мога да направя, е да го предупредя, че ще отидеш, и да го уверя, че си човек на място.
— Благодаря, Дон Винченте. Ще замина за там при първа възможност.
— И щом се върнеш, обади ми се. Искам да знам какво си уредил с Кардильо. — Дон Винченте заби поглед в екрана на телевизора, сякаш търсеше в неговите дълбини някакъв знак за онова, което ще му донесе бъдещето. — Нещо не ми харесва в тая работа — каза най-после. — Винаги съм смятал, че ние държим Брадли като резерв, за всеки случай. А излиза обратното. Ще ти призная, че и мене тръпки ме побиват от него. Non e un cristiano27. И ако мразя нещо на тоя свят, това са загадките.
13
„Изпрати ни своя снимка, замини за Трухильо Сити, отседни в хотел «Манагуа», където ще те потърсим“ — такива бяха инструкциите, конто Марко получи, когато по нареждане на Дон Винченте се обади на един телефонен номер в Синсинати.
Седмица по-късно той пристигна в столицата на Доминиканската република — странна, потънала в тишина тропическа страна, където тридесетгодишната диктатура бе наложила своя зловещ покой. На граничния пункт, докато подпечатваха паспорта му, той бе заснет със скрита камера, конфискуваха вестника му и му отнеха транзистора с уверение, че ще му го върнат, когато напусне страната. От всяка стена го гледаше втренчено образът на диктатора: плещест човек с дебели бърни, облечен в генералска униформа с четири реда медали; капитан на руля на най-големия кораб в света, държавник в пълни доспехи, поучаващ кроткия си сенат. Той беше дошъл на власт с избори, в които бе събрал повече гласове, отколкото бяха гласоподавателите, после хладнокръвно бе премахнал 30 000 свои политически противници и сега, както се говореше, слагаше в джоба си 75 процента от националния доход.
Марк бе удивен от ярко осветените, но съвсем безлюдни улици на града, както и от раболепието на шофьора на таксито, който го поздрави и му се поклони както когато седна в колата, така и когато спряха пред „Манагуа“. Там портиерът и пиколото също му свалиха шапки и му се поклониха ниско. Страна, където хората, които придружават и обслужват чужденците, имаха строги заповеди да бъдат вежливи с тях.
Марк се настани в хотела и започна да чака, но измина почти денонощие, без нищо да се случи. Убиваше времето както можеше: написа дълго писмо на Тереза, молейки я да му разкаже по-подробно за децата, пък и за себе си. Поплува в басейна на хотела, купи си и прелисти спортни и порнографски списания, които бяха единственото четиво на английски, предлагано на щанда за цигари. На чужденците не бе позволено да напускат пределите на града без специално разрешение от полицията, а единствените забележителности, които обиколката с такси можеше да предложи, бяха три църкви и една западнала зоологическа градина. При залез слънце градът замираше.
През нощта хотелът се превръщаше в шумен оазис сред смълчаната пустош на града, тъй като комарджиите се изсипваха в казиното и хазартните игри започвала. Марк остана в бара, докато всички с изключение на един от посетителите отидоха да играят. Най-после другият клиент плати сметката си, стана, премести се на масата на Марк и му подаде ръка, добре гледана ръка.
— Вие сте, Ричардс, нали? Казвам се Джони Кардильо. Казаха ми, че сигурно тук ще ви намеря.
Кардильо бе наследил изпитото лице на селянин с вдлъбнати очи, източен нос и малки, недооформени уши, прибавени като че ли по-късно. Беше облечен в сив вълнен костюм, чиято придирчива старомодност издаваше произхода му.
— Американец ли сте или италианец, Ричардс?
— Сицилианец.
— От коя част на Сицилия? — попита Кардильо, недоверчиво вторачен в него.
— Кампамаро. Близо е до Калтанисета.
— А ходили ли сте в Ена?
— На петнайсетина мили е от мястото където съм роден.
По лицето на Кардильо плахо трепна, а после се изписа задоволство.
— Я виж ти! Баща ми е родом от Ена, а майка ми беше от Санта Катерина, по пътя за Калтанисета.
— Баба ми по бащина линия живееше там. Държеше фурната. Умря на деветдесет и четири години.
— В Санта Катерина? Светът наистина е малък, Ричардс. Не можех да си представя, че ще срещна човек от Калтанисета в дупка като тази. Каква случайност, нали, paisano28? И докога смяташ да останеш в Трухильо Сити?
— Вероятно няколко дни. Не повече.
— Жалко, Ричардс. Рядко имам възможността да си побъбря със земляк. Добре би било да останеш повечко. Това местенце си го бива. Може би ще успея дори да те включа в играта. Преди да се преместим, се бяхме подредили в Хаити. Бил ли си в Хаити? Там има прекалено много черни, та не е по вкуса на богаташите, които докарвахме от Канзас и Сент Луис. А тук командват белите. Държат чернокожите на мястото им. — Той загаси цигарата си в пепелник, украсен, като всички останали, с малък бюст на диктатора.
— Добродетелят — каза Кардильо. — Сам той е наполовина негър. Може и да не ти харесва — на повечето хора не харесва — и все пак именно той държи юздите на тази страна. Сега, когато изгубихме Куба, трябва да признаем, че южно от Рио Гранде този тип е единственият, който ни пази от комунизма.
Влязоха двама северноамериканци с типични лица на комарджии.
— Ей, приятелчета, къде е тук играта? — се провикна единият и Кардильо, с жест на човек, който натирва стадо, им посочи вратата в дъното.
— Разбрах, че искаш да се срещнеш с Морган, Ричардс — каза той, когато те се отдалечиха. — Това може да се уреди — иначе не бихме ти казали да дойдеш, — но първо трябва да си поговорим. Смяташ ли да ни отървеш от него?
— Само за около една седмица. След това мислехме да го изпратим обратно. На този етап все още не може да се каже дали планът в крайна сметка ще бъде осъществен.
— Е, да. Ами ако се осъществи, дали не би могъл да го отведеш, а после да не ни го върнеш?
— Не ви ли върши работа понякога?
— Вършеше ни, но вече не. Както вероятно си чул, доста се потрудихме, докато го накараме да се заеме с една задача в Гватемала, но оттогава не си струва труда да го държим. Дойде време да се простим с него. Той е добро, откровено момче. Наистина приятно. Но вече три години е затворен тук и от самотата нещо започва да му хлопа. Готов е пред всеки да разкрие душата си. Някой ден ще се появи ей тук, където сега седим, и ще изплюе камъчето пред първия пияница. Този човек официално е мъртъв, Ричардс. А си губим половината от времето, опитвайки се да му попречим да прави бели, но рано или късно ще ни се изплъзне и когато това стане, ще си имаме ужасни неприятности.
— И затова искате да се отървете от него.
— И на мен ми се иска ти да ни помогнеш, paisano. Лично аз винаги ще ти помогна, стига да мога, и ще ти бъда много задължен, ако в замяна ми направиш тази дребна услуга. Знаеш ли, че този тип писал на
