някаква мацка в Щатите, за да й съобщи, че всъщност е жив, и да я покани да дойде тук? Трябваше да я очистим с една автомобилна катастрофа. А това са излишни неприятности.
— А защо сами не се отървете от него? — попита Марк.
— Ще навреди на мнението за нас. Един от местните клечки — някакъв генерал от военновъздушните сили — го е взел под крилото си. Ако Морган случайно изчезне, ще се досетят кой е виновен. А скандалът е последното нещо, което бихме искали тук.
— Кога мога да поговоря с него?
— Веднага, стига да искаш. Но запомни едно: ще направим всичко, за да ти помогнем, но ако той не се съгласи да се заеме с тази работа, не можеш да го принудиш. Ще трябва да намериш някакъв начин да го примамиш: това е единствената ти надежда.
— Обича ли парите?
— Не дотам, колкото обикновено ги обичат. Няма какво да прави с тях. Животът му е, така да се каже, доста затворен.
— А като пилот наистина ли е толкова добър, колкото твърди?
— В лек самолет той е ненадминат. Може да се приземи където поискаш — и после да се измъкне. А и от нищо не го е страх. Знаеш ли какво ще ти кажа? Той трябваше да е сицилианец. Трябваше да се роди в място като Ена, където щяха да го научат да си затваря устата.
Морган живееше в бунгало на две мили извън града по крайбрежието — мрачен бетонен куб, ограден с бодлив тел, чиято врата се пазеше от дребничък, сънлив войник. Заревото над града осветяваше изпосталели кучета, които душеха за отпадъци по брега, и сива плетеница от прилепи на фона на кобалтовите небесни простори.
— Сеньор Лънт — каза Кардильо, после подаде цигара на войника, който им отвори вратата, и натисна звънеца. Едва свалил пръста си от него, вратата се отвори и един мъж, облечен като член на скаутската организация „Орел“, застана на прага в светлината на лампата, озадачен и вежливо усмихнат.
— Това е Хари Морган — каза Кардильо. — Хари, запознай се с Марк Ричардс, много добър мой приятел. Ще ни поканиш ли, Хари? Доведох Марк, защото той иска да ти направи едно предложение, което според мен много ще те заинтересува. Не ми е казал всички подробности, но ми се струва, че такъв шанс се пада на човек веднъж в живота. Искам просто да те уверя, че Марк е сериозен човек. Нали ме разбираш, Хари? Е, сега ще ви оставя да си поговорите, а аз ще се върна в „Манагуа“, където, ако не се лъжа, ме очаква един покер. Марк, обади ми се, когато решиш да се върнеш, и аз ще дойда да те взема.
Морган придърпа малък дървен стол и Марк седна неудобно на него.
— Да ви налея нещо за пиене, мистър Ричардс? — каза Морган. — Колко жалко, че мистър Кардильо си тръгна. Искате ли ром с кола? Тук ромът си го бива — или поне човек свиква. Мога да ви почерпя и уиски, ако искате, но според мен в тази жега уискито не е приятно. Тук имам климатична инсталация, но се развали преди месец и сигурно чакат резервни части. Тук всичко се внася от чужбина — ето това е проблемът. И след като заговорихме за пиене, нека ви предупредя за леда. Водата не е добра за пиене, трябва да й сложите стерилизиращи таблетки, преди да я пиете. — Усмихна се сънливо. — Но повечето хора забравят.
Марк знаеше, че Морган е тридесетгодишен, но той изглеждаше на двадесет, а и нещо в мекия му, унесен глас му напомни за един пазач на фар, когото някога бе познавал — някакъв негов четвърти или пети братовчед в Сицилия, чийто наряд далеч от всякакви хора на една скала в Тиренско море бе продължил дванадесет месеца без прекъсване.
— Щом няма лед, предпочитам ром с кола, Хари. Ром с кола — чудесно.
Морган отиде до хладилника за пиенето, а Марк огледа стаята. Беше най-обикновено крайморско бунгало, оскъдно обзаведено за летовници, които не оставят никаква следа от себе си, когато го напуснат. Три стола от небоядисано дърво, малка грубовато изработена маса, под от керамични плочки, чиито натрапващи се цветове и замърсена глазура се опитваха да имитират линолеум, една хонконгска гравюра на сламена колиба в пластмасова рамка, редица нови евтини чинии в кухненския бокс и няколко чаши от дебело стъкло на нощната масичка.
— Май имах някъде лимон, но сигурно са го изхвърлили. По-хубаво е с резенче лимон. Получаваме лимони само веднъж месечно през зимата. В най-студените месеци.
Морган беше донесъл питиетата, главата му бе килната встрани, погледът — спокоен, но унесен и Марк си спомни за погледа на един слепец, който се бе научил да усеща препятствията, които не можеше да види. Морган постави чашите на масата и избута встрани разпръснатите отгоре й мидени черупки.
— Когато дойдохте, лъсках миди — обясни той. — Понякога човек трудно запълва времето си. За да ми е по-леко, колекционирам мидени черупки. — Марк си спомни за пазача на фара и как той плетеше чудесни дантели. — Неприятното е, че по тези брегове те не са много разнообразни, така че трябва да търся цветовите разновидности. Имам доста добра колекция от вкаменени дървета, която мога да ви покажа, преди да си тръгнете. Тук, където седим сега, преди хиляди години е имало гора, а след това нивото на океана се покачило и водата я заляла. Важното е човек да се занимава с нещо.
— Не излизате често напоследък, така ли?
— Аз съм, тъй да се каже, орел с подрязани криле — отвърна Морган. А след това се усмихна с мрачна скромност. — Е, може би не орел. Сигурно знаете защо съм тук. Щом сте приятел на мистър Кардильо, мисля, че мога спокойно да говоря пред вас. Не може да се каже, че съм затворник, и все пак никъде не мога да ходя, освен ако мистър Кардильо или генерал Ромеро не са с мен, а те и двамата са заети хора. Генерал Ромеро се интересува от вкаменелости, но не говори добре английски. При това положение човек трябва да си намира занимания, а аз все някак се справям. Миналата седмица мистър Кардильо ме заведе на кино, но в тази страна се прожектират твърде стари филми. Гледали ли сте Кърк Дъглас и Лорън Бакол в „Младежът с тръбата“? Гледал съм го вече три пъти, в Щатите и тук. Убива времето.
— А не четете ли? Видях „Плейбой“ и „Ескуайър“ на щанда за цигари в „Манагуа“.
— Да ви призная, избягвам да гледам такива списания, защото при живота, който водя, май не е добре да се превъзбуждам.
— Мислех си, че за Кардильо не би било трудно да ви уреди. Доколкото виждам, тук мацките са в изобилие.
Морган изведнъж се нацупи, в погледа му трепна укор.
— Не бих имал нищо общо с момиче, с което не сме поне сгодени, мистър Ричардс. Не съм покварен човек. Иначе нямаше да бъда добър пилот. Имаше едно момиче, по което си падах, но то умря при катастрофа. Добре се разбирахме и съм доволен, че успях да остана верен на паметта й.
— И никой ли не се грижи за вас, Хари? Не ви ли пере някой, не ви ли готви?
— О, да, разбира се. Нямам от какво да се оплача. Една жена — Жозефа, идва всеки ден да чисти и да пере. Стига да искам, и ще ми готви, но онова, което тук наричат храна, не ми харесва кой знае колко. Ще ми се до края на живота си да ям всеки ден пилешка супа и ягодов сладкиш за десерт, но може би си мисля така, защото сега това е невъзможно. Ако помоля Жозефа да ми купи картофи от пазара, непременно ще ми донесе батати. Доколкото знам, тук проблемът със суровините е неразрешим. Така че всъщност преживявам само с яйца. Според мен всичко е навик. Нека ви покажа нещо.
Отвори едно чекмедже на масата, извади папка, натъпкана очевидно с изрезки от вестници, поразрови ги и подаде една на Марк. Снимка на Морган на петнадесет години, когато произнася реч по случай постъпването му в скаутската школа за летци в Бетъл, щата Върмонт, през 1950 година. Униформата бе същата като тази, която носеше сега.
— В края на следващата година вече пилотирах сам — добави Морган.
Марк забеляза, че като първи скаут в Бетъл Морган носи очила.
— И сега ли имате лошо зрение? — попита той.
— Не. Съвсем нямам лошо зрение.
— Но носите лещи, нали?
Морган кимна.
— Разбира се, че нося, и точно това ме провали. Може да се каже, то ме докара дотук. — Направи гримаса и за миг несломимият оптимизъм на момчешкото му лице бе засенчен от мъка и отчаяние.
— Бях луд по самолетите. Каквото и да станеше, аз трябваше да летя, а никоя компания не вземаше
