пилоти с лошо зрение, просто им е забранено. Имам съвсем незначителен недостатък, който се оправя с лещи, но това хич не интересуваше компаниите. Направо смешно. Решиха, че съм годен да пилотирам аеротаксита в Канада, където трябва да се приземяваш и да излиташ от вода и да разпознаваш от пръв поглед хилядите най-различни езера. Там нямат никакви навигационни устройства, а теорията ни най-малко не помага.
Навън кучетата вече се биеха за плячката от отлива, после започна гонитба и лаят и скимтенето постепенно заглъхнаха. Възцари се убийствена тишина. „Как понася този човек всичко това, запита се Марк. Аз не бих издържал и седмица.“
— Защо ви отнеха разрешителното, Хари?
— Пренасях наркотици от Куба, мистър Ричардс. Все нещо трябваше да правя. В Канада студовете започват през октомври и чак до май не можеш да летиш. В Куба нямаше трудности, докато не дойдоха червените. Кацахме и излитахме от летище Райчо Бойерос заедно с редовните полети, а след това прониквахме във Флорида, летейки под обхвата на радара. Нямаше нищо опасно, стига да се държиш на разстояние от Ки Уест.
— Познавате ли човек на име Спина? И той се занимавал с тази работа.
— Не, но сигурно защото аз работех само с дребните риби. Направих тридесетина полета, а после някой пусна по петите ни Бюрото за борба с наркоманията. Хората, за които работех, сигурно доста са се изръсили, защото ми дадоха условна присъда, но пък изгубих разрешителното си заради незаконно влизане в Съединените щати.
— И това означаваше, че в Щатите с вас е свършено.
— Ако става въпрос за законна работа, с мен бе свършено навсякъде. После отидох на работа при мистър Уилямсън в Киапас, Мексико. Той измъкваше древни статуи от джунглата, а след това ги продаваше на музеи и колекционери. Индианците очистиха писта със своите качете край някакъв храм, който мистър Уилямсън бе открил, след това я обгориха и аз пристигах със самолета си да вдигам товара. Номерът бе да спуснеш колесара точно в началото на пистата, защото тя бе дълга само тридесет-четиридесет ярда, и не ги ли пуснеш, забиваш се в джунглата на другия край. После, натоварен с няколко тона каменни божества, трябваше да мисля как да излетя, без да отнеса върховете на дърветата. Трябва да ви призная, мистър Ричардс, ето това бе летене. Там можех да покажа на какво съм способен. — Засмя се едва ли не с детински възторг. — Хубаво време беше. Ето това е моят хазарт. Още щях да съм там, ако не бяха хванали мистър Уилямсън. Лепнаха му десет години.
— А после дойде аферата Калдос, така ли?
— Нямах друг избор. Трябваше да приема, каквото ми се предлага, пък и се сприятелих с мистър Роси. Но трябва веднага да ви кажа, че сделката не ми бе изяснена както трябва. Казаха ми, че този Калдос бил замесен в големи обири и поради някакви причини не можел да бъде екстрадиран. Как можех да знам, че се готвят да го убият?
— Как можехте да знаете ли, Хари? А колко ви платиха?
— Не си спомням.
— Не ме занасяйте!
— Не, съвсем не, мистър Ричардс. За моя критерий беше доста тлъста сума, но не си спомням точно колко. След това отидох в Гватемала, но и за това не си спомням колко ми платиха. Нямам голяма нужда от пари. Според мен най-важното в живота е да се изявиш. Изглежда, всички сме устроени еднакво. Да свърша онова, с което се залавям, колкото е възможно по-добре — ето това е важното за мен. Парите идват на второ място.
— За пътуването, което аз ви предлагам, дават сто хилядарки — засмя се Марк. — Но щом разсъждавате така, сигурно не трябва и да опитвам да ви примамвам с пари.
— Мистър Ричардс, за какво са ми на мен сто хилядарки? На Жозефа плащам петнадесет долара седмично. Храната сигурно ми струва още двадесет долара. Тази бърлога е безплатна. Мистър Кардильо каза, че искате от мен да ви закарам някъде, но дори и милион да ми платите, аз пак ще си остана бедняк, защото няма какво да правя с тези пари. Понякога си мисля, че ще остана тук до края на живота си.
— Ами ако ви уредя да се измъкнете от Доминиканската република?
— Това вече е друга работа.
— Може и да се уреди. Няма нищо невъзможно; това може да бъде едно от условията. Хората, за които работя, са много влиятелни. Вие ще им направите добра услуга, а те от своя страна с готовност ще ви се отплатят. Какво ще им пречи да ви извадят ново пилотско разрешително на името Лънт? Тогава ще можете да се върнете в Канада.
— Лицето ми — отвърна Морган. — Твърде много хора са виждали лицето ми по вестниците. Може и да ви прозвучи странно, но в известен смисъл Канада е малка страна.
— Не сте ли чували за пластичната хирургия, Хари? Ще отидете в клиника и след седмица ще излезете толкова различен, че и родната ви майка няма да ви познае. Ако Канада не ви изглежда достатъчно сигурно място, можете да работите в Австралия като пилот във вътрешността. Или пък приятелите ми могат да ви уредят в някоя редовна товарна самолетна компания в Южна Америка. Това как ви се струва?
— Редовна компания. Господи! Наистина ли си мислите, че е възможно?
— Харесва ви, нали, Хари? Да речем „Аеронавиш ду Бразил“?
— Да ми харесва? Та към това съм се стремял цял живот.
Марк неволно се усмихна при вида на такова въодушевление. Да събужда надежди бе познат елемент в работата му. Никой от „почтените“ не би признал това, но когато някоя жертва трябваше да бъде подготвена за своята участ, практическите съображения винаги се примесваха с известни състрадания. По правило обреченият не трябваше нито за миг да подозира, че дните му са преброени, той трябваше да умре неочаквано и щастлив — както, например, мистър Масерия умря по нареждане на Спина на банкет в негова чест в ресторанта „Скарпато“ на Кони Айланд, със стомах, сгрян от храната и виното, обкръжен от усмихнатите си приятели. На Марк, комуто повечето от себеподобните бяха неприятни, Морган му стана симпатичен, той се възхищаваше от редкия му стоицизъм. Момчето не хленчеше, успяваше някак да се нагоди. Марк нямаше какво друго да предложи на Морган освен розови обещания и затова не ги скъпеше.
— Мислите ли, че някой ден ще мога да се върна в Щатите, мистър Ричардс?
— Разбира се, защо не?
— Може би след две или три години?
— Е, да речем, най-много пет. С ново лице и нова самоличност. Уилбър Дж. Лънт от Рио де Жаненро, Бразилия. Как ви се струва?
— Всичките ми приятели ме мислят за умрял. Смятате ли, че ще мога да им се открия? Зная, че това трябва да бъде направено дискретно.
— След време, може би. Сега би създало прекалено много неприятности. Но някой ден вероятно ще можем да го направим. Ще трябва да помисля за това.
— Наистина би било великолепно да се върна в Канада за летните полети. Канада е страхотно място през лятото. Под теб се простират хиляди мили борова гора и в тях няма нищо освен мечки и лосове. Човек има чувството, че цялата страна му принадлежи. Мога ли да разчитам, че ще летя догодина в Канада, мистър Ричардс?
— Няма никакво съмнение — отвърна Марк. — Идния юни ще бъдете там и ще оглеждате всички тези хиляди езера, които толкова си приличат.
— Мистър Ричардс, за тази работа, която сега ми предлагате: можете ли да ми кажете за какво точно става въпрос?
Марк поклати глава.
— Не мога да ви съобщя подробности, Хари, тъй като сам не ги знам. Исках да се срещна с вас, за да разбера дали сте съгласен по принцип. Единственото, което засега мога да ви кажа, е, че вероятно ще е нещо като полета до Гватемала. Ако изобщо се осъществи, разбира се, защото още нищо не е окончателно решено. Това е само предварителен разговор, за да видя дали бихте се заели с подобно нещо.
— Разбира се, че бих се заел — отвърна Морган. — Бих се заел с каквото и да е, само и само да се измъкна оттук. — В скованата му усмивка имаше следа от тревога. — Моля ви, не си мислете, че си пъхам носа в личните ви планове, мистър Ричардс. Когато вземете решение, бих искал само да зная колко ще трае
