— И да бъда мишена в светлината на огъня?
— Ние сме ви заобиколили, охраната непрекъснато ще кръжи около кордона. Местността е равна като тепсия.
— По-добре насочете оръжието си към мрака, приятелю — рече Ахмат. — Ще се отдалечим само на няколко метра разстояние.
— Никак не ни е приятно, Ваше височество.
— Я не се занасяйте! — Ахмат прекара Кендрик през кордона.
— Моите хора обичат да драматизират нещата.
— Явно не ги драматизират, щом са готови да те следват и да спрат с гърдите си куршума, насочен за теб.
— Няма страшно, Евън, пък и ако съм честен, не познавам всички тези мъже. Това, което имаме да си кажем, може да е предназначено само за нашите уши.
— Не си дадох сметка, че… — Кендрик погледна младия султан на Оман, докато вървяха в тъмното. — Дори личната ти охрана?
— В това безумие е възможно всичко. Можеш да видиш очите на професионалния войник, но как да разчетеш ненавистта или изкушенията в тях! Вече се отдалечихме достатъчно.
Двамата мъже спряха сред пясъка.
— Безумието — поде монотонно Евън, озарен от мъждивата светлина на огъня и на луната, която се показваше от време на време.
— Да поговорим за него.
— Ти, разбира се, си тук заради това.
— Да — потвърди Кендрик.
— Какво, по дяволите, смяташ, че мога да направя? — прошепна дрезгаво Ахмат. — Каквото и да предприема, току-виж, теглят куршума на още един заложник и изхвърлят през прозореца надупченото му тяло. — Младият султан поклати глава. — Знам, че вие с баща ми работехте добре, а ние с теб обсъждахме по разни вечери някои проекти, но ти едва ли помниш.
— А, помня, помня — прекъсна го Кендрик. — Ти си беше дошъл от Харвард, май беше втори курс, винаги седеше отляво на баща си, където е мястото на престолонаследника.
— Благодаря ти, Евън. Можех да си намеря прекрасна работа в „Хътън“.
— И тук работата ти е прекрасна.
— Знам — отвърна Ахмат малко по-високо. — Точно затова трябва да я върша както трябва. Разбира се, мога да изтегля армията от границата с Йемен и да нападна посолството, но така със сигурност ще загинат още двеста трийсет и шестима американци. Представям си какви ще са заглавията по американските вестници: „Арабски султан убива“. Някои хора в Ерусалим ще тържествуват. А, без мен, приятелю! Да не съм някой откачил каубой, който рискува живота на невинни хора и в бъркотията репортерите му лепват етикета „антисемит“! За Бога! Във Вашингтон и Израел май са забравили, че всички сме семити и че не всички араби са палестинци и не всички палестинци са терористи.
Няма да дам на тези нахални дърдорковци — евреите, още един повод да пратят американските самолети „Ф–14“, които да убиват още араби, невинни, колкото и заложниците американци! Ясно ли е, Евън?
— Да — потвърди Кендрик. — А сега се успокой и ме изслушай.
Развълнуваният млад султан въздъхна шумно и поклати глава.
— То се знае, че ще те изслушам, но това не означава, че ще се съглася с теб!
— Добре де! — Известно време Евън мълча и гледа вторачено — искаше да бъде разбран въпреки странната, мъглява информация, която се готвеше да даде. — Чувал ли си за Махди?
— Хартум, осемдесетте години на миналия век.
— Не, Бахрейн, осемдесетте години на нашия век.
— Какво?
Кендрик повтори историята, която беше разказал на Франк Суон в Държавния департамент. Историята на един незнаен откачил финансист, който се представяше като Махди и си бе наумил да прогони западняците от Близкия изток и Югозападна Азия и да заграби процъфтяващите предприятия. Че този човек, който под път и над път говореше за чистота на исляма и привличаше все повече фанатици, всъщност си е създал цяла мрежа, нелегален картел от десетки, а може би и стотици фирми и компании, обединени под шапката на тайната му организация. После Евън описа как възрастният евреин архитект Еманюел Уайнграс е надушил за съществуването на този крупен икономически заговор най-напред от заплахите, отправяни към групата „Кендрик“ — заплахи, на които той се е противопоставил с нелепите си предупреждения за отмъщение, и как, колкото повече научавал Мани, толкова повече се убеждавал, че този заговор е реален и трябва да бъде изобличен.
— Сега, като се замисля, не се гордея с онова, което направих тогава — продължи Евън в бледата светлина на лагерния огън и пустинната луна. — Но след всичко, което се случи, не се обвинявам. Просто трябваше да се махна от тази част на света, затова се отказах от работата, отказах се от борбата, която Мани искаше да поведем. Казвах му, че има развинтена фантазия, че се хваща на приказките на безотговорни и често пъти пияни глупаци. Спомням си ясно какво ми отвърна той: „Колкото и да ми е развихрено въображението, колкото и откачени да са онези, пак не можем да измислим този Махди! Той е в дъното на трагедията!“ Беше прав тогава, прав е и сега. Посолството е окупирано, разни ненормалници убиват невинни хора и предупреждението е недвусмислено. „Не припарвай насам, западняко, дойдеш ли, ще се превърнеш в поредния труп, изхвърлен от прозореца.“ Не разбираш ли, Ахмат? Махди съществува и той не си поплюва, гони всички с терор.
— Виждам, че си убеден в това — каза се скептично младият султан.
— Същото важи и за други в Маскат. Те просто не разбират. Не откриват логика или някакво обяснение, но са толкова уплашени, че отказаха да се видят с мен. А сме приятели от много години, работили сме заедно и си имахме доверие.
— Насилието всява тревога. Ти какво очакваш? А има и още нещо. Ти си американец, предрешен като арабин. Това само по себе си вече ги плаши.
— Те не знаеха как съм облечен и как изглеждам. За тях бях само един глас по телефона.
— Глас на американец. Още по-страшно.
— На западняк?
— Тук има много западняци. Но правителството на Съединените щати заповяда на всички американци да напуснат страната и да не я посещават служебно. Твоите приятели се питат как си пристигнал. И защо. Улиците гъмжат от откаченяци, терористите, и познатите ти съвсем естествено не искат да се забъркват в кризата в посолството.
— Да. Защото бяха убити деца — децата на хора, решили да се набъркат.
Ахмат спря като попарен и отново погледна Евън учудено и ядосано.
— Да, има престъпност и полицията прави каквото е по силите й, но не съм чувал да са били убивани деца.
— Вярно е. Едно момиче е било изнасилено и обезобразено, а един младеж — направо заклан.
— А, не! Лъжеш! Едва ли мога да сторя нещо вътре в посолството, но не и извън него! Кои са те? Кажи ми имената!
— И на мен не ми съобщиха истинските имена. Не бивало да ги знам.
— Но Мустафа е трябвало да ти каже. Друг не е идвал при теб!
— Да.
— На мен обаче ще каже, можеш да бъдеш сигурен!
— Но сега вече си наясно, нали — Кендрик почти се молеше.
— За подбудите. Има подбуди, Ахмат. Създава се нелегална мрежа. Махди и хората му използват терористи, за да прогонят всички конкуренти — сегашни и бъдещи. Искат да заграбят цялата власт.
Известно време младият султан мълча, после поклати глава.
— Извинявай, Евън, но ми звучи неправдоподобно. Те не биха посмели.
— Защо?
— Защото компютрите ще засекат, че парите отиват в една и съща сметка — сметката на
